Deepak-Osho

През 2012-та срещнах много нови и интересни хора, но двама от тях имаха по-особено място в житейския ми сценарий. Единият провокира, а другият формулира в главата ми нещо, което отдавна зрееше и напъваше да излиза. Задочно използвам повода да им благодаря, защото без случайната им намеса, въпросното нещо щеше да избие от неподозирани телесни области…:-)

Става въпрос за явлението самодостатъчност.
Бързам да уточня, че нито ще се правя на философ, нито ще изпадам в детайлни анализи на религиозна основа. Просто ще споделя как аз усещам нещата и как това ми помага да се ориентирам в тази силно дезориентираща среда, наречена ежедневие.

В интернет е пълно с всякакви дефиниции на думата, като някои са доста идиотски. Интересното е, че повечето хора (да не кажа всички), на които съм задавал въпроса “Как го разбираш това”, първо асоциират неща като егоизъм, темерутизъм, себеизъм и вся’къв ЗЪМ…, т.е. все негативности.

А е толкова просто – опознаваш себе си, овладяваш емоциите и врътваш на OFF кранчето на очакванията. След това просто се отпускаш и приятно изненадан установяваш, че рафтинга по буйната река житейска е фасулска работа.
Но, да не избързваме с изводите! Нека първо поровим в историята.

Няма смисъл да се мятаме много назад във времето – учени и недоучени отдавна се обединиха около факта, че всички религии са с общ корен. Стволът също върви сравнително прав. Кривотиите, чеповете и големите разлики (ако ги има) идват в крайните разклонения. И то не поради куц замисъл, а защото милиардите пилета пърхат и гнездят къде требе и къде не… Кълват, серат, цвърчат и се бъркат там, дето не им е работа.
За какво говорим ли?
За Дървото на Живота, разбира се. :-)

Та, във въпросното дърво и още по-точно – в корените му, има заложена една константа:
цялост, завършеност, независимост, хармония, покой, Нирвана…
Това са само думи, но те целят да опишат едно единствено нещо – единение, сливане с божественото.
Логично, ние сме творение на НЕЩО, което трудно (или въобще) не разбираме. Знаем само, че е по-висше от нас, притежава огромни възможности и познание, и не е добре да му противоречим.
НЕЩОТО е обратното на НИЩОТО. Разбирайте Доброто и Злото, Светлината и Мракът, Пижо и Пенда (шегувам се)… Няма да задълбавам с анализи по тази ос, защото ще стане страшно. И дълго.

Съзнанието ни работи така, че да подражаваме и копираме силните на деня. Е, какво по-силно на деня (а и на Вечността) от НЕЩОТО?
Бог, Архитект, Творец, Провидение, Вселенски разум, Еволюция… както и да го наречем, НЕЩОТО ни е създало, вдъхнало ни е живот и е позволило да мислим. Ние пък, хитреци на дребно, досущ като малки палета, се стремим да го следваме и копираме.  Някои достигат и до по-висш пилотаж и твърдят, че намират начин да се слеят с НЕЩОТО. Искрено им завиждам, наистина. Не се шегувам.

Но, да оставим малцината блажени и да се върнем при обикновените раби божии. В етапите на растеж и развитие, логично преминаваме през поредица от фази, състояния, настроения, подражания. Във всеки от нас е заложен един пусков механизъм (ПМ), който в определен момент би трябвало да задейства програмата за търсене на единение, или поне опит за разбиране на НЕЩОТО. Този момент (ПМ) може да бъде много различен – възраст, силна емоция, житейска драма и т.н. Такива събития изобилстват в живота ни, но често не ги възприемаме като акт, върху който да се замислим. Подминаваме ги и продължаваме напред (или назад) – към поредната идиотия от ежедневието.

Бррр, стана сложно!
Да обобщим дотук:
– ние сме човеци
– създадени сме от НЕЩО
– програмирани сме да търсим единение с НЕЩОТО
– бъркайки си в носа, често подминаваме старта на този процес.

ОК, така е по-ясно.

