За да израснат децата психологически здрави и за да имат положителна представа за себе си, родителите следва да ги оставят да изразяват чувствата си. За съжаление действителността не е такава. Повечето родители не позволяват това на децата си.

Да вземем един пример измежду стотици други. Веднъж в една градинка чух следния разговор между майка и шестгодишното й момченце (там беше и четиригодишната сестричка): „Мразя те, Сузи”, повтаряше момченцето, явно ядосано на сестричката си, Да не мислите, че майката предложи: „Томи, обясни ми какво чувстваш, кажи на сестра ти какво се е случило”.. Съвсем не. Тя каза:. „Хайде, хайде, Том. Виж колко е мила сестра ти. Ти не я мразиш, ти я обичаш”. Това обаче беше лъжа и момченцето отлично го знаеше. Майката се опитваше да го отклони от чувствата му. Естествено, няма начин тя наистина да преобрази в обич гнева, който то изпитва към сестра си. Единственото, което ще постигне, е да го научи да прикрива чувствата си, да сдържа импулсите си и едва по-късно скришом да им даде воля – като например набие сестра си, когато майката я няма.

Могат да се приведат множество Други примери за начина, по който родителите възпират децата си да им кажат какво изпитват.

И това е вярно за всички чувства, които смятаме за отрицателни: гняв, страх, стеснителност, мъка или безпокойство.

Но не се опитваме да отучим децата си от „положителните” чувства на любов и нежност. Никога не съм срещал майка, която би попречила на детето си да й каже: „Мамо, обичам те!”

Защо сме такива? Защо не позволяваме на децата си да изразяват и отрицателните си чувства? Причината е съвсем проста. Когато самите ние сме били деца, и на нас не са ни позволявали. Така без да искаме предаваме на децата си собствените си психологически задръжки.

Необходимо е да оставим децата съвсем свободно да из­разяват всичките си чувства — и лошите, и добрите. Едва когато детето освободи и по този начин прогони отрицателните си наклонности, положителните могат да заемат мястото им. Ако не го оставим да изхвърли целия си запас от гняв й враждебност, любовта и нежността няма къде да се настанят.

Потисканите чувства са почва за лошо душевно здраве. Като правило децата изразяват чувствата си, освен ако не поискаме от тях да крият какво изпитват. Затова две деца са способни да се сбият сутринта и да бъдат най-добрите приятели на света следобед. Докато родителите на същите тези деца могат да останат в обтегнати отношения в продължение на месеци.

Първото, на което психотерапията научава възрастните с психологически проблеми, е да изразяват нормално чувствата си. Но ако научим на същото децата в най-ранна възраст, когато пораснат, те ще бъдат в прекрасно душев­но здраве.

Малките деца не могат да изтласкват само някои чувства, като гнева и страха например, без да потиснат и останалите. Ако ги възпитаме да не дават воля на гнева и страха си, несъзнателно ги възпитаваме да сдържат и „добрите” си чувства на обич и нежност.

Не е достатъчно впрочем децата да обяснят какво става в тях. Те трябва също да знаят, че родителите им наистина разбират чувствата им. Когато са нещастни или ядосани, или обидени, те търсят разбиране. Как да покажете на детето си, че ви е ясно какво изпитва?

Можете да сторите това формално, като просто му заявите: „Знам какво ти е”. Но това е прекалено лесно и бързо и рискува да не го убеди. Има по-сигурен начин да засвидетелствате на детето си дълбокото си разбиране. Този начин бе открит още през четирийсетте години от психолога д-р Карл Роджърс и се нарича „отразяване на чувствата”.

Техника на отразяване на чувствата

Ето как се прави: показвате на някой друг, че наистина разбирате какво изпитва, като предавате чувствата му със свои думи, така че да ги отразите, все едно сте огледало. С двегодишни деца е много лесно, тъй като можете да повторите същите думи, които те са употребили.

Например двегодишното ви хлапе пристига с рев. Бясно е: „Джими (петгодишен) ме бие!” Тук повечето родители въздъхват отегчено и си казват: „Хайде пак започна!” Събират двете деца и процесът е открит. „Кой започна пръв?” и т. н. Методът на отразените чувства окончателно ви лишава от ролята на арбитър. Наместо това, когато двегодишното ви дете се оплаче: „Джими ме наби!”, можете да отговорите със съчувстващ тон: „Ядосан си, защото Джими те е набил!” или „Ядосваш се, когато Джими те бие, нали?”

