.

Предговор
Сродни души
Случаи със сродни души
Сродните души като роднини
Сродните души като приятели
Групи сродни души и цикълът на прераждането
Предизвикателства в отношенията между сродни души
Души-близнаци
Същност на самотата
Зачатие и привличане на душите
Създаване на връзки между сродни души
Душевното ни родство със Създателя
Епилог

. .

Предговор

Сродни души. Две думи, които пораждат очаква­не за романтика, за вечери на свещи, за смях и разходки на лунна светлина, за страстни прегръдки, безусловна любов и сливане в едно. Човек винаги свързва това понятие с отношенията с „другата си половина”, с която копнее да се съедини в едно. На­ричат го божествена любов на Земята. Описват го ка­то близнака на индивида, като физическото въплъ­щение на духовната му половина. Връзката между две сродни души представлява абсолютно сливане с друго човешко същество, тя е идеалният съюз, спой­ката, в която мечтите се сбъдват, а индивидуалност­та бива насърчавана да расте и процъфтява — подтиквана от човека, когото наричаме сродна душа.

Кой не желае такава връзка?

Според някои хора в отношенията между сродни­те души няма предизвикателства, конфликти или спорове, налице е само възможност двама души да се изучават взаимно като равни, да споделят радости, да се утешават един друг и да бъдат неразделни, като един. Други, може би по-реалистично настроените, виждат в тях не толкова реалност, колкото цел, към която да се стремят. Но независимо дали я смятат за нещо, което могат да постигнат с усилия, или като предопределение на съдбата, повечето намират, че връзката между сродни души е много по-добра от обикновената. Тя е нещо по-възвишено от отноше­нията, с които са се задоволили останалите. Да по­мислим: ако повече хора бяха намерили сродните си души, нима щеше да има толкова много разводи?

Но какво точно е сродна душа? Къде се е зароди­ла тази идея и защо тя така ни интригува? Макар да бях чувал за нея и преди, за пръв път се случи да я обсъждам преди около двадесет години. Тогава една моя близка приятелка ме слиса с новината, че се раз­вежда с мъжа си, защото е намерила „истинската си сродна душа”. Тази хубава жена, съпруга и майка на две деца ми довери, че не се чувствала завършена личност с настоящия си съпруг. От години имала усещането, че част от нея липсва. Беше убедена, че най-сетне е намерила другата си половина. Макар че не ми се искаше да бъда циничен, неволно ми мина през ума, че някога тя чувстваше същото и към чо­века, с когото сега се развеждаше. Може би тук се криеше много повече, отколкото и двамата предполагахме.

Спомням си как се запитах гласно дали е възмож­но индивидът да има повече сродни души. И ако е та­ка, няма ли вероятност съпругът й да е от тях? За­щото, ако човек има само една сродна душа, какви са шансовете изобщо да я намери? Предвид огром­ното население на Земята, перспективата не изглеж­даше особено обещаваща.

В крайна сметка моята приятелка прекрати бра­ка си. Увлечението й към онази нейна сродна душа бе много силно. Тя се разведе, заживя с другия мъж и впоследствие се премести в друг щат. За съжале­ние връзката с нейната половинка не продължи дъл­го. Въпреки безспорното привличане между тях, проблемите им започнаха почти веднага и до шест месеца всичко приключи.

От онези години насам идеята, че всеки човек има поне една сродна душа някъде по света, доби широ­ка популярност в западната култура. Многотиражни книги на безброй автори, сред които Джес Стърн, Брайън Вайс, Шърли Маклейн, Ричард Бах и Томас Мур, привлякоха повсеместно общественото внима­ние. Може би защото представата за сродната душа е неразривно свързана с идеята за прераждането, ко­ято през същия този период започна да се приема от все повече хора. Но тя далеч не е нова, корените й са хилядолетия назад, и то в множество култури.

Според митовете и легендите първоначалната идея за сродната душа е, че в някой момент от исто­рията на света човекът — буквално или метафорич­но, е бил подложен на разполовяване. Накратко ка­зано, някога човешката душа била цяла и завърше­на, но впоследствие по някакъв начин се е раздели­ла на две или повече части. Оттогава всеки човек се чувства непълноценен и се мъчи да постигне завър­шеност, като намери другата си половинка.

Според древногръцкия философ Платон (около 427-347 г. пр.н.е.) хората вечно търсят половинката си, след като някога Зевс ги е разделил на две. В „Симпозиум”, един от най-известните си диалози, философът заявява, че отначало човекът е бил дос­та по-различен от сега. Имало три вида човешки съ­щества: мъже, жени и двуполови. Всяко същество имало по четири крака, четири ръце, две лица, чети­ри уши и два полови органа.

Явно в даден момент след сътворението хората станали твърде самонадеяни и започнали да се питат дали не могат да заемат мястото на боговете, ня­кои дори правели планове да се изкачат при тях и да ги прогонят. Идеята предизвикала голяма суматоха в небесните селения и всичките им обитатели започ­нали да обсъждат със Зевс какво трябва да се нап­рави. Лесно можели да унищожат човечеството, но без него биха се лишили от жертвоприношенията, които толкова им харесвали.

Накрая на Гръмовержеца му хрумнало да разре­жат човеците на две. Така не само силата им щяла да намалее наполовина, но броят им да се удвои и бо­говете щели да получават още повече дарове и почит. Всички небесни обитатели приели този план с голя­мо въодушевление. Хората били разполовени, в ре­зултат на което се получили нови същества—с по две ръце, два крака, едно лице, две уши и един полов ор­ган. Освен това, за да не могат да изместят богове­те, Зевс им вдъхнал непреодолим копнеж към друга­та им половина. За да им даде някаква утеха, той им позволил да имат сношения, по време на които да са едно цяло. Съществата, които дотогава били с по два мъжки полови органа, щели вечно да търсят други мъже, за да се съединяват с тях. Онези с по два жен­ски органа щели да намират утеха само в обятията на други жени. Съответно бившите двуполови щели да търсят половинката си измежду хората от другия пол, с което да възпроизвеждат човешкия род.

Макар че Платоновият мистичен разказ вероятно за мнозина звучи като пълна измишльотина, той не е уникален. Подобна идея съществува и в юдео-християнството, описана е в Стария завет. Според пър­ва глава от Битие, на шестия ден от сътворението Бог създава същество „…по Своя образ… мъж и жена ги създаде” (Битие 1:27). Изглежда, Божието тво­рение по произход е двуполово и съдържа субстанци­ята на духа. Не само се казва, че това творение е по Божи образ (дух), но и че след седмия ден от сътво­рението (когато си почивал) Бог изведнъж осъзнал, че „нямаше човек, който да обработва земята”1. Ре­шил да направи Своето творение-дух „жива душа”2, като вдъхне в ноздрите му дъха на живота и така Адам започнал съществуването си в материалния свят. Сетне, понеже не искал човекът да бъде сам, Бог взел от него едно ребро и му направил другарка:

„Тогава Господ Бог даде на човека дълбок сън и той заспа; и взе едно от ребрата му и изпъл­ни мястото му с плът.

И Господ Бог създаде жената от реброто, ко­ето взе от човека…”

В Новия завет Исус напомня на фарисеите, че от­начало при сътворението Бог ги е направил „мъжко и женско… Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъ­дат една плът… Така, щото не са вече двама, а една плът” (Матея 19:4-6).

Също както в историята на Платон, първоначал­но човекът е създаден цял, но бил разделен със сът­воряването на жената. Това кара някои да мислят, че човешкото същество е несъвършено и може да от­крие някакъв смисъл в съществуването си — буквален или психологически, само като се слее в любов, връзка или брак.

Освен в Стария завет, в равинската литература съществуват още няколко разказа за сътворението на мъжете и жените. В Мидраш се казва, че отнача­ло Бог е създал Адам „с две лица”, но после решил да го разреже на две и се получили женско и мъжко съ­щество. Другаде се твърди, че при създаването си Адам бил двуполов. Подобна идея се открива в индуизма — универсалната душа осъзнава себе си, приисква й е да има другар и затова създава мъжа и же­ната от собственото си същество:

„В началото бил само Азът под формата на човек. Огледал се той и не видял друго, освен се­бе си… Но не сетил радост. Замислил се. Бил твърде голям като мъж и жена едновременно. Затова се разделил на две и така се получили съпруг и съпруга”.

Тъй като Изтокът и Западът възприемат цялото като обединение на мъжкия и женския полюс, ян и ин, анима и анимус, мнозина поддържат тезата, че човешката душа поначало е двуполова и в някой мо­мент ще се върне в това си състояние. Независимо от произхода на тази идея за еднократно разделяне на човешките същества, очевидно се смята, че лична­та цялостност се постига само чрез връзка с външ­ни индивиди.

Може би най-старият писмен документ за сродни­те души е на около 5000 години — това е легендата за египетските богове Озирис и Изида. В нея се говори за вечната любов между мъжкото и женското божес­тво, които са едновременно брат и сестра и съпруг и съпруга. Предопределени да бъдат заедно, Озирис и Изида започват своята връзка още в майчината ут­роба, където са заченати заедно и излизат на бял свят като близнаци. Обичат се от самото си ражда­не. Тяхната любов е толкова силна и чиста, че дори смъртта не може да потуши чувствата им и да ги раз­дели.

Озирис бива отвлечен и убит от своя завистлив брат Сет. Въпреки смъртта на своя съпруг, Изида ус­пява да се слее с духа му и зачева детето-бог Хор. То­ва още повече вбесява Сет и той насича трупа на брат си на четиринадесет парчета. Макар и съсипа­на от скръб, Изида показва вечната си любов, като обикаля страната, събира парчетата, сглобява ги и съпругът й оживява. Нейната неугасваща вярност поддържа връзката им жива. За египтяните Изида е богинята на плодородието и майчинството, Озирис е богът на смъртта, а тяхното дете Хор е бог на слън­цето и небето.

През цялата история човешкият стремеж към ця­лост е претворяван в митове, приказки и легенди. То­ва е завладяващата история за принца, който търси момичето със стъклената пантофка в „Пепеляшка”. Това е съвършената целувка, която съживява всич­ко в „Спящата красавица”. Това е любовта на краса­вицата, която преобразява звяра. Това е легендата за жабока-принц; нуждата на ромеовците да бъдат със своите жулиети; стрелите на Купидон, които откло­няват човека от пътя му. Тези приказки напомнят, че у самотния човек има нещо незавършено и в един момент откриваме, че всички се стремим да постиг­нем цялост.

Безспорно, хората усещат привличане един към друг, но на какво се дължи то? Случайно ли се сре­щат двама души, или е предопределено? Кое ги под­тиква да се стремят към нещо, което не могат да оп­ределят точно, или да търсят някой, когото никога не са срещали? Дали неизбежното пресичане на жи­тейските пътища, което събира човешките същес­тва, не се дължи на някакъв неясен импулс? Това закономерно и целенасочено ли е, или случайно и непреднамерено? Дали е на биологична, емоцио­нална или интелектуална основа, или е нещо пове­че от онова, което сме си позволявали да мечтаем? Играе ли съдбата роля в живота ни? Каква точно е динамиката на сродните души и привличането между тях и какви въздействия оказват тези сили върху хората?

