156199_10150806872927546_2003358881_n

В едно вълшебно царство, имало някога чудно красиво езеро. В прозрачните му и чисти води плували риби във всички цветове на дъгата. А на повърхността му се отразявали всички нюанси на зеленото…
До тази приказно красива лагуна стигнали Тъгата и Яростта, за да се изкъпят заедно. Двете съблекли роклите си и влезли голи във водата. Яростта, която бързала (Яростта винаги бърза) се изкъпала на бърза ръка – и тя не знаела защо бърза толкова – и още по-бързо излязла от водата…

Но Яростта е сляпа или поне не различава ясно действителността. И така, гола и припряна, излязла от водата и облякла първата рокля, която намерила. Не забелязала обаче, че роклята не била нейната, а на Тъгата. И така облечена като Тъгата, Яростта си тръгнала…

Много спокойна и невъзмутима, както винаги склонна да остане на мястото, на което се намира, Тъгата приключила с къпането си и без въобще да бърза – или по-точно, без да съзнава, че времето минава – излязла от езерото бавно и лениво. На брега установила, че дрехите й ги няма…

Както всички знаем, ако има нещо, което Тъгата не обича, то е собствената й голота. Така че облякла единствената дреха, която намерила край езерото и която принадлежала на Яростта

Разказват, че оттогава насам, ние хората често се срещаме с Яростта – сляпа, жестока, страховита и ядосана. Но ако си дадем време да се вгледаме по-внимателно рабираме, че Яростта която виждаме е само маска. И под дрехата й всъщност се крие Тъгата

 

Из “Приказки за размисъл” на Хорхе Букай