Думите ви предават неговите чувства, като ги отразяват. Наричам този метод техника на обратното действие, защото препращайки на детето си собствените му чувства, вие му показвате, че наистина разбирате какво изпитва.

Преди няколко години една майка, която бях посветил в техниката на обратното действие, ми разказа случка, добре илюстрираща начина на действието й. Майката, която членуваше в приятелска асоциация на детегледачи, една вечер гледала децата на друга семейна двойка. Родителите сложили Тими да спи и излезли. По едно време Тими изскочил от стаята си уплашен и притеснен й рекъл: „Госпожо Джоунс, в стаята ми има вълк!” Майката ми обясни, че преди да усвои въпросната техника, тя би реагирала зле в дадената ситуация, както впрочем повечето родители. Би казала: „Хайде сега, не ставай смешен, Тими, много добре знаеш, че в стаята ти няма вълк.” И би обиколила стаята с момченцето, показвайки му, че вътре няма вълк, което ни най-малко нямаше да намали страха му. Вместо да действа по този на пръв поглед разумен, но неправилен начин, тя под-ходила към въпроса другояче – приложила нашия метод.

Казала му: „Седни до мен и ми разкажи за вълка.” И детето споделило колко се бои от вълка. Тя му отговаряла с фрази като: „Наистина те е страх от този вълк!” или „Този стар вълк май много те плаши!” и други подобни. Не се опитвала да го успокоява, нито да го разсейва. Задоволила се да му препраща чувствата, които описвало. Момченцето й казало, че много се бои от този вълк, че го мрази и че ще го хвърли в морето от скалите. Накрая, след около двайсет минути, през които тя само отразявала чувствата му, то се обърнало към нея и й рекло: „Госпожо Джоунс, сега мисля, че мога да отида да спя.” Тя го завела в стаята му, завила го и след няколко минути то вече спяло.

Госпожа Джоунс ми разказа всичко това седмица след случката и забеляза: „Знаете ли, наистина помага.” Така е, помага. Опитайте. Впрочем тази техника съдържа нещо като саморегулатор. Ако не разберете какво изпитва детето, то почти сигурно ще реагира с думите: „Не, не е това, не ми е така.”

Методът на обратното действие е лесен за разбиране, но труден за приложение, защото когато ние, родителите, сме . били деца, към нас са се отнасяли другояче. И защото сме прекарали много години от живота си в опити да успокояваме другите, да ги съветваме или да ги отклоняваме от чувствата им, особено ако ни се струват лоши. Методът на обратното действие противоречи на цялото ни възпитание.

Винаги съм оставял децата си да изразяват „отрицателните” си и враждебни към мен чувства. Но трябва да призная, че понякога, в момента, когато действам така, чувам в себе си едно гласче, което шепне: „Внимавай с кого говориш, момчето ми! Аз съм ти баща!” Това гласче, което не принадлежи на психологически и научно осъзнатия баща, какъвто съм аз, е гласът на собствения ми баща – той ми казва, както когато бях дете, че нямам право да заявявам на всеослушание какво изпитвам.

Та ето защо не е толкова просто да се приложи техниката на афективното отразяване – след като не са ни позволя­вали свободно да изразяваме чувствата си, когато сме били малки, несъмнено ще ни е трудно да позволим на децата си да го правят.

„Но не означава ли това да позволим на детето да покаже неуважение към нас, особено ако го оставим да ни заяви, че ни мрази?” Този въпрос си задават много майки. Не мисля, че свободното изразяване на поривите има каквато и да е връзка с уважението или неуважението. Детето уважава родителите си, когато усеща, че те знаят повече от него, че се отнасят с него справедливо и на свой ред го ува­жават. Но от време на време детето „се сърди” на родителите си. И тъй или инак ще „им се сърди”, дори ако, не му позволят да го изрази.

Защо тогава да не го оставим да се освободи от гнева си? Ако го възпрем, ще му бъде много по-трудно да контролира поведението си. Няма нищо по-опасно от това да попречим на парата да излиза от котела.