В материалите на Едгар Кейси (1877-1945) — ед­на от най-забележителните личности на XX век, мо­гат да се намерят уникални отговори на тези въпро­си. През 1938 г. една 50-годишна жена идва при не­го, за да го пита за посоката на живота си. Кейси, за чиято дейност се смята, че е най-добре документира­на за всички времена, вече й е бил помогнал да се из­лекува от някакво заболяване. Бивша учителка и съветничка, по онова време посетителката е разведена. Тъй като се интересува дали ще има друга връзка, тя интуитивно задава въпроса, който свързва идеята за сродните души със собствения й стремеж към цялос­тност: „Моля ви, обяснете ми какво означава сродна душа от гледна точка на моето духовно развитие”. Кейси отговаря:

„Това са хора, които си съответстват като жлеб и нут, като болт и гайка, т.е. допълват се взаимно. При сродните души физическото привличане е обусловено от умствена и духов­на помощ”. 1556-23

От гледна точка на Кейси при сродните души не става дума само за физическо или сексуално привли­чане, а за отношения, неразривно свързани с проце­са на духовно развитие и израстване на другия. Та­зи предпоставка е изследвана в много от неговите материали.

Въпреки документирания му ясновидски талант, някой може да попита какви прозрения за съвремен­ните сродни души може да ни донесат неговите тъл­кования. Знае се, че той е направил последното през 1944 г., много преди да се появи каквато и да било информация по темата. И все пак, поради естество­то на работата си и въпросите, които са му задавали хора като нас, Кейси може би е уникален експерт по въпроса.

Цели четиридесет и три години той е давал инту­итивни консултации, наричани тълкования, на хо­ра от всякакви религии и обществени прослойки. В стотици, ако не и в хиляди случаи е изследвал отно­шението на личните връзки върху духовното разви­тие на човека. Всъщност една от основните постановки в неговите материали е, че ние най-често опоз­наваме себе си чрез другите. Независимо дали нау­чаваме какво е любов, когато някой ни стане скъп, или изграждаме търпението си в предизвикателства­та на живота, отношенията с околните ни карат да осъзнаем недостатъците и способностите си. Имен­но личните връзки ни показват в каква насока трябва да работим и с какво разполагаме. Кейси е смятал, че точно в динамиката на тези отношения осъзнаваме истинската си същност и неразривната си връзка с Бога.

Може би най-уникалното в неговите материали по темата за сродните души е, че дават изчерпателен анализ на стотици връзки в рамките на преражданията. За двадесет години Кейси е направил близо 2000 „житейски тълкования”, в които е изследвал ду­ховното развитие на хората в различните им живо­ти, както и връзките между тогавашните и сегашни­те им отношения с други лица. Например, когато един тридесет и пет годишен мъж запитал дали е имал връзки с настоящата си съпруга и в предишни прераждания, получил следния отговор: „Често сте били другари и преди — в беди и радости” (2421-2).

Според Кейси връзката със сродна душа представ­лява продължителни взаимоотношения с друг инди­вид, които душата подновява в серия прераждания. В източника на информация, който наричал „Хрони­ките Акаша” или „Книгата на живота”, той е можел да види развитието на връзките във времето и опис­ва как влиянията и решенията от минали животи въздействат върху настоящия. Но вместо философ­ски трактати, тълкованията му са давали на хората практически съвети, които те можели да прилагат.

Взети заедно, материалите на Кейси са един от най-значимите източници на информация за динамика­та на всички човешки взаимоотношения, целта на нашите преживявания с други хора и естеството на самата душа.

Поради дълбоко вкорененото ни желание да наме­рим съвършения партньор, онази наша половинка или специален човек, който да направи живота ни пълноценен, днес се ширят множество погрешни схващания. За някои идеята за сродните души в тъл­кованията може да се стори доста по-различна от по­пуляризираната в съвременното общество. За Кей­си сродната душа в никакъв случай не е другата по­ловина на човека, без която той не е цялостен. При­вличането, което усещаме, е на духовно ниво, но не защото другият е неповторимото ни допълнение, а защото по някакъв начин ни подтиква да станем ця­лостни.

В безкрайния процес от връзки, преживявания и различни прераждания душата има свой план за лично израстване и развитие. Вярно, че й е предоп­ределено да бъде цяла, както се твърди в оригинал­ната история за Сътворението, но Едгар Кейси е вяр­вал, че накрая всяка душа ще постигне сама своята цялостност. Така погледнато, връзката със сродна душа всъщност помага на човека в духовното му развитие и неизбежното постигане на духовната му завършеност.

Вирджиния Бийч, Вирджиния

Кевин Дж. Тодеши

Сродни души

 

Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се дразни, не търси сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи…

И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.

I Коритяни 13:4-7, 13

През 1926 г. тя е звезда на Бродуей. Само на двадесет и четири години изпълнява главната жен­ска роля в голяма постановка. Играта й като млада­та херцогиня Онис Скинър в „Санчо Панса” кара критиката и почитателите да я нарекат „пленител­на”. Кариерата й на актриса се развива с главолом­на скорост. Името й е Роуз1 и тъй като постановката скоро ще слезе от сцена, тя неволно започва да се пи­та какво й предстои.

Макар че отначало не възнамерявала да се изявя­ва като актриса, това й се удавало с лекота. Тъй като обичала музиката, смятала да се занимава с ци­гулка и се записала да учи в Чикагския музикален колеж. Ала скоро желанието й да свири угаснало и тя решила да тръгне на курсове по актьорско майстор­ство. Станала актриса много по-лесно, отколкото си представяла. Сякаш била родена за сцената. Един продуцент я видял в първата й пиеса в колежа и й предложил роля на невинно момиче в пътуващата си театрална трупа. След тази трупа дошъл Ню Йорк, къ­дето веднага я взели в голяма постановка. Всички вра­ти се отваряли пред нея. Мнозина смятали, че й е пи­сано да бъде суперзвезда. Трябвало да се чувства удов­летворена, но не било така. След ролята в „Санчо Пан-са” никое от предложенията не й допадало. Чудела се дали трябва да отдава всичките си сили на театъра, или й е дошло време да се омъжи. Била влюбена и по­някога притегателната сила на дома и брака й се стру­вала по-силна от желанието да бъде на сцената.

Колкото и невероятно да звучи, година по-късно изоставила кариерата си на актриса, омъжила се и се посветила на съпруга и децата си. Копнежът по теа­търа намалявал, а желанието да бъде с мъжа си се увеличавало. Роуз била намерила своята сродна душа и срещата им щяла завинаги да промени живота й.

Макар и млада, тя вярвала, че нищо не става слу­чайно. Животът някак успявал да сглоби ситуации­те и преживяванията в божествен сценарий с потен­циални входове и изходи. Най-често ролята й била просто да наблюдава и да се вслушва, за да не про­пусне знаците. Участие в продукция на Бродуей със заглавие „Смей се, клоуне, смей се”, преди ролята й в „Санчо Панса”, я било довело до споменатия жи­тейски кръстопът. Докато играела в пиесата, тя се запознала с двама души, които щели да окажат го­лямо влияние върху живота й; единият бил театра­лен критик, а другият—тридесет и две годишен биз­несмен.

В една почивка между репетициите тя отишла на пристанището да чака своя роднина, която щяла да пристигне с презокеански лайнер. Тъй като била привлекателна, общителна и дружелюбна, Роуз ско­ро завързала разговор с чакащия до нея висок достолепен господин. След размяната на любезности младата жена установила, че той се интересува от те­атър. Споменала за малката си роля в постановката „Смей се, клоуне, смей се” с Лайънъл Баримор в глав­ната роля. Господинът обещал да отиде да я гледа. Впоследствие се оказало, че той е Джон Корбин, гла­вен театрален критик на „Ню ЙоркТаймс”.

След едно от представленията Роуз получила зад кулисите бележка от друг мъж, някой си Брайънт Гудман. Техни общи приятели го били помолили да я посети. Мъжът се сторил приятен на Роуз и заедно със сестра си тя го поканила на вечеря, по време на която Брайънт започнал да говори за мистицизъм, за минали прераждания и за приятеля си медиум от Дейтън, щата Охайо, на име Едгар Кейси. Макар че обичала да разговаря на религиозни и философски теми, актрисата за пръв път чувала за прераждания и в един момент се запитала: „Господи, в какво се за­бърках?”. Въпреки това двете със сестра й намира­ли Брайънт за очарователен, при все че не вярвали дори на една от думите му.

Времето минавало и след като участието й в „Смей се, клоуне, смей се” приключило, благоприятната критика на Джон Корбин й отворила още врати. Така я наели за главната женска роля в „Санчо Панса”. Продължила да се вижда с Брайънт и полека-лека започнала да се увлича по него. Той бил интересен, забавен човек и талантлив търговец. Все пак не вяр­вала на приказките му. В по-голямата си част разго­ворите им се състояли от невероятни разкази за съ­щия онзи Едгар Кейси, който по думите на Брайънт можел да постави диагноза, докато спял, а освен това да дава чудесни съвети за бизнеса (Брайънт се къл­нял, че разчита много на тях). Също така виждал как събитията и връзките от минали прераждалия вли­яят върху сегашното. Затова Роуз не разисквала със семейството си тези неща, когато им разказвала за човека, с когото се среща.

По-късно обаче трупата тръгнала на турне и един от градовете, през които минала, бил Дейтън. По нас­тояване на Брайънт Роуз поканила Едгар Кейси и жена му Гъртруд да гледат пиесата, за да може да се запознае с тях. Оказало се, че семейство Кейси страшно харесали постановката, и младата актриса попитала дали не може да погледа как работи Едгар. На следния ден за пръв път станала свидетел на тъл­кование, направено на петгодишно дете, чийто сто­мах по някаква причина не можел да задържа нищо. След всяко хранене момиченцето започвало да пов­ръща и бавно умирало от глад. Лекарите опитали всичко, но без успех и накрая родителите се обърна­ли за помощ към Едгар Кейси.

Точно както й било описвано, Кейси легнал на ка­напето и се унесъл. Гъртруд му казала, че в това със­тояние на транс той ще трябва да прегледа детето, и му поръчала да „намери” момиченцето. То било в къ­щата (но не в същата стая) и не след дълго той заговорил: „Да, имаме тялото”. Секретарката му записва­ла всичко дума по дума.

Роуз наблюдавала процеса с голяма доза скепти­цизъм. Не можела да повярва, че един човек е в със­тояние да разбере физическите проблеми на друг (ка­мо ли да види нещо толкова отвлечено като минало прераждане). И все пак семейство Кейси се отнася­ли много сериозно към работата си, а родителите приемали с благоговение всяка негова дума. Едгар Кейси им казал какво не е наред с детето и препоръ­чал неща като диета, главно от зрели банани, и физикално лечение. Макар да била слушала често за ра­ботата на този човек, сега, когато видяла всичко с очите си, Роуз се почувствала някак нелепо.

Тя слушала и все повече се ядосвала. Кейси не бил лекар; доколкото знаела, дори не бил завършил гим­назия. Не направил, нито възнамерявал да прави физически преглед на детето. Преди това Гъртруд й била споменала, че съпругът й няма никакво меди­цинско образование или обучение. Най-малкото този човек практикувал медицина без разрешително. Ами ако препоръката му застрашавала живота на детето? Тази мисъл я тревожела и възмущавала. Терзания­та й обаче не пречели на останалите в стаята да слу­шат и гледат спящия Кейси, без да задават никакви въпроси.

