art_of_love-t1

 

Казах й, че не можем да останем заедно.

Изгледа ме за да се увери, че не се шегувам и кимна.

Учуди ме, не се наложи да давам обяснения. Не направи и кратък театър както очаквах. Месец бяхме заедно. Посвещаваше ми на ден по пет любовни стиха. Нощем се опитваше сама да извърши това което три порно актриси заедно се затрудняват и почти го постигаше. Изруси се само защото си мислеше, че харесвам повече русите. Една сутрин както беше гола, обу обувките си, постави телефона си на плочката в банята и няколко пъти заби токче в него, за да не я отнеме някой и за секунда от мен. При излизане или се притискаше плътно в мен или не пускаше ръката ми. Отпущаше глава на рамото ми. Седнехме ли някъде плъзгаше ръка по бедрото ми или се събуваше и го правеше със стъпало. Казвах й, че е откачена, а тя се давеше от смях и ми отвръщаше, че е луда от щастие. Трогваше ме и отчайваше. Да се преструваше, не се преструваше. Вярваше си, изглеждаше щастлива. Трябваше да съм щастлив и аз. Красива беше и емоционална, готова на всичко за мен. Сексапилна, игрива, с кипящо въображение.

Трудно щях да й дам обяснение, ако ми го беше поискала. Не го направи. Не се разплака. Не се намръщи дори. Потъна за кратко в себе си. После отнесено се усмихна. Имаше печал в усмивката й и за миг я направи толкова красива, че щях да падна в краката й и да започна да се държа с нея така както тя с мен. Стиснах устни за да не кажа някоя излишна дума. Забелязах, че и тя стиска своите. Накрая не издържа и рече:

– Има сърца които са едно за друго.

Изпитах още по-силно желание да си тръгне миг по-скоро и тя стана и започна да събира багажа си. Помоли ме да й запазя място във влака. Вече бях купил билет. Като й го казах, малко се разстрои. Попита ме червената или роклята с тютюнев цвят ще й отива днес повече. Зачудих се. Флиртуваше изглежда. И в двете беше прекрасна. Погледнах я през погледа на друг мъж и започнах да ревнувам от себе си. Защо я гонех.

Миг преди да си тръгне ми напомни защо. Рече ми на вратата:

– Моето сърце ще остане при теб. Ще остане при теб. Ще остане…

Стана ми и смешно и противно. Опита се да ме целуне, аз също се опитах, но това не беше от нашите целувки.

-Аз ще си тръгна, но сърцето ми ще остане при теб.

Не й вярвах разбира се. Още във влака щеше да се запознае с някого и да запълни празнината. Да му се хвърли на врата както на моя и да се държи с него така както с мен. Изпълни ме ревност и по-силна увереност, че постъпваме правилно. И аз, и тя.

Тогава я целунах истински. Скришно зад завесата я наблюдавах как се отдалечава и изчезва. Облекчение почувствах, не тежест. Около час сновях из стаята. Намерих всичките й любовни стихове, сложих ги в един плик с кратката бележка: „с това ще побъркаш гаджетата”, чудех се на кого да пратя писмото, накрая реших да напиша адреса на сестра си. Не го пуснах обаче. До пощата не стигнах. Изхвърлих писмото в контейнера заедно със забравеният грим, разпилените остатъци от телефона й из банята, гуменият талисман и слънчевите очила които останаха в чекмеджето на тоалетното шкафче. Смених си номера, макар да се съмнявах, че ще ме потърси отново и още същата вечер се обадих на една стара приятелка с която не бяхме скъсали, а просто напоследък малко се отчуждихме. Исках просто да не чувствам липса. Нищо повече. Изненадах се, но тази която познавах от години сега виждах с други очи. Сравних двете, ли? Не знам, но изглеждаше някак по-действителна, по-присъствена и много по-близка отколкото ми беше преди. Чувствах се по-топло, по-спокойно с нея. Едва сега забелязах белега и на лявата ръка. Изглежда от някаква детска игра, но между палеца и показалеца имаше някаква резка и пожелах да я целуна. Попитах я откъде е? Първо се засмя и ме попита какво ме интересува, а после ми рече, че и тя е забравила. През цялата нощ остана с мен. Не я пуснах да си тръгне. На другата също. Единственият изпит който й оставаше за да завърши взе след пет години. Деца нямахме, но тя имаше редица здравословни проблеми. Аз пък за близо година останах без работа. Сменихме три жилища. На няколко пъти ми се случи да забравям, че живеем другаде и да се качвам на автобус към старият адрес. Веднъж ме блъсна кола и се отървах с няколко натъртвания. За известно време се бях пропил, а сега само оплешивявам. Напълно бях забравил за другата. До една нощ в която ми се присъни. Тя спеше до мен. Не съпругата ми. Шептеше ми в ухото:

„Сърцето ми ще остане при теб…”

Събудих се с крясък, а после започнах да се смея. Жена ми ме попита защо и й разказах онази история. Засмя се и тя. Попита ме дали съжалявам. Отвърнах й с „да”, защото се шегуваше. А после сериозен и признах, че ако не беше онази жена, може би и досега двамата щяхме да си бъдем само приятели. Съгласи се и повече не заговорихме за нея, макар веднъж да видях нейни публикувани стихове, а след това още няколко пъти я сънувах. Опитвах се да я прогоня от мислите си, но не успявах. Припознавах се, сковавах се при вида на жена приличаща на нея. Само месец, а толкова дълбоки впечатления остави. Ако не бях намерил сили да се разделим щеше напълно да ме е обсебила. Въздъхвах, усмихвах се доволно при мисълта, че всичко  е минало. 

А състоянието на жена ми се влошаваше ли, влошаваше, до денят в който сърдечната трансплантация беше неизбежна. Подходящ донор имаше. Жената загинала при катастрофа с мотоциклет се оказа същата която ми изрече тогава:

-Сърцето ми ще остане при теб!

 

cefules