Казах, че е важно да се прави разлика, между чувства й действия; предложих да се поставят разумни граници на действията на детето, но да му се позволи да изразява чувствата, които изпитва. Описах техниката на отразяването като средство да покажем на детето, че наистина го разбираме. Сега бих искал да дам конкретен пример за дете на две години и половина като илюстрация на това как из­глежда на практика различаването на чувствата от дейст­вията.

Когато синът ми стана на две години и половина, често се случваше следното. Водех го в градината и той, много щастлив, си играеше на пясъка. Накрая идваше часът за тръгване. Предупреждавах го малко преди това, за да се подготви.

– Ранди – съобщавах му, – след десет минути потегляме. След десет минути му казвах:

– Ранди, време е да си тръгваме. – Не, не искам.

Как всъщност съм могъл и за миг да допусна, че ще иска да си тръгне? Нали добре се забавляваше? Тогава започвах да „отразявам” чувствата му.

– Знам, че не искаш да си ходим, защото добре се забав­ляваш на пясъка.

– Няма да си ходим!

– Толкова ти е хубаво, че не ти се ще да мръднеш оттук! Продължавах така няколко минути, накрая го грабвах и насила го отнасях до колата. Той крещеше и ме риташе, а аз все така „отразявах” чувствата му през целия път: „Яд те е на татко, защото искаш да играеш, а той те води вкъщи!”

Да анализираме сега тази случка, защото тя е нещо като моментна снимка, позволяваща да размислим над многото начини, по които можем да се отнасяме към децата на този стадий на развитие.

Ако се бях подал и бяхме останали в градината, когато наистина бе време да си тръгваме, щях да го науча да се държи като малък тиранин и да отказва да се подчинява на умерени ограничения. И нямаше да му помогна да възпри­еме разумните обществени норми.

От друга страна, ако не му бях позволил да изрази недоволството си, щях да нараня неговата оформяща се индивидуалност и чувството му за самоуважение.

А аз действах така, сякаш му казвах: „Имаш право да се ядосваш. И аз бих се разгневил, ако някой ми попречи да се забавлявам. Като човек, ти си в правото си да изпитваш такива чувства и да ги изразяваш.”

Горното добре илюстрира многобройните подобни случаи, с които ще се сблъсквате на тази възраст на детето ви. Дайте му възможност да се изрази, но бъдете твърди и настоявайте да не прекрачва с действията си разумните граници.

Това, което описах, е идеалният начин на действие в подобна ситуация. То не означава, че винаги ще постъпваме точно така. Защото ние, родителите, също имаме права! Имаме право на лоши дни, на моменти на раздразнение и на чувства на враждебност.

Не всеки път ще съумеем да запазим хладнокръвие и да се държим идеално с детето си. Не винаги ще имаме желание да го оставим да каже каквото си мисли. Понякога само ще излаем: Млък! Мама решава, децата слушат!”

Много майки силно се притесняват, че са се ядосали и са се развикалите което всъщност няма нищо особено. Струва им се, че трябва винаги да са спокойни и ведри. Това наистина е идеалният вариант, но аз още не съм срещал родители, способни на спокойствие и ведрост при всички обстоятелства. След като се опитваме да дадем на децата ни правото да изразяват своите чувства, би трябвало и ние, родителите, да имаме същите права. Така че ако ви се вика, викайте. И след като по този начин сте „елиминирали” гневните си чувства, отношението ви към детето ще бъде съвсем различно и ще можете да му кажете: „Мама много се ядоса и й беше много мъчно, но вече е по-добре.” То ще ви разбере.

Нека сега ви успокоя: не всички деца създават толкова неприятности през „ужасната втора година”. Между децата има дълбоки природни различия. В биологическо отношение те ни най-малко не си приличат. Някои са по-възбудими, други – по-„лесни”. Което означава, че едно дете ще ви позволи по-охотно от друго да го насочвате по време на еднакво трудния преход.

Но всяко здраво и нормално дете би трябвало да прояви известна степен на негативизъм през този период. А ако усетите, че падате духом, спомнете си: това ще мине! След третия рожден ден на детето ви с учудване ще установите как внезапно е станало – сговорчиво и „лесно” в сравнение с времето отпреди половин година.