Когато тълкованието приключило, Роуз напусна­ла къщата възможно най-учтиво — все пак била ак­триса, — но изпълнена с ярост към семейство Кейси и отвратена от Брайънт, задето вярвал на всичко то­ва. За нейно облекчение няколко седмици по-късно получила вести от родителите на детето и с изнена­да научила, че дъщеря им се е оправила напълно.

Момиченцето най-сетне можело да приема нормал­но храна—очевидно тълкованието на Кейси било ус­пешно. Роуз започнала да се пита дали Брайънт не е прав за него.

През пролетта на 1926 г. актьорският състав на „Санчо Панса” се върнал в Ню Йорк. Макар да има­ло голям успех, турнето свършило и пиесата била свалена от сцена. Роуз имала големи затруднения да избере следваща роля. Никоя не й изглеждала под­ходяща. Започнала да се пита какво изобщо иска да направи с кариерата си. Същевременно Брайънт искал да се оженят. Тя го обичала и безспорно усе­щала привличане към него, но наистина ли искала да замени театъра с дом, готвене и бебета? Едва ли можела да съчетава успешно семейство и кариера. Понякога идеята за брак й допадала, но друг път й изглеждала крайно безинтересна. На моменти теат­ралната слава й била много приятна, но не я удовлет­ворявала нито пълно, нито трайно. За пръв път Роуз не знаела какво да прави с живота си.

За да й помогне да се ориентира, Брайънт й пред­ложил сеанс при Едгар Кейси. По онова време, под­помогнато от някои много влиятелни нюйоркски бизнесмени, семейство Кейси се били преместили във Вирджиния Бийч, за да основат болница, в която Едгар да работи. Роуз вече била чула много разкази за нещата, които този човек незнайно как можел да прави, затова се съгласила.

И сякаш всичко не било достатъчно чудновато, Ро­уз научила, че процедурата ще се извърши, докато семейство Кейси са във Вирджиния Бийч, а тя и Бра­йънт — в Ню Йорк. Очевидно на Едгар не му било нужно да са в един град, за да долови проблемите й.

Когато тълкованието най-сетне пристигнало, Роуз била удивена от неговата точност. Всякакви остан­ки от съмнения, които имала към този човек и него­вите способности, мигом се разсеяли. Тя написала на семейството писмо, в което ги уведомила, че инфор­мацията й е била повече от полезна и интересна. Без да познава историята на живота й или настоящата й дилема, спящият Кейси по някакъв начин успял да направи блестящ анализ на характера, чувствата и талантите й. Роуз била дълбоко впечатлена и ведна­га го помолила да отдели време и на други членове на семейството й.

В нейното тълкование се казвало, че може да пос­тигне големи успехи в музиката, литературата, жи­вописта, театъра или дома. Едгар Кейси обсъждал накратко преражданията й по време на заселването на Америка, в Англия, Германия, светите земи и Гър­ция. Музикалните си наклонности била развила като певица в Германия, била близка с известен компози­тор и споделяла любовта си към музиката с много хора. Актьорският й талант бил най-силно изразен в едно прераждане в Елада, била с прелестна осанка и доставяла голяма наслада на хората с различните си роли. Склонността й към философията можела да бъде проследена до Халдея, където работела в храмо­вете. В същия период била развила и вродената си привързаност към дома и семейството. Кейси пос­тоянно обяснявал връзката между днешните й таланти и чувства и предишните й прераждалия на Земята.

Освен това пишел, че ако останела актриса, до ед­на година щяла отново да получи голяма роля, коя­то да задоволи нуждата й от себеизява. Всъщност, уверявал я той, някъде между двадесет и осем и три­десетгодишната й възраст кариерата й щяла да пре­търпи още по-голям възход. Можело да постигне зна­чителни успехи и в семейството, но на този етап от живота нямало да се справи добре и с двете. Трябва­ло да избира. Не я съветвал кой път да поеме, казвал само, че трябва да вземе решение. Привличането, което изпитвала към Брайънт, се дължало на мно­жеството връзки между двамата в минали прераждания. Познавали се в различни превъплъщения и по време на пуританството в Америка, и в Англия, и в светите земи.

По-късно Брайънт получил своето тълкование, ко­ето бил поискал, за да разбере какъв би бил резулта­тът от един брак между него и Роуз. Отговорът гла­сял: „Какъвто си го направят!”. За по-голяма конк­ретност Брайънт се поинтересувал дали тя притежа­ва този тип женственост и качествата, които са най-подходящи за успешен живот с него. Кейси отвър­нал: „Може и така да стане. Никой в началото не е идеално подходящ за другия, освен ако не е предоп­ределено през вековете да се съберат”. Брайънт опи­тал отново да получи отговора, който търсел, и запи­тал: „Ще бъдат ли винаги съвършено щастливи?” Кейси заявил: „Не, няма да бъдат винаги щастливи, но могат да направят така, че винаги да са доволни. Удовлетворението и щастието са различни елемен­ти, но и двете са продукт на ума — и все пак между двама души трябва да има физически условия, за да са съвместими, или умът да се приведе в такова със­тояние, че и двамата да са доволни” (257-15).

Накрая Брайънт попитал направо: „Правилен ли е изборът ми на това момиче?”, и получил положителен отговор. Поради чувствата си един към друг и пот­върждението в тълкованията, на 17 април 1927 г. Роуз и Брайънт се оженили.

В повечето случаи Едгар Кейси не уточнявал да­ли дадено лице е подходящо за брачен партньор. С типичния си маниер, когато една двадесет и пет го­дишна жена го попитала дали приятелят й е човекът, за когото би трябвало да се омъжи, той отвърнал: „Да, той е един от мъжете, за които можеш да се омъ­жиш!” (3834-1). Друга се интересувала дали е срещ­нала мъжа, за когото трябва да се омъжи, и отгово­рът бил: „Вече си срещала неколцина, за които мо­жеш за се омъжиш!” (3180-2).

Очевидно имаме по повече от една сродна душа— някой, с когото сме били заедно преди и бихме мог­ли да създадем положителна връзка в настоящия си живот. По-късно Роуз и Брайънт научили, че в ми­нали прераждания са имали бракове и с други хора; настоящата им връзка била просто една от възмож­ностите. Тя обаче им позволявала да си помогнат взаимно в развитието си.

Когато клиентка попитала Кейси какъв е шансът да се омъжи и ще срещне ли сродната си душа, той й отвърнал: „Не е вярно, че конкретен човек може да се нарече сродна душа, понеже са много…” (2487-2). В друг случай, през 1942 г., млада жена поискала да разбере дали има и друг човек освен годеника й, за когото би могла да се омъжи и с него да бъде „също толкова щастлива, ако не и повече”. Получила след­ния отговор: „…можем да намерим по двадесет и пет до тридесет такива, ако решим! Всичко става, както си го направиш!” (1981-2). Сетне тьлкователят доба­вил, че в живота й определено имало някои неща, върху които да „поработи заедно с бъдещият си съп­руг”, а това можело да стане най-добре в рамките на брака. Рано или късно, щяла да се сблъска с тези проблеми. Кейси я посъветвал да го направи ведна­га, вместо да го отлага за бъдещи периоди.

Един тридесет и две годишен тенекеджия и съп­ругата му често имали проблеми. Стигали дори до разговори за развод и родителските права над де­тето. В опит да излекува брачните си отношения, съпругът поискал тълкование. От информацията ставало ясно, че в предишен живот двамата са били заедно, провалили са се и сега им е дадена още една възможност да успеят. Мъжът попитал: „Какво мога да направя, за да стане бракът ни по-щастлив и хар­моничен?”. Кейси му отговорил: С жена си, както и с другите си дела, се дръж както искаш да се държат с теб. Не моли за повече, отколкото даваш. Не давай повече, отколкото ти искат, и не искай повече, отколко­то ти дават. Бракът изисква единство в целите. Ако няма единство в целите, не ще има хармо­ния. Това може да се постигне, но не само с егото. Защото, не забравяй, преди си се прова­лил с гръм и трясък — и си си платил за това! По-добре оправи нещата сега или следващия път ще бъде сто пъти по-зле!” (5001-1).

Според Кейси главната цел на сродните души, брака и всяка доживотна връзка с друг човек е два­мата да израснат, да се развият и да си помагат в ду­ховната трансформация. Разбира се, хората усещат привличане един към друг поради общите си преживявания в миналото, но онова, което ще направят със своя минал опит (който Кейси нарича „кармична па­мет”!), зависи изцяло от постъпките и решенията им в настоящето. Тълкованията подсказват, че всеки чо­век има множество сродни души, с които би могъл да изгради успешни отношения в сегашния си живот. Очевидно всеки избор води до различни възможнос­ти и преживявания, а определено някои са по-добри от други.

Друг от случаите на Кейси от архивите му от 1940 г. Четирима мъже проявили интерес към учителка по математика и тя искала да разбере кой е най-доб­рият кандидат за женитба. Кейси й отговорил, че греши, като смята само един за възможния идеален съпруг. Не й казал да избягва някого от тях или да се сближи с друг, а я уверил, че в различни периоди от пребиваването й на Земята тя е била и с четири­мата си ухажори, но „някои са й помагали, а други са я спъвали”. Предложил й да следи сънищата си, защото от тях можела да получи „предупреждения” за някои от мъжете. За да направи своя избор в нас­тоящето, тя трябвало да реши кой от кандидат-съпрузите ще й помогне да стане по-добър човек, да да­де израз на свой духовен идеал и да живее в служба на другите.

В тълкованията се твърди, че привличането меж­ду хората винаги има някаква цел. В основни линии тя е да се решат минали проблеми и предизвикател­ства и да се продължат положителни взаимоотноше­ния, започнати в предишни прераждалия. Добри или лоши, нашите взаимоотношения продължават оттам, откъдето сме ги прекъснали. Съществува приемственост на минали поведенчески модели, цели и идеали. Привличането, което може да изпитва­ме към даден човек в живота си, става според Кейси на душевно ниво, независимо дали преживяванията ни с този човек в предишните прераждания са били „радости или скърби”. В крайна сметка решението дали е добре двама души да се посветят един на друг до края на живота си, трябва да се основава на не­що повече от физическо привличане и желание.

В много от тълкованията си Кейси съветвал кли­ента да не сключва брак с дадено лице въпреки чув­ствата на двойката. Причината за този съвет неиз­менно била, че подобен съюз няма да е полезен за ду­ховното развитие на единия или и на двамата. В дру­ги случаи бракът се явява неподходящо решение по­ради своята ненавременност. През 1937 г. на роди­телите на едно 14-годишно момиче е казано, че дъ­щеря им ще поиска да се омъжи много млада, защо­то в предишен живот останала стара мома. Не бива­ло да й позволят, защото резултатите щели да са пла­чевни (1406-1). В други тълкования клиентите били съветвани да не пристъпват към брак, докато не си изяснят накъде ще тръгнат в живота си. Очевидно всяка от посоките носи със себе си различни брачни възможности.