Стигнахме до стремежа към единение.
Факт е, че малцина са усетилите се за съществуването на тази благина, а от тях сигурно единици са успелите да я постигнат! Да достигнеш Нирвана (на Изток), да се слееш с тялото Божие (на Запад), да те приеме Один във Валхала (на Север) или да се изправиш пред Петте стълба и Аллах (на Юг) – няма по-висше благо, по-голяма ценност за тези хора. Интересното е, че в която и да е точка на планетата да забодем пинчето на любопитството, пътищата за постигането на това състояние са едни и същи – покой, смирение, поглед в себе си, освобождаване от всякакви страсти и емоции. И това е само началото…

Ще кажете “Е*аси живота е това”!
Ще кажа “Е*аси, колко сте прави”!
А НЕЩОТО ще каже “Абе, що не си е*ете майките”…

Ето, за това говоря – трудно е да се откъснеш от Тъмната страна. Все те дебне и изкушава уж да остроумничиш по форумите, а всъщност така сигурно да се отдалечаваш от задействането на ПМ (пусковия ти механизъм). За Доброто и Злото ще говорим друг път, затова сега засрамен и посипан с пепел ще се върна на тезата за самодостатъчността.

Опитите ми(ни) за стартиране на ПМ започват още в пубертета, когато преминаваме през т. нар. екзистенциални търсения. Едни търсят Истината, други себе си, трети се опитват да намерят някой лев за цигари… Важното е процеса да върви!

Да видим сега, какво откриват търсещите?
Ако отделим намерилите себе си в религията, останалите най-често се натъкват на любов, омраза, наслада, разочарование – букет човешки емоции и избрана колекция полово предавани заболявания. Преобладават представителите на царство Гъби…
Това е първото стъпало, задължително за всеки по-буден мирянин.
Трудно е да обясниш на един 20 годишен сапиенс, в който е заложено да си поблъска главата в обекти с висока твърдост, че неща като смиреност и себеопознаване могат да му свършат повече работа, отколкото билет за Бон Джоуви, или достъп до леглото на Натали Портман. И какво се получава – главата се блъска, билетът се търси, леглото става фикс идея! Няма лошо – и това ще мине!

Следва второто стъпало, когато някои пропуски вече трудно се коригират. Именно тук някъде при повечето хора би трябвало да се задейства ПМ. Вместо да внимаваме и да следим да не го изтървем, ние масово се съсредоточаваме върху неща като кариера, материализация, еманципация и като цяло излагация. Това логично води до безсъние, алкохолизъм, антидепресанти, еректилна дисфункция и кризи на средната възраст. Отделно галопират характеропатиите и комплексарските изпълнения!

Стоп!
Отиде коня… изтървахме го.
Връщаме се назад и търсим къде сбъркахме.
“Навсякъде и никъде” – би казал Васил Иванов Кунчев, па макар и по друг повод. И без да иска, ще е прав.

Не можем да очакваме всеки да се извиси дотолкова, че да се отлепи от земята и левитирайки насам-натам, да се размотава над главите на “крепостните”. Както и не можем да очакваме масата земляни да са идиотизирани и озверели орки, колещи и бесещи наред.
НЕЩОТО го е измислило по такъв начин, че да е справедливо. Дава ти се достъп до информация (световно познание, мъдри книги, Библия, Коран и т.н.), дават ти се и сетива, с които да можеш да ги ползваш. Оттук нататък зависи изцяло от теб кой път ще избереш. Кеф ти единение, кеф ти падение! Добре де, има и една голяма маса народ по средата. Нали заради тях го пиша това…:-)

Аз избрах първото. Второто някакси не ми е кръвна група. Не, че не съм опитвал, но не ме кефи.
Лесно е да кажеш “Аз избрах първото”. Обаче колко зор е да го стартираш наистина! Как да излъжеш материално мислещия си мозък, че нематериалното също е факт? Мъка.

Г-н Кунчев е казал още нещо интересно – “Времето е в нас и ние сме във времето”.

