Известно е, че при болестни състояния се увеличават белите кръвни телца в организма на човека. Но същото явление се наблюдава и след приемане на термично обработена храна. Ако в момента на храненето белите кръвни телца са 6-7 хиляди на квадратен милиметър, само 30 минути след това техният брой се увеличава до 30 хиляди. Но това не се получава при приемане на сурова растителна храна.

Лесно е да се прецени в какво затруднено положение се поставя нервната система, когато тази топлинно обработена храна се приема няколко пъти на ден, А ако това се повтаря години наред, може да се стигне до нейното пълно изтощаване.

„Интересно е откритието на руския учен-бактериолог Кушеков, направено при наблюдението му върху скорбута по време на продължителния му престой в Арктика – пише д-р Бирхер. – Той открил, че хранителната левкоцитоза, смятана за нормално физиологично явление, не се появява след употребата на сурови храни, докато се среща винаги след употреба на готвени и индустриално преработени храни (консерви, захар и др.).”

Последвалите изследвания доказват, че хранителната левкоцитоза не се развива и при ползване на топлинно обработена храна, когато обаче преди нея се включи сурова растителна храна. Няколко десетилетия по-късно работата на Бирхер – Бенер с вдъхновение беше възприета и подета от АТЕРХОВ.

И тук личната драма става причина за поемане на нов път в живота и пълно преориентиране в разбиранията за начина на живот и главно на хранене. Атерхов е автор на „Суровоядство”, издадено в Ереван (Армения).

Атерхов и неговото семейство живеят в Техеран. Той е баща на две деца, които много обича. Но въпреки добрите условия и изключителните грижи и двете заболяват тежко и умират – едното на 14, другото на 10 години. Въпреки висококвалифицираната консултация на изтъкнати специалисти от Иран, Франция, Швейцария и другаде, краят е трагичен. Отчаяният баща се отказва от професията си и започва да учи медицина, за да си отговори на въпроса: „Защо умряха децата?” Тъй като те са живеели при добри условия за живот и висококвалифицирано медицинско обслужване. Цели 18 години той наблюдава, проучва, експериментира, работи неуморно ден и нощ, търсейки отговор на своя въпрос. И отговорът е намерен: децата умират вследствие неправилния начин на хранене и отравяне с лекарства.

Заключението, до което достига той, е, че установеният начин на хранене в цивилизования свят е не само погрешен и става причина за непрекъснатото увеличаване на броя на заболяванията, а и за появяване на все по-нови видове болести и израждания. И ако не се направят необходимите корекции, трагедията ще продължи да ескалира.

Той е категоричен в своето становище, че суровата храна е единствената предопределена за човека като биологичен вид. Атерхов пише: „Слабата структура днес е популярно явление и светът е пълен с грозно и неестествено затлъстели хора с дегенерирали тъкани. Човешката храна трябва да се състои от живи клетки. Само тази храна задоволява цялостно организма и го държи в добра форма без дегенерации”

В диетата на Атерхов влизат всички растителни храни, зърна, семена, мляко (сурово), черупчести плодове (орехи, бадеми, кестени, лешници и др.), мед. Месото се изключва като непригодно за човека. Пълното суровоядство той приема като истински природосъобразен начин на хранене – продуктът да достига в човешкия организъм в състава, в който ни го дава самата природа. В семейството на Атерхов обаче не боледуват само децата. Болна е също съпругата му, както и самият той.

. Трудно е да се изредят всичките му болести: склероза, високо кръвно налягане, хроничен бронхит, хемороиди, запек, лошо храносмилане, мигрена, безсъние, тахикардия… За сърцето си той пише: „То беше в такова тежко състояние, че се задушавах само при изкачване на няколко стъпала. Нямах сили да повдигна една кофа вода. А простудните заболявания бяха постоянни спътници на моя живот. От подаграта не можех дори да докосна ставите на пръстите си – толкова ме боляха.”

Той минава на пълен суровояден режим и споделя: „Благодарение на суровоядството аз съм свободен от целия този безпорядък. Освободих се от всички онези болести, които ми бяха постоянни спътници в миналото, а и от ужасяващата перспектива на грозящата ме ранна смърт. Сега, когато пиша тези редове, аз съм на 61 години, пълен със сили като човек на 25. С лекота изминавам километри и с часове се катеря по планините като коза, без да изпитвам ни най-малка умора. Всекидневното ми упражнение е ходене по 12 километра. Сърцето ми работи добре и от 7-8 години не зная какво е простуда или грип, а хроничният ми бронхит е напълно излекуван…”

Съдбата му изпраща скъп дар – трето дете. И ето какво ни разказва той за него: „Паралелно със собственото си възстановяване аз отгледах моето седемгодишно дете като суровоядец. Откакто се е родила, моята дъщеря не е сложила в устата си нито залък дегенерирала храна. Тя е пълна суровоядка и здравето й е истинско съвършенство. Много по-лесно е да отгледаш 100 деца суровоядци, отколкото едно с готвена храна. С детето суровоядец няма грипове, простуди, разстройства или грижа за приготвяне на храната му. Дъщеря ми е весела като катеричка. Аз нямам грижи за храненето й. То става по нейно желание – детето отива до масата и си взема от това, което му харесва и колкото иска. През целия ден непрекъснато е весела, без прищевки и капризи.

Тя не причинява никакво безпокойство никому с крясъци или други подобни прояви. Непрекъснато пее, танцува и играе. Вечер си ляга точно в 8 часа и след като попее няколко минути, заспива до 6 часа сутринта. Сънят й е дълбок и не я събужда никакъв шум. Когато отива на детска градина и децата там сядат да закусват с хляб, сирене, сладкиши и други неща, тя вади от чантичката си плодовете, които си е донесла от къщи, и ги изяжда с радост. На готвените храни и различните сладкиши гледа с безразличие, като дори не проявява любопитство да ги опита…”

Жената на Атерхов, макар и малко по-късно от него, също минава на суровоядство. И тя успява да възстанови здравето си, тъй като е имала вече напреднали болестни проблеми.

Цитираните до момента автори с трудностите, които са преживели, и постиженията, до които са достигнали, вероятно несъзнателно ще предизвикат у читателя големия въпрос:

ДАЛИ НЕ Е ДОШЛО ВРЕМЕ И АЗ ДА ПРОМЕНЯ НАЧИНА СИ НА ЖИВОТ?

Лидия Ковачева, Гладът – приятел и лекарство