Двадесетгодишно момиче попитало дали трябва да се омъжи за приятеля си и отговорът бил: „Нико­га” (1754-1). Кейси предсказал, че връзката им неиз­бежно ще приключи с раздяла и развод. Според не­го двамата се познавали от последния си минал жи­вот по време на Гражданската война в Америка. По онова време живеели някъде около Уилямсбърг, ща­та Вирджиния, и връзката им носела ту щастие, ту разочарования. Сега, поради някогашните нерешени проблеми, жената усещала емоционален порив да се сближат още повече. Но тълкованието предупреж­давало: „Най-добре ще е, ако никога не се омъжваш за него — иначе идеалите ти ще бъдат разрушени!”. Кейси я насърчавал да поддържат приятелство и да учат един от друг каквото могат, но да не се женят. Тъй като желанието, стремежът един към друг и любовта може да идват и от душевно ниво, как може да се различи потенциално трайната връзка от она­зи, в която има само привличане, породено от мина­ли нерешени проблеми? Според Кейси висшият израз на истинската любов е „действено отдаване”, в което човек не мисли какво ще получи в замяна. Желание­то е чувство или състояние, при което индивидът иска да привлече към себе си някого или нещо, а истинска­та любов се проявява в емоция, енергия или действия, насочени към другите, но без мисъл за получаване. Като общо, целта на всички връзки е духовното раз­витие. По тази причина хората, които искат да раз­берат дали една връзка е само кармичен дълг, или е целенасочен настоящ съюз, могат да се запитат: „Тя прави ли ме по-добър човек? Поставя ли пред мен пре­дизвикателства, кара ли ме да полагам усилия? Насърчава ли ме да стана по-уравновесен и всеотда­ен? Кара ли ме да проявявам най-доброто от себе си?” В тълкованието на един двадесет и девет годишен мъж, който през 1937 г. поискал от Едгар Кейси най-добрите мотиви за брак (1173-11), се твърди, че съ­ществува огромна разлика между физическото жела­ние и умствено-духовното сътрудничество и другар­ство. Ако се основава главно на желание и плътска страст, бракът няма как да бъде успешен. Добрата връзка трябва да носи в себе си взаимен духовен подтик, който да обединява двойката в служба един на друг и на Бога. Според Кейси здравословната връз­ка предполага физическа любов, но тя съдържа не­що много повече—духовни идеали, цели и стремежи, които са също толкова важни.

Често човек може да реши, че на света съществу­ва една-единствена съвършено сродна душа за него. Това не е вярно, сродните души не се ограничават са­мо в отношенията между мъж и жена, те се проявя­ват и в еднополови връзки. И което е още по-важно, всеки от нас има множество различни видове връз­ки със сродни души. В настоящето някои от тях мо­же да са с роднини, приятели, с които се чувстваме особено близки, и дори с колеги, с които сме се съб­рали, за да постигнем някаква голяма цел. Сродна­та душа е човек, към когото усещаме привличане, за­щото сме били заедно в миналото. В такава връзка имаме възможност да окажем неоценима помощ в личното развитие на другия.

За съжаление някои хора погрешно заключават, че връзката със сродна душа е съвършена и в нея ня­ма никакви трудности или предизвикателства. Те често се чувстват неудовлетворени, задето не са ус­пели да изградят подобни отношения в живота си. В тълкованията на Кейси се казва, че сродната душа ще ви изправи пред проблеми и препятствия, а вие ще й отвърнете със същото. Сродната душа е човек, с когото се събирате, за да се борите заедно с житейс­ките предизвикателства и трудности дори когато ви се струва, че той е техният източник. С други думи, сродната душа в повечето случаи отразява или ни позволява да съзрем собствените си силни страни и слабости.

Доколкото е известно, Брайънт и Роуз са имали много успешна връзка, която е продължила повече от четиридесет години—до 1968-а, когато той почи­нал. През тези години имали немалко проблеми, спо­рове и трудности, преживели обичайните преврат­ности на брака. От самото начало станало ясно, че свекървата не харесва Роуз и не одобрява избора на сина си. Тълкования, направени впоследствие, раз­крили, че тази враждебност се дължи на ревност и съперничество в минал живот.

В първите няколко години съпрузите се сдобили с двама синове. В тълкованията за тях се казвало, че по-големият е с вроден талант за лекар, а по-малки­ят — за политик. Брайънт поискал съвет за отглеж­дането и възпитанието им и Кейси му отговорил, че най-важното в това отношение са не властта, сила­та или дори правилата, а двамата с Роуз да бъдат пример за момчетата си. Тоест, цялото семейство би­ло събрано с определена цел. Заедно, те можели да си помагат в постигането на онова, за което са роде­ни. След връзките, които четиримата имали в мина­лите си прераждания, съвместният живот сега им давал възможност да станат по-добри хора.

Тълкованията насърчили Роуз и Брайънт да се оженят, но те срещнали и немалко предизвикател­ства. Макар да преуспявал финансово, Брайънт спо­делил с приятели, че загубил 500 000 долара, поне­же не се вслушал в някои съвети на Кейси. Втората световна война донесла на семейството трудности и недоимък, но то се сблъскало и с характерните за времето предразсъдъци поради еврейския си произ­ход. Момчетата преживели редица проблеми, наред с обичайните за детството — никнене на зъби, настинки и съперничество между братята. По-малкият преболедувал от скарлатина, дребна шарка и ане­мия, освен това обаче пробол дясното си око с ножи­ци и роговицата се разкъсала. Лекарите и поредица­та тълкования успели да спасят зрението му. По-го­лемият пък неколкократно чупел кости, изкарал дребна шарка, възпаление на сливиците и пневмо­ния, тормозели го циреи.

Едно от най-големите предизвикателства за се­мейството дошло, когато светлината на прожекто­рите започнала да липсва на Роуз. Брайънт отделял почти цялото си внимание на търговските си дела и ролята на съпруга и майка естествено не я задо­волявала. Поради финансовото им положение и биз­неса на съпруга си тя често вземала дейно участие в обществения живот. Това й носело известно удов­летворение. Заради работата си Брайънт обаче често отсъствал от града. Вместо да пропуска свет­ските събития, младата жена позволявала да я придружават приятели-мъже, с което съпругът й не бил съгласен. Споровете между двамата очевидно не ги довели до решение, затова си направили тъл­кование.

Години преди това Кейси им бил казал, че докато работят заедно, всеки ще кара другия да проявява най-доброто от себе си и „да постига нещата, които носят мир, радост и щастие — живот, който си зас­лужава да се живее…” (903-3). Посъветвал ги да по­казват любовта си един към друг и да поставят дру­гарството си на първо място. Любовта на Роуз към сцената трябвало да отстъпи крачка, както бизнес-делата и грижите на Брайънт не можели да бъдат негов приоритет. Домът трябвало да бъде тяхната първа и най-важна работа. Двамата били насърче­ни да поддържат любовта си жива, да намират радост и спокойствие в присъствието на другия, да почитат Бога и да Му служат и никога да не повта­рят грешките в отношенията си.

В новото тълкование Кейси напомнял, че най-важната им задача в момента е отглеждането на де­цата, особено във „формиращите” години. Трябвало да се съсредоточат главно в дома и всеки да съживи в себе си нагласата, с която са започнали съвместния си живот. Очевидно и Роуз, и Брайънт си били поз­волили да забравят кое е най-важното в брака им. Вместо да им каже точно какво да направят, Кейси ги съветвал отново да поставят брака си на първо място. И така проблемът бил решен — с повече съв­местни усилия.

С течение на времето Роуз започнала да се инте­ресува от парапсихология и подкрепила финансово лекции и програми, които събирали на едно място водещи учени и парапсихолози. За период от над двадесет години тя съдействала за провеждането на една доста успешна серия от лекции в Ню Йорк и изиграла ролята на катализатор в изучаването на метафизика, йога и работата на Едгар Кейси. В тези занимания бившата актриса открила славата, коя­то й липсвала, и същевременно успяла да помогне на много хора. Брайънт пожънал още по-големи успе­хи в бизнеса и производството на мебели. Освен това в продължение на години бил спомоществовател на Емануеловия храм, най-голямата синагога в страна­та, както и на работата на Кейси. Двамата с Роуз имали доста възможности да работят заедно извън дома си и мнозина смятали връзката им за идеална.

Междувременно големият им син станал изтъкнат психиатър, а малкият — преуспял адвокат.

Роуз доживяла над деветдесет. Няколко години преди смъртта си, докато размишлявала за семейс­твото и даваната им от Кейси информация, тя каза­ла: „Не само забелязваш моделите и целите на собс­твения си живот, но и осъзнаваш възможностите да помагаш на другите в работата им”. Връзките меж­ду сродни души дават възможност за личностно из­растване, удовлетворение и служба на другия.

През 1940 г. една тридесет и девет годишна дома­киня, майка и счетоводителка научила от тълкова­нието си, че тя и съпругът й постигат големи успехи в „срещането” и преодоляването на сенките, които са останали между тях от миналото. Работейки заедно, всеки от тях израствал духовно и се развивал, а връз­ката им добивала все по-положителни измерения. Кейси ги насърчил да продължават в същия дух, за­щото „всеки може да бъде подкрепа и упование за другия” (1857-2). На друга двойка пък казал, че ще им трябват поне десет години, докато изградят иде­ална връзка (случаи 4159 и 459), но ако работят заед­но, ще го постигнат.

През 1942 г. на двама млади, обмислящи брак, би­ло казано, че като съпрузи ще имат големи възмож­ности да си помогнат. Зад гърба си имали история от много общи прераждания, в които връзките им били от различно естество. По време на живота им в Персия между тях имало конфликт, понеже се съб­рали под фалшиви самоличности. В този в древен Египет били израснали в семейства с противопоста­вящи се религии, но се научили да работят заедно. За настоящето Кейси им казал: „Значи и единият, и другият имат слабостта да се поддават на характе­ра на другия”. Посъветвал ги да си сътрудничат за доброто и на двамата. „Тогава, ако има съгласие, ако има съгласуваност между идеали и цели и се работи върху едно нещо, може да се получи чудесно другар­ство!” После обаче им напомнял: „Но може да се пре­върне и във взаимно подценяване” (1981-2).

Млад нюйоркски адвокат получил тълкование за предстоящия си брак. Той търсел духовни напът­ствия и съвети, за да постигнат успехи и двамата с годеницата му. Кейси му казал, че това би станало, ако поставят сегашните си чувства на първо място: „Защото сега умовете, телата и желанията им са в пълна хармония”. Насърчил ги да си припомнят единството в целите всеки път, когато в брака им се появят спорове, защото съгласието и щастието ни­кога не се получават наготово. Казал им да се допъл­ват взаимно. Освен това ги предупредил, че целите им ще се разединят, ако някой от двамата се поддаде на егоизъм или поради себични причини забрави кое е най-важно във връзката им. От този ден ната­тък трябвало да се научат да разчитат един на друг. Когато младежът попитал дали с бъдещата му съп­руга се обичат истински, Кейси отвърнал:

„Понастоящем да. Но помнете и двамата, лю­бовта е отдаване; тя е израстване. Може да се отглежда или да се остави да изсъхне. Нужна е всеотдайност и от двете страни. Не забравяйте, съюзът на телата, умовете и духа в такъв брак трябва винаги да бъде не за желанията на аза, а за пълно единство. Любовта расте; любовта устоява; любовта прощава; любовта разбира; любовта гледа на трудностите като на възмож­ности. Не стойте и не чакайте другият да дава и прощава; нека винаги имате единство в цели­те и се допълвате взаимно” (939-1).