Отново е по друг повод, но пак цели десятката. Време му е майката!
Няма как да обясниш на третокласник какво е самодостатъчност. И на завършващ гимназист е невъзможно. Студентите също са под въпрос, та дори и част от преподавателите им…
Значи, просто трябва да мине време. Ако човек узрее сам или с помоща на външна намеса – супер. Ако ли не – животът продължава.
“Защо е необходимо това време”, ще попитате. “Не е ли всекиму предопределено дали, кога и къде ще го фрасне по главата ябълката на познанието”?
Скромното ми мнение е, че и сте прави, и не сте.
Прави сте, защото откриването и стартирането на ПМ зависи от душата, а не от тялото. Душата има възраст и карма. Има деца, които избират да бъдат монаси много преди да си помислят за детайлите на ежедневието. Разбира се, животът ни е низ от събития, които са програмирани в Матрицата на НЕЩОТО.
От друга страна, точно Матрицата допускаше “грешки”, в които хора като Нео (разбирай Исус, Мохамед, Буда и т.н.) развиваха системата и я дърпаха напред.
Времето е фон, на който се стартира ПМ.
Времето е сцена, на която играем (или проиграваме) личната си драма/трагедия/комедия.
Времето е и филмовата клапа, която пада, когато му дойде времето… :-)
Ако някъде в мизерните ни 70-80 земни години интервал успеем да зърнем ПМ и да намерим себе си – Бинго! Ако пък разберем и смисъла на самодостатъчността, и се опитаме да я приложим – Бинго + Джакпот…

Стига съм я дъвкал тази дума, нека се опитам да дам дефиниция. Тя ще е крайно несъвършена, защото:
– ще излезе от човек
– липсва ми достатъчно опит
– информацията в нета не е обективна
– далеч съм от постигането ѝ

Но пък имам желание!

Състояние на духа, в което индивидът успява да излезе от опаковката (тялото) и приятно изненадан установява, че:
– притежава и осъзнава всички свои емоционални нужди (разбиране, внимание, състрадание, приятелство, обич, любов, хармония)
– няма нужда да търси опора и подкрепа извън себе си
– има приятели, среда и близки, към които няма никакви очаквания, а оттам и разочарования
– общува без проблем и открито с всеки, без това да наруши личното му равновесие
– дава на околните много повече, отколкото взима и не очаква нищо в замяна
– не изпитва страх, че някой или нещо ще му бъде отнето
– намалява до минимум външните източници, защото той самият е вече източник
– умее да намери и поддържа баланса на енергиите си, което затваря цикъла…

Не е лесно, нали?
Но пък я си представете да сте такива!
Ами ако всички бяхме такива!?!
Размечтах се, а има още писане…

Ако това писание беше сериозен труд, би трябвало да се спра на всеки един ред от горенаписаното и да го обясня. След това да дам примери от ежедневието, а накрая да споделя и личния си опит. За щастие, трудът ми не е сериозен и никой няма да има подобни очаквания. Въпреки това, правейки бонус към себе си, ще се опитам като една кокошка да се поровя в пясъчника на задния си мисловен двор, па белким излезе нещо.

Да притежава и разбира всички свои емоционални нужди.

Какво значи това?
Комплексност, завършеност, себепознаване. Освободена духовност, позволила самокритично разчепкване на Аз-а и стискане на ръце по всички спорни позиции.
Примери?
Човек, който умее да гледа на една ситуация от своята, но и от чуждата, че даже и от странична (неутрална) гледна точка. Такъв сладур винаги е с предимство. Навсякъде.
Той умее да разбере най-добре другата страна, да заеме най-правилната позиция, да даде най-точното мнение (ако му го търсят). Такива хора обичат, напътстват, помагат, излъчват сигурност и спокойствие. И не търсят нищо в замяна. Просто ти дават опцията да ги следваш, а изборът остава твой. Хубавото е, че понеже те също не са съвършени (малцина на тази планета са самодостатъчни, но мнозина се опитват), можете да имате късмета да се учите заедно!

Няма нужда да търси опора и подкрепа извън себе си.

Споменахме, че самодостатъчният човек е една уравновесена система. Тъй като е наясно с емоциите си и умее да ги контролира, той няма чисто практическата нужда някой да му дава тон как, с кого, кога и къде да общува. Той е константа – заявява позицията си, коригира се (ако е нужно) спрямо ценностната си система и поддържа поведение, адекватно на средата. Силно развитата му самокритичност позволява да е винаги настроен на правилната честота и да не прави компромиси с вижданията си. В тази светлина той няма нужда от чужда помощ, а ако се наложи, щателно я анализира, за да не допусне покрай нормалния програмен код да се промъкне и някой вирус…

Има приятели, среда и близки, към които няма никакви очаквания, а оттам и разочарования.