Майките добре знаят, че любимата дума на тази възраст е „не”. Между другото да не се учудваме, че детето се научава да казва “не” много преди да започне да казва „да”. Та нали от самите нас е чувало много по-често „не”, отколкото „да”.”И ако през периода на прохождането сведем до минимум нашето „не”, детето може би по-рядко ще ни се противопоставя с „не” през „първото юношество”.

Но тъй или инак ще станем свидетели на множество отрицателни прояви – детето бяга, когато го викаме, рита, гърчи се или се вцепенява, когато го караме да направи нещо, или пък изпада в истински „истерични” кризи. Обикновено този тип поведение не е присъщо на възрастта на първите стъпки. Как да го посрещнем сега?

Ако сте прочели глава 8 и 9 за дисциплината, вече знаете, че „подсилените” реакции имат тенденция да се повтарят. Ако родителите отговарят на негативизма на детето, като се гневят, те несъзнателно подсилват този негативизъм и подтикват детето към още по-голям.

Има начини да се справим, без да прибягваме до такова ненужно подсилване. Преди всичко трябва да отличаваме словесния отказ от истински отрицателното поведение. Например ние казваме на детето: „Хайде да облечем палтото, че ще излизаме.” И започваме да му помагаме. „Не, не искам!”, заявява то, но си противоречи, като пъха ръце в ръкавите. Това е добър пример за „словесен негативизъм”. То е все едно, че детето казва на майка си: „Знам, че навън е студено и наистина имам нужда от палто. Ясно ми е също, че ти си по-голяма от мен и можеш да ме принудиш да го облека. Но признай, майче, че и аз съм някой и имам право поне да попротестирам малко!” Въпросният негативизъм прилича на игра – в известен смисъл детето играе с майка си на „неподчинение”.

Ако обаче не разпознае игровия характер на държането му и реагира, като втвърди позицията си, тя може да предизвика криза, каквато иначе е нямало да възникне.

Истинското отрицателно поведение, което се отличава от обикновената вербална съпротива, би се проявило при тези обстоятелства в бягство или яростно физическо противопоставяне. В такъв случаи майката разполага с няколко „ответни удара”. Ако става дума за игра на двора, тя може да каже: „Трябва да си облечеш палтото, за да излезеш, но ти сигурно предпочиташ да останеш вкъщи.” Ако детето наистина желае да излезе, има шансове неохотно да облече палтото си. Друга ситуация: майката иска да вземе детето със себе си на пазар, но бърза и няма време да разреши проблема спокойно. Тогава тя би могла да „отрази” неговите чувства („Знам, че не искаш да облечеш палтото си, знам, че това те ядосва”), продължавайки насила да пъха ръцете му в ръкавите!

Не само за възрастните е тежко да загубят достойнството си. Това никак не се харесва и на децата през периода на „първото юношество”. Затова не е зле да се опитаме да избегнем прекия сблъсък с дете, което проявява негативизма си, да му дадем малко преднина, за да не нараним гордостта му, като например му предложим някаква странична дейност или се опитаме да го умилостивим с ласки. Стига да ни издържат нервите! Във всички случаи, отразявайки чувствата му, ние щадим достойнството му. А истината е, че му казваме: „Знам, че не си съгласен с всичко и това е съвсем нормално. Много съжалявам, защото ми е ясно какво изпитваш, но с прискърбие трябва да ти съобщя, че тъй или инак, ще ми се подчиниш.”

Как да реагираме на истеричните кризи

Истеричната криза е върховната проява на негативизъм. Това е състояние на такъв бяс, че детето може само да плаче, да се дере или да се търкаля по земята, като рита с крака във всички посоки. Ако отстъпите пред такъв гняв, вие само ще го засилите. Ще научите детето да реве още по-силно, за да наложи капризите си.

Дъщеря ми беше на десет години, когато покани една своя приятелка да прекара с нас края на седмицата на къмпинг. Момиченцето отговори, че родителите й имали други планове, но прибави: „Не се безпокой, ще се оправя. Ще ме хване истерията и мама ще ме пусне!”

Ако пък загубите самообладание и също се ядосате, пак ще увеличите гнева на детето. То вече ще знае, че може да получи от вас каквото иска и когато иска с някоя хубава истерична криза. Не се старайте да вразумявате разярено дете или да го разсейвате с думи. В такъв момент то представлява буря от емоции. Не е в състояние да слуша езика на разума или на логиката. И в никакъв случай не се опитвайте да възпрете яростта му, като го заплашвате с бой. Нали сте чували родители да казват на истеризиращо дете: „Престани или скоро ще разбереш защо ревеш.” Все едно да гасиш огъня с бензин.