Като малък Едгар Кейси често имал съновидение, което му подсказвало колко важно ще е единството в целите за неговия бъдещ брак. В съня си вървял през поляна заедно с жена, която го държала за ръ­ка. Лицето й било скрито зад воал и не можел да я ви­ди, но двамата били много влюбени. Стигали до по­точе с кристалночиста вода. Прекрачвали го и про­дължавали нагоре по един хълм, където ги спирал някакъв мъж. Бил само с набедрена препаска, кожа­та му била с цвят на бронз, а на краката и раменете му имало крила. Очевидно това бил Меркурий, вес­тителят.

Той им казвал да се хванат за ръце и те се подчи­нявали. После поставял върху ръцете им дълга иви­ца златоткан плат и заявявал: „Заедно всичко се пос­тига, а поотделно — нищо”. След това изведнъж из­чезвал, а Едгар и жената продължавали пътя си и стигали до кален път, който не знаели как да преко­сят. Докато се чудели, Меркурий отново се появявал и им казвал да се хванат за ръце и да използват златоткания плат. Двамата веднага изпълнявали съвета му, калта мигом изсъхвала, пътят ставал проходим и двойката стигала до някакви високи скали. Едгар започвал да дълбае камъка с нож, за да се изкатерят, като тръгвал пръв и издърпвал жената след себе си. Заедно стигали да върха на скалата и сънят свърш­вал.

Кейси сънувал този сън години преди да срещне Гъртруд, която станала негова съпруга. Майка му би­ла убедена, че според съня синът й ще постигне мно­го, след като се събере с жена си. Едгар и жена му сключили брак през 1903 г., но сънят продължил да се появява. Накрая през 1926 г., когато отново го съ­нувал, Кейси си направил тълкование, за да разбере значението му. Така разбрал, че ще сънува това все­ки път, когато в живота му предстоят предизвика­телства или значителни промени. Поредната поява на съня била с цел просто да му напомни, че може да се справи с всичко, стига двамата с Гъртруд да са единни, защото „заедно всичко се постига”.

Като сродни души, Едгар и Гъртруд са били заед­но много пъти в минали прераждания. Главната цел на настоящия им живот била да съсредоточат съв­местните си усилия в ясновидството, което се пре­върнало в призвание на Едгар. Според тълкования­та информацията, получавана от него, доста наподо­бявала онази, която той разпространявал преди хи­ляди години по време на прераждането си в древен Египет. Там бил висш жрец, а Гъртруд — жрица и негова съпруга, изпълнявала ролята на говорител пред широките маси дори когато той се разболял до­толкова, че не можел да изпълнява задълженията си. Очевидно общото им дело трябвало да продължи.2

Едгар Кейси разчитал много на Гъртруд и в този живот. Преди тя да поеме воденето на сеансите му, други хора често злоупотребявали с него, докато бил в състояние на транс. Например някой пробол бузата му с игла за шапка, за да се увери, че не се прест­рува, други искали здравно тълкование, но когато Кейси заспивал, питали за резултатите от предстоя­щи конни надбягвания. Присъствието на жена му га­рантирало, че нищо такова не може да се случи.

Двамата често получавали помощ от тълковани­ята. Гъртруд например била излекувана от туберку­лоза, а неговите проблеми с храносмилането и отде­лителната система, които го съпътствали през по-голямата част от живота му, били облекчени. Съв­местният им живот бил посветен на дарбата на Едгар като медиум. Не им било лесно, тъй като голя­ма част от информацията звучала твърде необичай­но. Темите за холистичното здраве, прераждането, тълкуването на сънища, медитацията, интуицията и други, разглеждани в тълкованията, днес са нещо обикновено, но по онова време те често били приема­ни с недоверие.

В нощта преди смъртта му секретарката на Кей­си — Гладис Дейвис, станала свидетел на една сцена между съпрузите, от която останала толкова трогна­та, че я записала в архивите (случай 294-8, доклади). Едгар се чувствал крайно отпаднал и му било много зле. Лежал в леглото си, а жена му се навела над него да го целуне. Гладис е записала следното:

„Той каза:

— Знаеш, че те обичам, нали? — А когато я ви­дя да кима, запита: — Откъде знаеш?

— О, просто зная—отвърна тя с прелестната си лека усмивка.

— Не разбирам откъде може да знаеш, но наис­тина те обичам. — Сетне Едгар продължи замислено: — Всъщност, когато обичаш някого, ти се жертваш за него, а какво съм пожертвал аз за теб?

Тази сцена бе толкова красива, че се разпла­ках. .. защото много добре разбирах, че Гъртруд винаги го е подкрепяла и е поставяла желани­ята му над своите, когато е ставало въпрос за работата.”

Може би най-интересното във взаимната отдаденост на Гъртруд и Едгар е едно негово преживяване през февруари 1941 г. Главният източник на инфор­мация за тълкованията му са Акашовите записи — сбор от данни, нещо като вселенска компютърна свръхсистема. Този архив, който Кейси наричал и „Божията паметна книга”, съдържа информация за историята на всяка отделна душа—минали прераждания, настоящи преживявания и бъдеще. Веднъж, докато правел тълкование, той сънувал, че се рови из Акашовите записи и вижда какво е щяло да се случи с него и съпругата му, ако не са се били оженили — „тя е щяла да умре от туберкулоза през 1906 г., а аз през 1914-а от стомашни проблеми” (случай 294-196, доклади).

Едгар Кейси е вярвал, че всички наши връзки но­сят потенциала да се превърнат в значими преживя­вания. Или казано с езика на тълкованията, „те не са шанс, а осъществяване на Божията цел” (1722-1). В крайна сметка тази цел е душевно израстване на две­те страни. В присъствието на значими хора или връзки в живота ни няма нищо случайно. Хората се събират, защото са били заедно и в миналото. Нищо, което научаваме един от друг, не се забравя, а всички грешки в отношенията ни трябва да бъдат попра­вени.

На всеки се дава цял един живот с възможности да стане по-добър човек чрез отношенията си с други­те. Дали тези възможности ще бъдат използвани, за­виси единствено от свободната ни воля, но тях вина­ги ще ги има.

В качеството си на съветник, философ и духовен консултант Едгар Кейси е дал на хиляди хора уни­кални отговори на въпроси, засягащи динамиката на човешките взаимоотношения. От цялата тази информация става ясно, че човекът е същество, кое­то вечно се стреми към лична цялостност. Всичко, което привличаме към себе си, е просто неизбежен резултат от предишни наши избори, решения и поуки, водещи към въпросното събитие и момент във времето. Материалите на Кейси за връзките между сродни души ни дават необикновен поглед върху непрекъснатата им динамика във времето и пространството и върху различните ни преживява­ния и прераждалия на Земята. Все пак най-удиви­телното в информацията е онова, което научаваме за същността на душата, връзките ни един с друг и неопровержимия факт, че сме свързани със своя Творец по още неразгадани от човечеството начини.

Случаи със сродни души

 

Любовта както коронясва, така и разпва. Тя те кара да растеш, но и те подкастря. Както се издига до висините, за да погали най-горните ти клончета, които потрепват на слънцето, така и слиза до корените ти, които се впиват в земята, и ги разтърсва.

Халил Джубран, Пророкът

Както в старата поговорка, че учител се явява само когато ученикът е готов, хората биват събирани в даден момент по основателни причини, понякога дори пряко волята им. Ако трябва да се позовем на съвременен пример, един тридесет и шест годишен японец на име Тоби след изключително трудния си първи брак се заклел никога повече да не се жени. Вместо да търси постоянна връзка, той намирал удовлетворение в работата си като преводач. Инте­лигентен, отдаден на фирмата-работодател и рабо­тата си, той се трудел много часове, което не му оста­вяло време за никакви социални контакти, камо ли за връзка.

Същевременно Асако, писателка и авторка на тек­стове за песни, вече почти се била отказала от на­деждите да си намери другар в живота. Макар и мно­го успяла в професията си, на тридесет и пет годишна възраст все още била неомъжена и около нея не се въртели никакви ухажори. Според критериите на голяма част от японското общество тя бързо се пре­връщала в стара мома. Но се случило така, че общи приятели уредили двамата да се срещнат на нового­дишно тържество.

Това бил един от малкото празници, на които Тоби присъствал същата година. Срещата между два­мата протекла доста добре. Асако му се сторила привлекателна, чаровна и интелигентна, но когато общите им приятели го осведомили за професионал­ните й успехи, той веднага отхвърлил всякакви пред­положения за нещо по-сериозно. Сметнал, че в срав­нение с нея е твърде семпъл. Също така се бил заклел никога повече да не се занимава с жени, така че цяла­та тази идея му се струвала невъзможна. На всичко­то отгоре тя била „далеч отвъд възможностите” му. Асако пък го намирала за достатъчно приятен, но не виждала в него нищо повече от приятел. Но душите на двамата явно имали предвид нещо друго.

На 1 януари сутринта Тоби и Асако се събудили едновременно след сън, за който решили, че е важен. Японците вярват, че първият сън от новата година е от голямо значение за живота на човека. Тъй като Асако присъствала в съня на Тоби, той й се обадил да й го разкаже. За свое удивление научил, че тя току-що се е събудила след почти същия сън. Двама­та били уверени, че най-малкото са усетили някаква „силна духовна връзка”. Тоби твърди:

„В съня си я заведох в дома на родителите ми в Япония. В действителност къщата е мъничка, съвсем по японски, но насън изглеждаше като цяло имение. Първо й показах банята, после пе­ралното помещение и накрая няколко стаи за гости. За моя изненада тя бе сънувала почти същия сън—че някакъв непознат мъж я завеж­да в имение в японски стил и й показва първо банята, сетне пералната машина и накрая ед­на голяма стая за гости”.

Заради съня и въпреки първоначалните си мне­ния двамата решили да продължат да се виждат. Са­мо след няколко месеца се оженили, а две години след първата среща им се родила дъщеричка. Спо­ред Тоби двамата имали чувството, че се познават от дълго време, макар че сключили брак сравнително скоро след запознанството си и след като всеки от тях преодолял неохотата си. Асако пък съобщава за странното си и напълно неочаквано усещане, че „той е другата половина на душата ми”.

В един случай от досиетата на Кейси млад мъж на име Ханс бил готов да се ожени почти веднага след като се запознал с Катрин, но младата жена явно имала някои колебания.

Той работел за голяма датска компания, занима­ваща се с международна търговия. Роден в Дания през 1914 г., през 1936-а той се преместил в Съеди­нените щати, а през 1943-а станал управител на клона в Сиатъл. Срещнал Катрин през май 1943 г. в качеството си на датски консул и по негови думи между тях веднага пламнала искра.

Катрин била родена през 1917 г. в Масачузетс. След като завършила училището по вътрешна деко­рация в Ню Йорк, двете с леля й (която я била отгле­дала) отишли на гости на свои приятели в Сиатъл.

По време на гостуването им Пърл Харбър бил атаку­ван и те били принудени да останат — веднага били въведени дажби за бензина, така че нямало как да съберат толкова гориво, че да се върнат на изток. По тази причина двете започнали да организират жи­вота си в Сиатъл.

Катрин станала председател на младежка група в независима църква в града и в това си качество по­канила Ханс да изнесе лекция. Като консул той бил готов да говори с всекиго по темата „Дания под на­цистки ботуш”. Лекцията била уредена по телефона и двамата се срещнали пред входа на църквата точ­но преди уговорения час. Когато посегнал и докоснал ръката й, Ханс усетил, че „нещо се случи с мен и раз­брах, че трябва да я видя отново”. От този момент за­почнал да я ухажва. Бил на двадесет и девет, а тя — на двадесет и шест.