Това е любимата ми част!
Не можете да си представите каква благина е да спрете кранчето на очакванията си към хората!
Цял живот пряко или косвено ни възпитават да възлагаме очаквания.
“Учи, за да не работиш”
“Бъди добро дете, за да те харесват”
“Дръж се добре, за да се държат добре и с теб”
“Какво ще кажат хората”
“Сниши се, за да мина бурята”
Много са… Не искам да ги анализирам, защото в някои има и истина, но примерът, който давам е да покаже, че в повечето случай имаме две ситуации на кантар, а по средата стоят думи като “АКО”, “ЗА ДА”, “ЩОМ”… Все условности, все сделки.
Нека стане ясно, че самодостатъчността НЕ Е сделка! Казвайки си, че ще сме добри, за да отидем на небето, или че няма да изневеряваме, за да не ни изневеряват и на нас, само се заблуждаваме. Създаваме си очаквания, които обикновено не се сбъдват. Тогава се разочароваме и допускаме пробив в системата. Кому е нужно това?

Тук ще дам личен пример.
По принцип от доста време нямам позитивни очаквания към хората. Имам негативни. Подготвен съм, че понеже сме кофти продукт, ако въобще получа нещо, ще е негативно. Уточнявам, че това няма нищо общо с хейтърство!
Какво се получава на практика – някой те разочарова, голяма работа! Нали си бил подготвен, не си очаквал нищо различно. Преместваш си го в другия крачол и готово!
Обаче знаете ли какъв кеф е, когато те изненадат позитивно? Биеш камбаната и квичиш като свиня майка из двора… От радост.
Знам, това не е самодостатъчност, защото отново в уравнението има очаквания, па макар и негативни. Но пък и аз не съм съвършен, уча се.

Друг пример е любовта.
Надявам се всеки знае какво е да си влюбен – летиш, цвърчиш и се хилиш като зелка само при мисълта за половинката. Обаче повечето хора се влюбваме с цял керван от очаквания:
– да ме обича поне колкото аз
– да се грижи за връзката ни
– да не ми изневерява
– да се жертва както аз се жертвам
– да прави компромиси
– да сме винаги заедно и т.н.
И понеже една на милион (ако не и по-рядко) са двойките, които отговарят и на част от тези очаквания (особено след третата година), логично започват разочарованията. Те пък вървят ръка за ръка с други “благини” и така бавно но сигурно, нещата се насочват към канала… А там дебне Тъмната страна и всичко яко се смарангясва.
Как би изглеждал влюбеният самодостатъчник?
– уверен и спокоен в чувствата си
– няма нужда някой да го зарежда с енергия, по-скоро той има в повече
– знаещ, че нищо не е вечно и никой не е безгрешен
– ценящ свободата си, както и тази на другия
– уважаващ личното пространство
Представихте ли си подобна двойка?
Тия ще летят!

Още един пример – семейството.
Тук очакванията са обикновено двупосочни – родители/деца и деца/родители.
Родителите често имат прекалено големи очаквания към децата си – да са добри, да са умни, работливи, грижовни и т.н. Често страхът да не останат сами и забравени щом остареят, също се засилва с времето. Това са все очаквания, които са излишни при едно нормално общуване. Те само натоварват и без това деликатния процес на отглеждане и възпитание. Направете каквото трябва, пък да става каквото ще – изтъркано, но ужасно вярно! И най-често става това, което трябва.
Децата (особено поотрасналите) също товарят себе си и близките си с излишни очаквания. Родителите често помагат доживот (така го усещат), но не са длъжни да го правят! Това не е рождено право, за да се търси и натяква до гроб. Родили са те, отгледали са те, възпитали са те. Оттам нататък разчитай само на себе си! Ако получиш нещо допълнително, то си е чист бонус – зарадвай му се, изживей го, но не го очаквай…

Общува без проблем и открито с всеки, без това да наруши личното му равновесие.