Е, как тогава да постъпите, когато детето ви изпадне в истерична криза? Това, което е необходимо да му внушите, е, че гневът му може и да е неизбежен, но няма да го доведе доникъде. Но как да го сторите? Просто го оставете само да изживее яростта си.

Всяка майка трябва да намери начин да направи това. Бихте могли да стоите безмълвно и да изчакате кризата да отшуми от само себе си. Или ще предпочетете да говорите и да кажете: „Знам, че си недоволен и бесен, но иди в стаята си й стой там, докато се успокоиш. Когато свършиш, ще ти покажа нещо хубаво.” Или пък строго ще му наредите: „Марш в стаята си.” Вие сами трябва да откриете метода, който най-добре ви приляга, и да го използвате. Преди всичко обаче, опитайте се да помогнете на детето си да .запази достойнството си, като му предложите, стига да е възможно, елегантен начин за излизане от задънената улица.

Да кажем няколко думи и за истериите в присъствие на приятели, роднини или на пазара. И в този случай използвайте антикризисните техники, но знайте, че имате срещу си нов противник, който може да се намеси и да ви попречи да намерите разумното решение – публиката. Ето тогава изскача чудовището: „Какво ще си помислят хората?” Ако присъстващите не познават детската психология, те несъмнено ще си помислят, че грешите, че просто трябва да дръпнете на детето един хубав пердах и да сложите край на кризата. Е, и какво от това? За какво отглеждате детето си – за да направите от него здраво и щастливо същество, или за да угодите на съседите си?

Как се развива съзнанието

Но същите тези съседи ви дават възможност да обърнете внимание на един важен аспект от „първото юношество” и да научите детето си да се подчинява на обществените нор­ми. Детето формира отношението си към обществените норми, като възприема ограниченията и контрола, които му налагате. Това става чрез така нареченото съзнание, което може да се разглежда като вътрешен глас, превеждащ заповедите и забраните на родителите. Съзнанието не е.вродено; никой не притежава такова по рождение; усвояваме го главно от родителите си.

Някои деца се превръщат в лишени от съзнание възраст­ни. Това са психопатите и престъпниците, които могат да извършат противообществена постъпка, без да изпитат никакво чувство за вина. Но съществуват и деца, които, когато пораснат, страдат от излишък на съзнание.

За нас, психолозите, те са типичните пациенти. Това са извънредно тревожни и потиснати хора, които твърде мно­го се боят да не би да са лоши или егоисти, или „да не ги бива за нищо”, прекалено се стараят да се харесат на други­те и се притесняват за чуждото мнение.

Не искаме децата ни един ден да се присъединят към едната или другата категория. Желаем, докато растат, да придобиват разумно и здраво съзнание. Можем да помогнем на детето да придобие именно този вид съзнание, като сами проявяваме разум, когато изискваме от него да се нагоди към обществените норми.

Поведението на детето съвършено ясно показва развитието на съзнанието му на този стадий. Най-напред, докато върши нещо забранено, то високо казва „не, не” само на себе си. Веднъж видях най-големия ми син, по онова време на две години и половина, да стои пред библиотеката и да повтаря: „Не! Не!”, дърпайки книгите от рафтовете. Забранена дейност. Някои родители биха могли да се раздразнят от такова поведение и да си помислят: „Щом казва „не”, значи знае, че е забранено. Защо тогава го прави?” Ще им отговоря, че съзнанието му току-що е започнало да усвоява забраната, която повелява да не се свалят книгите от лавиците. Но самото дете още не владее достатъчно спонтанните си действия, за да се вслуша в зараждащото се съзнание.

Важно е родителите да разберат, че щом детето е способно да си каже „не”, значи първата стъпка в развитието на съзнанието е направена. По-късно то ще съумее да си каже „не” и ще се послуша – няма да издърпа книгите. Ос­новната функция на съзнанието е да предотврати антисоциалното поведение, а не само да породи у детето чувство за вина, след като е сторило нещо лошо. Но тази преван­тивна функция се утвърждава с времето.

 

Изкуството да бъдеш родител, д-р Фицхю Додсън