Катрин обаче не желаела отношенията й с Ханс да надраснат приятелството. В момента се виждала с Ричард — млад мъж, който споделял много от ней­ните интереси, но и с него не мислела за нещо по-се­риозно. Обичала да има приятели, но бракът й се струвал друга работа.

Леля й Бета преди това била направила тълкова­ние, според което поради свои минали преживява­ния племенницата й се разкъсва между желанията да бъде обичана и да остане свободна. В последното си прераждане Катрин била изкусна в работата с текстил — тъкане, десениране, шев и бродерия. По време на живота си в Рим ръководела и организира­ла различни групи хора. Оттам добила любов към игрите и спортовете на открито. Преродена в Персия, също имала влияние върху много хора и представители на различни нации. Същевременно се занима­вала с тъкачество, брокати и коприна. Като древна египтянка работела в храмовете, където помагала на хората да намират посоката в живота си. Но явно в повечето си предишни прераждания се занимавала с украсяване и дизайн.

Тази информация очаровала младата жена, защо­то вече имала специалност по десениране на платове и декорация и дори била спечелила стипендия да декорира едно училище—факт, с който Кейси не бил запознат предварително. Той се сприятелил с леля­та, която през 1943 г. му писала за двамата мъже, ко­ито се интересували от племенницата й и за нейна­та неохота да започне връзка. Бети обяснявала: „Две­те момчета са внимателни, духовно богати, обичат природата и така нататък; приличат си в страшно много отношения — и двамата ще станат чудесни съпрузи за която и жена да се оженят”. За Ханс до­бавила:

„Отначало ми се струваше, че намеренията му не са сериозни — но се оказа, че не е така. Той е много влюбен в Катрин; всъщност й пред­ложи брак, но тя му отказа. Но след като го на­рани, и чувствата й се събудиха (за пръв път), затова Ханс реши, че е прибързал и трябва да почака — с надеждата, че ще успее да я убеди. Преместиха го в Сан Франциско… и той се на­дява, че до Нова година Катрин ще отиде при него.

Катрин писа на Ричард за Ханс, за излизани­ята им заедно — плуване, езда и др., и изведнъж в писмата му започна да се долавя тревога. Но той не изразява чувствата си и тя смята, че за него е само добра приятелка”.

Колкото до чувствата на Катрин към Ханс, леля­та смятала връзката им за обикновено приятелство. Макар че обичала да бъде с него — да се разхождат, да яздят или просто да разговарят—тя не се интере­сувала от брак. Ханс трябвало да се задоволи с при­ятелство, основано на любовта им към спортовете на открито, сходните философски възгледи за живота и общите им интереси към духовността. През януари 1944 г. Бети писала на семейство Кейси, за да ги осведоми за последните събития:

„Ханс беше преместен… Той е толкова добро момче и е така влюбен в Катрин. Нямам пред­става защо тя не отвръща на чувствата му—до­колкото виждам, Ханс може да й донесе много щастие. Може би Катрин не съзнава какво всъщност е Любовта. Горкичкият Ричард… тол­кова е отчаян — иска ни се да го склоним да си направи тълкование, но в сегашното му душев­но състояние никой не може да му повлияе. Много е тъжно… Разбира се, Катрин се разтре­вожи и опита да му пише писма, с които да го насърчи да превъзмогне депресията. Но поне за момента изглежда безнадеждно” (случай 1770-8, доклади).

Поради интереса си към работата на Кейси Кат­рин и Бети дали на Ханс биографията му, онасловена „Има една река”. След като я прочел, младият мъж бил убеден, че е срещал Катрин и преди, в „далечното минало”, така че поискал тълкование. Кейси оба­че бил много ангажиран и сеансът се състоял чак през април 1944 г. Бети го очаквала с нетърпение, понеже вярвала, че „то може би ще накара Катрин да анализира истинските си чувства”.

Тълкованието потвърдило талантите на Ханс. Животът му бил предопределен да премине в много пътувания, международни връзки, търговия и дип­ломатически изяви. Казвало се още, че той е много интелигентен и способен да се справя с големи отго­ворности и важни отношения, освен това притежа­ва вродена дарба за водач:

„Защото същността е живяла така, че да й бъдат поверявани и да е в състояние да ръково­ди делата на големи организации, корпорации, държави или народи. Избере ли същността сво­ите духовни и умствени идеали… нищо не ще я спре да превърне това материално преживява­не в светлина и помощ за другите, както и да донесе хармония, спокойствие и развитие в това свое пътуване” (4053-1).

В предния си живот Ханс се занимавал с корабна търговия между Дания и Съединените щати. По вре­ме на прераждането си в Персия ръководел преноса на стоки от Египет до пустинята Гоби. В древен Еги­пет бил избран от правителството за представител на страната. Освен другите прераждания, в които очевидно се познавали, по време на живота им в Пер­сия Катрин му била съпруга. Тогава тя станала не­гов приятел, другар и доверен съветник, към когото Ханс често се обръщал за напътствия и съвети.

Освен това в тълкованието се казвало, че той ви­наги ще уважава и почита своята другарка в живо­та. Кейси потвърждавал, че би било добра идея Катрин и Ханс да се оженят в настоящето и да продъл­жат отношенията, които са имали някога в Персия. Очевидно в миналите им преживявания заедно би­ли останали доста недовършени неща. Според Ханс именно съветите в тълкованието накарали „Катрин да капитулира и през октомври 1944 г. се оженихме”.

След сватбата Ханс станал търговски аташе и по­могнал на родината си, като осигурил големи коли­чества от най-спешно необходимите й стоки, главно гориво и торове. През 1947-а, когато Дания получи­ла заем от 40 милиона долара от Международната банка за възстановяване и развитие, той бил избран да осъществява връзката между страната си и бан­ката, освен това бил упълномощен да тегли и изпла­ща пари от заема. След войната по една възстанови­телна инициатива на плана Маршал между 1948 г. и 1953 г. Дания получила около 280 милиона долара икономическа помощ. Ханс участвал в преговорите за разпределянето на тези фондове и бил натоварен с надзора върху всички финансови аспекти на тази операция. В края на 1953 г. той станал представител на датската месарска промишленост за Съединени­те щати.

Веднъж заявил: „Бизнесът изискваше да пътувам много в чужбина; през цялото това време Катрин ми вярваше безрезервно — и аз й отговарях със същото. Така [всяко] мое завръщане у дома беше като меден месец”.

През 50-те години Ханс написал: „Гледам на про­фесията като на средство, чрез което да изпълня по-добре целта на живота си. Освен това не просто получавам средства, с които да си ку­пя дом и да храня семейството си, а където мога да изразя целта си…” През 1964 г. Дания му присъдила рицарско звание за изключителни заслуги в месарската индустрия.

През годините Катрин и Ханс осведомявали фон­дация „Едгар Кейси” за развитието на съвместния си живот. През 1998 г., след повече от половин век брак, Катрин им писала: „Между нас съществува голямо съгласие. Мисля, че сме били заедно в много прераждания и сме успели да изгладим различията си, а се­га всичко върви по мед и масло”. Разбира се, семей­ството имало и своите трудности. В писмото си Кат­рин добавяла: „Не може да имаш четири деца и да не се сблъскаш с никакви предизвикателства”. Напри­мер един от синовете им направил опит за самоу­бийство и по-късно престанал да крие хомосексуал­ните си наклонности, а дъщеря им се влюбила в мъж от друга раса и поискала да се омъжи за него—и две­те ситуации във време, когато обществото се мръще­ло на подобен род връзки. Но Ханс и Катрин посре­щали всичко „взаимна подкрепа, подкрепа за дете­то, прилагане на духовните вярвания и повече бла­госклонност и великодушие. Поддържахме се един друг във всички трудности, с доверие и молитви”.

Поглеждайки назад, Ханс написал за брака си: „Съвместният ни живот беше прелестно хармони­чен. Винаги сме се подкрепяли и не сме се карали”. Естествено, имало и разногласия, „но те бяха изяс­нявани с разумен и учтив тон”. За децата пък казва: „Спрямо тях винаги сме били единен фронт. Усили­ята им да изкрънкат нещо от единия въпреки волята на другия винаги бяха посрещани с думите: Как­во каза мама (татко)? Това е и моят отговор.

Животът им заедно представлявал общи усилия, насочени към децата, дома, пътуванията и отдадеността на духовния път във взаимно съгласие. От Ханс Катрин научила да бъде „не толкова неприми­рима, да не виждам всичко само в бяло и черно. Ста­нах по-освободена, добих способността да се забав­лявам и понякога да се измъквам от пуританското си чувство за дълг”. Усещала, че той й е помогнал да уравновеси живота си. Ханс пък се научил от Катрин на „търпение, да разбирам колко важни са цветовете и подредбата и на дълбока обич. Всеки от нас проя­вяваше доверие и лоялност към другия. Катрин на­учи датски и го използваше често при посещенията ни в Дания, а аз подкрепях и насърчавах творчес­ките й способности”.

Неведнъж по време на съвместните им пътувания хората, които се запознавали с тях, отбелязвали за връзката им: „Чудесно е да видиш двама души, влю­бени след толкова много години”; „Двамата сте страшно приятни, истинско вдъхновение за нас”; „Какъв чудесен пример сте” или „Толкова ни е при­ятно с вас”.

Ханс обобщава: „Съвместният ни петдесет и чети­ри годишен — до момента — живот е една непрекъс­ната приказка за любов, разбиране и вярност”. А формулата за създаване на успешна връзка? „Давай шестдесет процента и очаквай четиридесет”. Катрин прибавя: „Приемай и не обръщай много внимание на дребните дразнещи навици, а цени дълбочината и топлотата на обичта, която превъзхожда всичко ос­танало”.

Една не толкова успешна история за сродни души може да се види в разказите на Анна и Дейв Мичъл. През 1935 г. двадесет и осем годишният писател Дейв поискал тълкование относно възможността да се оже­ни за своята любима, с която се срещал от шест годи­ни. В тълкованието Кейси потвърдил, че двамата са били заедно в няколко предишни прераждалия и в настоящото могат да постигнат много, „ако усилията им бъдат правилно насочени” (849-12). Имали да вър­шат много работа заедно, но всичко можело да се пос­тигне „в търпение, в толерантност, в любов”. Очевид­но на душевно ниво двамата усещали силна зависи­мост и отговорност един към друг. В различни момен­ти от миналите си прераждания всеки от тях оказвал благотворно или унищожително въздействие върху личностното израстване на другия. Кейси ги съветвал да се оженят, но никога да не забравят, че бракът е „спогодба петдесет на петдесет” и трябва да запазят единството в целите си. Към края на тълкованието прибавял: „Внимавайте и двамата с егото и неговите интереси, които не зачитат другия”.

По-малко от две седмици след сватбата Дейв из­пратил на Едгар Кейси писмо, в което му благодарял за помощта:

„Ние, разбира се, сме щастливи до полуда, но освен всичко останало искаме да Ви благода­рим за тълкованието — не всичко ще е розово, но със знанията и помощта, които дойдоха от Вас, се надяваме да го понесем…”

С течение на годините Дейв и жена му получили няколко тълкования за връзката си, за неговата писателска кариера, за миналите си прераждалия и дори за дъщеричката, която им се родила две годи­ни след сватбата. В едно от тях се казвало, че върху сегашния им живот най-силно влияние оказват съв­местните им прераждания в Англия и древен Египет. В Египет държавата избрала Анна за съпруга на Дейв — ситуация, която го възмутила дълбоко. Не че изпитвал неприязън към новата си съпруга, просто негодувал, че властта може така да се бърка в лични­те му дела. Анна пък се чувствала обидена от отно­шението на съпруга си.