С изключение на случаите свързани с отшелничество, ние живеем сред хора. Искаме или не, това означава да общуваме, вкл. и с типажи, които не харесваме. Ако инвестираме в това емоции, със сигурност “олекваме” – ментално и емоционално. Номерът е да се научим да го правим, без това да ни натоварва.
Как става ли?
Просто. Погледнете на ситуацията като на тест по самообладание. Оставете стремящата се към самодостатъчност интуиция на автопилот. Или поне не ѝ пречете…
Думата “открито” също има огромно значение в общуването. От деца ни внушават, че трябва да внимаваме какво и пред кого говорим. Не случайно има поговорки като “Език мой, враг мой” и “Мълчанието е злато”. Повечето хора не са готови да чуят истината (или поне чуждата гледна точка) за себе си. Застават “на нож”, когато (воден само от добри помисли) споделиш открито мнението си. Когато те попитат, разбира се.
Ето го и личния пример.
Винаги съм патил от желанието си да кажа това, което мисля. Все разчитам на факта, че отсрещната страна ще оцени откровеността и добронамереността ми. И често става така, че пътят към недоразумението (или директен конфликт) се постила от доброто ми намерение…
От друга страна, това действа като сигурен филтър. Хора, които нямат перцепцията за открито, позитивно и добронамерено общуване, просто излитат от комуникационната ви орбита.

Дава на околните много повече, отколкото взима и не очаква нищо в замяна.

В материалния ни свят това не е трудно постижимо, особено когато си преминал една възраст и си се наместил сред “гадните капиталисти”. Въпрос на желание е.
Тук става въпрос за нещо доста по-различно. Идеята е да го практикуваш, дистанцирайки се от материалното. Да си добронамерен, открит, жертвоготовен, състрадателен и все в този ред добродетели, без да очакваш нищо в замяна. Без сделки!

Започнах ли да се повтарям?
Нормално – все пак говорим за човек, а не за Бог. Шепа добродетели, чисто съзнание, желание за промяна – колко му трябва на кандидат-самодостатъчника…?
Мисля, че дадох задължителните примери. Ако и това не е достатъчно, за да се разберат мотивите ми за стремеж към подобно състояние на духа, по-добре си пуснете силно някое парче на Азис и забравете! ОК, може да е и някой друг музикален стил – не искам да кажа, че който не приема тази теза е ограничен. Затова светът е шарен, за да ни има всякакви.
Ако пък съм успял с несамодостатъчните си напъни да разбудя любопитството ви, пуснете си не много силно нещо на Флойд и да разгледаме как стои въпроса със самоконтрола.

Самоконтрол в нашия случай се явява оксиморон. Веднъж слял се с НЕЩОТО, или дори само запътил се към него, човек избира верния за себе си път. Там са бетонирани критериите за правилност, мотивация и религиозна еманципация…:-)
Липсата на нужда от рефлекцията на социума прави този процес много плавен и лек.
Въпросният социум най-често възприема кандидат-самодостатъчника по два начина – романтик (будала) и егоцентрик (темерут). Става въпрос за един и същ човек, който другите оценяват откъм по-либералната или по-крайната му позиции.
Романтикът е намерил някакво равновесно състояние в комуникацията си с обществото, без да го допуска прекалено близо до себе си. Той излъчва енергия (разбирай познание, пример, опит) и ако някой желае, може да се възползва от това – безвъзмездно, разбира се. Често той увлича с простотата и неангажиращото си поведение нови кандидат-самодостатъчници, с което цикълът се затваря.
Егоцентрикът е другата страна, чрез която хората могат да оценят явлението. Причината е, че ако се откъснете на 100% от социума за да не ви занимават е битовизми и прочее елементаризми, логично е да ви посочат с пръст… Да, вие търсите път към НЕЩОТО, но на кой му пука… На вас, разбира се!
Както казах, тук говорим за един и същ кандидат-самодостатъчник. Той е константа и си върви по пътя. В случая играе ролята на “керван”. “Кучетата” си лаят по образец и в зависимост от това дали е интровертен или екстровертен тип, можете да го наречете от темерут, през особняк, до романтик.

Интересно е да споменем и как се “пенсионира” нашият лирически герой.
Като всички други!
В зависимост от това накъде и докъде ви е отвяла волята на НЕЩОТО, можете да бъдете известен плейбой (куртизанка), артист, философ, монтьор, градинар, та дори и политик. Не е важно с какво се занимаваш, а как го правиш. Не е важно колко нагоре си се изкачил по дървото, а как си се държал по пътя… А за да не заприличам на Паулу Коелю, ще спра ето тук!

И нека е ясно – още се уча!
Не е толкова лесно, важното е да се опитва.
Само да не стане като онзи скеч от “Улицата”, където се учеха да не изневеряват и всяка реплика завършваше с “Еее, не, не – няма да стане”.:-)