В последния им минал живот, който протекъл в Англия, Дейв бил католически свещеник, а Анна — монахиня, и двамата били привлечени един към друг. Очевидно той имал голямо влияние над нея и въпреки съпротивата й я убедил да наруши клетва­та си за безбрачие. Тя още не му била простила за случилото се. Интересното е, че в настоящия живот и двамата получили строго католическо възпитание. Разликата се изразявала в това, че Анна била много отдадена на религията, докато отношението на Дейв към католицизма било почти враждебно. В тълкова­нието се казвало, че въпреки антагонистичните ми­нали влияния помежду им, ако поработи върху отно­шенията си с Дейв, Анна ще има възможност да „донесе повече удовлетворение, повече разбиране, повече щастие за себе си и другите” (1102-1). Той пък бил съветван да вложи всичката си енергия в дома и семейството.

Въпреки шестгодишната им любов, скоро след сватбата разногласията започнали да подкопават разбирателството. „Бунтът” на Дейв срещу католи­цизма все повече натъжавал Анна. По едно време той бил убеден, че „тя няма да миряса, докато не възп­риема отново католическата вяра с цялата си душа” — събитие, което не смятал за особено вероятно. Мо­же би защото била нарушила клетвата си за безбра­чие по време на живота си в Англия и се чувствала пренебрегната в прераждането си в Египет, Анна ня­мала същото желание за чести полови сношения ка­то съпруга си. В резултат той започнал да я нарича „фригидна”, а тя намирала възгледите му за жените архаични и примитивни. Дейв се опитвал да доми­нира над нея, както правел и в миналите им прераж­дания. Сега обаче Анна била по-независима и увере­на в себе си. Вместо да работят заедно върху реша­ването на проблемите си, той се съсредоточил вър­ху интелектуалните стремления и писателската си кариера и двамата започнали все повече да се отчуж­дават. Между тях се настанила неприязън.

Две години след като се оженили, Дейв бил пова­лен от болест, която според лекарите представлява­ла комбинация от „артрит, гръбначномозъчен менингит и детски паралич”. Тя скоро го осакатила до такава степен, че можел да движи само ръцете си, но не и да се обслужва. Сякаш като възмездие заради нарушените им клетви за безбрачие, за полови отно­шения не можело да става и дума. И двамата се чув­ствали много нещастни. Анна отказвала да се разве­де с него, защото религията не й позволявала, а Дейв подхвърлил пред приятели, че се отвращава от бра­ка и ако някога пак остане сам и някоя жена се опи­та да го впримчи, вероятно ще я убие. За него сама­та идея да бъде женен била немислима. Освен това той казвал: „Абсолютно съм убеден, че монашеският живот е единственият път към истинското щастие”.

Вместо да работят заедно върху разногласията си, двамата непреклонно твърдели, че другият е този, който трябва да се промени.

Поради болестта си Дейв трябвало да постъпва в заведения като Болницата по ставни заболявания и „Джон Хопкинс”. Анна се чувствала задължена да го посещава, но той нито изпитвал охота да я вижда, нито имал някакво желание да се прибере у дома. Въпреки че живеели разделени, Дейв продължавал да пише, за да издържа семейството си, но лекарите му били забранили да седи повече от един час днев­но пред пишещата машина. За да използва макси­мално това време, той измислял и редактирал наум по 1000 думи, преди да ги запише. Болките били смазващи. Прикован в инвалидната количка, той се подложил на множество експериментални лечения, без да се споменава, че постоянно бил на лекарства като аспирин, кодеин, кортизон, успокоителни, раз­лични наркотици и по собствените му думи — „брендито”.

Наложило се отново да заживее при жена си точ­но когато баща й получил удар и се парализирал. Та­ка тя се озовала с двама инвалиди, за които трябва­ло да се грижи. За Дейв положението било просто не­поносимо. През 1941 г. той получил тълкование в от­говор на въпроса си как би могъл да работи със съп­ругата си. Ето част от тълкованието:

„Защото те са необходими един на друг, за да постигнат онези цели, за които са се родили в сегашния живот.

Колкото до практическото приложение, то ще е каквото си го изберат. Трябва да сътрудничат един на друг. Както те го разбират. Но трябва да има приложение” (849-6).

Няколко месеца преди това Кейси бил казал и на Анна: „Двамата имат нужда един от друг” (1102-5).

През следващите десет години Дейв имал не едно подобрение и влошаване. Въпреки тежкото си забо­ляване, с помощта на приятели той предприемал доста пътувания както за да се лекува, така и зара­ди писателската си кариера. Дори през 1949 г. посе­тил Средния изток и записал личните си впечатле­ния от новата държава Израел. През годините на болестта си успял да напише всичко на всичко седем книги, безброй литературни рецензии и различни статии за списания. Изглеждал най-щастлив, кога­то е далеч от дома и когато е зает с писане. Анна пък се чувствала най-добре с дъщеря си.

Накрая, по време на едно от влошаванията на бо­лестта и поредното семейно помирение, лекарите предложили да му направят серия от операции. Още от самото начало Анна била против. Дейв обаче дър­жал на тази идея. След една от хирургическите интер­венции обаче получил бъбречна недостатъчност и през януари 1953 г. починал. Бил само на четириде­сет и пет. Въпреки съветите от тълкованията на Кей­си и многобройните ситуации, които ги насърчавали да работят заедно, Дейв и Анна очевидно не успели да преодолеят, да излекуват и да разрешат проблемите от миналите си прераждания като сродни души. В някой бъдещ момент неизбежно ще трябва отново да се срещнат и да преминат през същите уроци.

Следната съвременна история на Брайън и Мери идва да покаже, че не е .задължително една двойка да получи тълкование от Едгар Кейси, за да надзърне в миналите си преживявания; че сънищата и лична­та интуиция са не по-малко важни. През януари 1988 г. Мери се преместила да живее в среден по го­лемина университетски град, за да започне нов жи­вот с дъщеря си Нанси. Едва тридесет и шест годиш­на, тя била вдовица от няколко години — първият й съпруг починал от рак. Решила да завърши някакво образование, да си намери нова работа и да започне всичко отначало. Още същата вечер след пристига­нето си тя съзряла Брайън на една от лекциите и вед­нага усетила, че го е познавала и преди. По-късно на­учила, че той е с две години по-голям от нея и скоро е изоставил свещеническата си служба, за да започ­не нов живот в университетското градче. Ето какво си спомня Мери от първата им среща:

„Имах чувството, че го познавам отнякъде, и веднага усетих, че ме привлича. Знаех, че ще го опозная по-добре. Това не ме радваше за момен­та, понеже бях пристигнала едва същата сут­рин и имах да свърша някои работи, преди да се установя, да се ориентирам в обстановката и да започна да опознавам нови хора. Точно в то­зи момент не ми се искаше да отделям време и енергия за подобни неща. Умът ми беше зает с мисли за настаняването, намирането на рабо­та и записването на дъщеря ми в училище”.

Малко след това Мери сънувала нещо, което й под­сказвало, че въпреки това ще започне връзка. Присънило й се, че присъства на събиране. Познато семейство влязло с нея в някаква стая за среши и тримата седнали заедно. Столът до Мери бил празен, все едно го пазела за някого. Няколко души понечи­ли да седнат на него, но тя ги отпращала с думите, че мястото е заето. По едно време станала и отишла да поговори с жена, която имала дарбата да тълкува сънища. Тя й казала, че някога сама сънувала про­рочески сън, според който щяла да срещне съпруга си. После заговорили за някакво старо викторианско писалище с множество скрити чекмедженца. В едно от тях двете намерили карта на Съединените щати. Мери запомнила, че Мисисипи е отбелязана много ясно, а ясновидката й посочила местност до реката в северната част на страната и й казала, че там ще намери каквото търси. Мери й благодарила и тръг­нала към мястото си. На стола до нейния седял мъж. Не знаела името му, но двамата с него и приятелите й започнали да се черпят с поднесените закуски.

Два дни по-късно Мери и Брайън се срещнали слу­чайно пред университета и решили да обядват заед­но. По време на разговора им той споменал, че е роден на север, в градче до Мисисипи. През следва­щите няколко седмици у Мери започнало да се затвърждава убеждението, че двамата са живели заедно във викторианска Англия. Също така усеща­ла, че са се срещали и преди, в някое прераждане, в което той е бил неин син.

Започнали да излизат, но не всичко било гладко. Нанси, дъщерята на Мери, не одобрявала връзката им, а и двамата често спорели. При едно от поредни­те си скарвания решили да не се виждат повече. Но раздялата им траяла само няколко дни.

С течение на времето у Мери започнало да се загнездва убеждението, че всъщност продължават връзката, която са имали в Англия през ХГХ век. Смя­тала, че тогава двамата са имали извънбрачни отно­шения. В съзнанието й се появявали картини как Брайън, по онова време проповедник, й обещава да напусне жена си и да отплават заедно за Америка, където да започнат нов живот. Ала не се явил на уре­чената среща и Мери напразно чакала на пристани­щето. По онова време бил на тридесет и девет — горе долу на възрастта му в момента.

Интересното е, че по-късно той се консултирал с медиум във връзка с проекта, по който работел. Ме­диумът потвърдил някои от „спомените” на Мери от миналите им прераждания. Не по-малко интригува­що е, че в сегашния си живот Брайън бил привлечен неудържимо от жена, която не можел да притежава, понеже била омъжена. И Брайън, и Мери имали чув­ството, че тя е преродената съпруга, на която няко­га изневерявал.

Година след първата им среща двамата заживели заедно и започнали да градят своята „доживотна връзка”. Дъщерята на Мери веднага се заела да пра­ви почти всичко възможно, за да ги раздели. По ду­мите на майка й:

„Нанси постоянно се опитваше да го въвле­че в битки за надмощие с надеждата да го про­гони или аз да избера нея пред него. Вместо да попада в клопките й, Брайън не й обръщаше внимание. Никога не ме накара да се чувствам длъжна да застана на негова страна или да из­бирам между двама им, а ме насърчаваше да градя стабилни отношения с нея. Помагаше ми да видя положението през нейните очи и подкрепяше решенията ми. Никога не правеше опити да ми се налага във възпитанието й. Като стоеше настрана и не пришпорваше нещата, той ми помогна да й помогна. Не се разправя­ше директно с нея, което щеше да има опусто­шителен ефект, тъй като тя е голяма бунтарка и щеше да му се нахвърли с всичкия си гняв и враждебност. Вместо това й даваше голяма под­крепа и с течение на годините тя започна да го цени и обича. Не съм сигурна каква може да е кармичната връзка между нас тримата, но съм сигурна, че е много силна. С Брайън се опит­вахме да я приемаме съзнателно, с любов и раз­биране, макар че невинаги успявахме. Голяма помощ в тези свои стремежи получихме от общите си духовни ценности, вярвания и жи­тейска философия”.

Днес, десет години след началото на съвместния си живот, двамата смятат, че връзката им е по-сил­на отвсякога. Ходили са до Англия, Египет и Гърция — местата, където според тях са живели заедно в ми­нали прераждания. И Брайън, и Мери са убедени, че е било предопределено да се преместят в универси­тетското градче, за да се срещнат. Сигурни са, че „нямаше да се съберем, ако не бяхме живели заедно и преди. И двамата имахме нужда да израснем и стигнем до онзи етап от развитието си, в който ще сме готови да се справим с конфликтите, нуждите и възможностите, които ни даде нашата връзка”.

Тя го е научила да се отваря емоционално и да го­вори спокойно за чувствата си—нещо непривично за него. Като я гледал как работи с Нанси, той разбрал „какво всъщност е безусловната, непресъхваща лю­бов”. Мери смята, че Брайън приема по-непредубедено другите и е в състояние да не обръща внимание на слабостите им. „Той ме научи да не бъда така отрицателно настроена и да не съдя околните, а да гледам на тях като на хора, които се опитват да израснат, и да им помагам в техните усилия”. Всеки от двамата е внесъл усещане за равновесие в живо­та на другия.

Според Брайън работата им като двойка е непре­къснат процес:

„Мисля, че безусловната ни любов се засили, след като видяхме по-тъмните, дразнещите и неприятните си страни. Въпреки че ги изпи­тахме на свой гръб, между нас има любов и ние приемаме тези свои особености като необходи­ма част от цялото. Това е потвърждение, че вър­вим в правилната посока в духовното и емоци­оналното си израстване, но пътят ни още не е приключил”.

Мери е убедена, че и с първия си съпруг са били сродни души, но връзката им е била по-различна от тази, която сега има с Брайън:

„Смятам, че с първия ми съпруг също бяхме сродни души. Помагахме си да израснем в мно­го отношения. Аз му помогнах да приеме бо­лестта си и предстоящата смърт, както и свър­заната с тях борба. От него пък научих какво е да помагаш някому да приеме трагедията – на физическо, емоционално и духовно ниво. Той ми показа и как да бъда всеотдайна, да поста­вям нуждите на другия над своите. Бях прину­дена да се развия като личност след смъртта му, защото останах сама и трябваше да го при­ема, да го преживея и отново да се изправя на крака.

Ала част от мен се загуби в тази връзка. Ни­то веднъж не се почувствах като личност, със собствена цел, качества и слабости. Изцяло се отъждествявах със съпруга си, бях се сляла с него. Когато почина, бях съсипана и ми тряб­ваха години, докато разбера коя съм, докато развия индивидуалността си. Ако не го бях пос­тигнала, връзката ми с Брайън едва ли щеше да оцелее досега. Той не обича безволевите же­ни. Макар че е кротък, много добре знае кой е и какво иска. Мога да отнемам голяма част от времето му с моите изисквания, без да се раз­бунтува. Просто става по-мълчалив, хладен и самовглъбен. Реакцията му е абсолютно проти­воположна на онова, от което се нуждая, за да се чувствам свързана с него. Докато първият ми съпруг насърчаваше и обичаше моята зави­симост, Брайън би се задушавал от нея. Пове­чето ми познати смятат, че съм много силна и властна личност. Станах такава с течение на го­дините, но то не е в природата ми и част от мен винаги иска да се облегне на някого. Брайън обаче насърчаваше обратното”.

Други двама души, Ед и Сюзън, още при първата си среща разбрали, че са намерили „истинската” лю­бов. Мъжът имал два неуспешни брака зад гърба си, а жената — един, и се смятала за „яростно независи­ма”. И двамата имали деца. По думите му, той усетил, че за пръв път е с „правилната” жена. Тя пък твър­ди, че чувствата й към него са точно такива, какви­то винаги е търсела.

Макар че между тях безспорно съществувало прив­личане, връзката им невинаги била идеална. Скоро след сватбата Сюзън решила да го напусне за един месец, за да преразгледа брака и посоката, в която се развива животът й. Ед решил, че ще я обича и вина­ги ще е благодарен, задето са се събрали, независимо дали тя ще се върне при него. Така и станало. По-къс­но той се сблъскал с трудности в работата, с нереше­ни проблеми от минали връзки и с усещането, че губи посока, съпътствано с поддаване на алкохола. Едно от най-големите им предизвикателства било да намерят разрешение на проблема, че всеки искал да е на пред­на позиция в двучленния им отбор.

Но любовта им устояла. Тълкованията от медиум гласели, че в някои свои предишни прераждания са били семейство, а в други — брат и сестра. Но какви­то и да са били миналите им връзки, двамата очевид­но запазили „обичта си един към друг и взаимната подкрепа в духовното си развитие”.

Сега, години след началото на връзката им, Ед се чувства по-пълноценен, а Сюзън най-сетне е добила усещане, че е посветена на един човек, и е изостави­ла някои от предишните си „защитни механизми”. Той е преодолял зависимостите си, а тя най-сетне смята, че може да се успокои. През годините всеки е помагал на другия в отношенията с децата му. Десе­тилетие след сватбата си, те продължават да се оби­чат и да се радват на своята взаимност.

Друга двойка, Боб и Даян Аарън, след повече от четиридесет години брак все още се чувстват непъл­ноценни един без друг. По неговите думи той вина­ги е знаел, че ще се ожени за истинската си любов. Но когато срещнал Даян, не бил „особено впечат­лен”. Намирал я за мила, привлекателна, интели­гентна и приятна, но нямал намерение да се вижда с нея. Шест месеца по-късно двамата се срещнали „случайно” и Боб решил все пак да я покани да из­лязат. След три месеца се сгодили, а след още шест се венчали.

Съвместният живот им донесъл голямо удовлетво­рение. Макар че общуването в брака не протичало съвсем гладко, между тях винаги имало „усещане за безусловна любов”. Станали родители на четири деца, чието отглеждане поначало предизвиква не­съгласия и конфликти. Боб и Даян обаче успявали да се нагаждат и да бъдат единни. Тя казва: „Винаги съм показвала на децата си, че любовта към съпру­га ми е на първо място и искам един ден и те да из­питват същото към своите половинки. В съвместния си живот се научихме да поставяме любовта пред необходимостта да доказваме правотата си”.

Макар да не е сигурна кога, Даян е убедена, че двамата с Боб са били заедно в много прераждания. „Ние наистина мислим като един. Усещането е за синхронност и спокойствие. Това не е първият, нито ще е последният ни живот заедно”. Сетне, размиш­лявайки върху връзката им, тя добавя: „Работихме добре съвместно, допълвахме се със способностите си, изпитвахме нужда да сме заедно и желание да споделяме и съпреживяваме духовното си разви­тие”.

Сред предизвикателствата през последните ня­колко години са как да приемат внезапните новини за хомосексуалността на сина им и за диагноза рак на Боб. Но дори и сега те посрещат трудностите с мно­го разговори, молитви, безусловна любов и пълно взаимно посвещаване.

Колкото до различията, Боб отбелязва: „Различи­ята като че ли допълват брака ни. Двамата можем да разрешим всеки проблем и да обмислим всяка въз­можност”. Двойката твърдо вярва, че посвещаването на духовността е здравата основа на връзката им.

Но не само мъж и жена могат да бъдат сродни ду­ши. Пам и Кристин имат връзка вече над десет го­дини. Срещнали се на стълбите в службата си. Пам моментално усетила привличането помежду им и си казала: „Това е тя!”. Скоро след това двете започна­ли да излизат.

В началото на връзката им сънувала, че с Крис­тин са на някакво игрище. Изведнъж отнякъде се по­явила приливна вълна, която се насочила към тях. Точно преди да ги връхлети, двете се хванали за ръце. Когато водата отминала, видели, че стоят на същото място, все така хванати за ръце и с лице ед­на към друга. Сънят се оказал пророчески. През пър­вия уикенд заминали заедно (игрище), когато дошла вестта, че бащата на Кристин неочаквано е починал от инфаркт (приливна вълна). Момичетата прекра­тили почивката си и отпътували за дома на Кристин. Години по-късно Пам добавя: „Освен това сънят сим­волизираше силната ни връзка—ние просто се хва­нахме за ръце и останахме така”.

Няколко месеца след първата им среща двете за­живели заедно. Между тях съществувала дълбока привързаност и се разбирали чудесно. Често заявя­вали, че им е писано да са заедно. Въпреки това Пам все не можела да се отърси от страха, че може да за­губи Кристин. Една нощ се събудила от някакъв кошмар и известно време се чувствала объркана.

„Събудих се посред нощ, като се чудех кой ли лежи до мен. В главата ми веднага се появи ми­сълта: „Всичко е наред, това е А…” Чувствах, че човекът до мен е мъж и името му започва с А. В съзнанието ми изплува образът на войник от Гражданската война (на страната на Севера) и останах с усещането, че двамата вероятно сме били заедно, може би като братя. Изведнъж се ядосах, задето в онзи живот той беше загинал петнадесет години преди мен”.

Пам осъзнала, че всъщност човекът, който лежи до нея, е Кристин. Сънят обаче им помогнал да си обяснят част от своята връзка, както и страха на Пам да не загуби Кристин.

Освен вероятното им прераждане по време на Гражданската война, двете смятат, че в друг минал живот може да са били близнаци и затова връзката им е толкова силна. Същото чувство било причина и да потискат донякъде личната си изява, защото ни­коя не искала да е много по-различна от другата. Що се отнася до трудностите, те смятат, че най-големи­те предизвикателства са били смъртта на бащите им и периодът, когато Пам се увлякла по друга жена. Двете са разрешили тези проблеми, защото държат да не загубят онова, което вече са намерили. Освен това са научили много една от друга. Пам казва:

„Кристин ми показа какво е търпение, упо­ритост и вярност. Аз обикновено съм неспокой­на и неудовлетворена от ежедневието, докато Кристин го приема в движение и намира радост във всеки момент. Аз скачам от едно нещо на друго, а тя е склонна да се задълбочава. Колко­то до това на какво аз съм я научила… може би, че в живота има златни, непланирани момен­ти, на които просто трябва да се оставим. Съ­що така съм й показала, че когато предполага най-доброто за хората, това позволява и на тях, и на нея да се променят и израстват”.

Кристин, от своя страна, казва:

„Личното ми развитие спечели много от приключенския дух на Пам и способността й да вижда нещата от различен ъгъл, което се дъл­жи на силно развитата й интуиция. Тя обича да експериментира с нови неща — макар че това никога не продължава дълго. Аз пък съм склон­на да се занимавам с нещо, докато не го усвоя професионално, а това отнема много от време­то ми. Смятам, че в това отношение нашите енергии, взети заедно, ни помагат да намира­ме равновесието, докато се развиваме — всяка се научава да бъде малко повече като другата. Най-големият подарък, който всяка от нас е дала на другата, е постоянството. С каквито и предизвикателства да се сблъскаме (дори в от­ношенията си), ние оставаме неизменно заедно и се подкрепяме взаимно”.

Джон и Пеги Карлсън, друг случай от архивите на Кейси, се срещнали в колежа. Събрал ги интересът им към музиката. Родителите на Джон били християнски мисионери в Китай и той бил роден там, а Пеги израс­нала в малко градче в Мичиган. С тези предпоставки статистическата вероятност да се срещнат била астрономически малка, но то все пак се случило.

Докато Джон бил още малък, семейството му се върнало в Съединените щати и впоследствие той за­писал да учи богословие в масачузетски колеж. В един момент решил да прекъсне следването си, за да учи в колежа „Нортланд” в Уисконсин. Горе-долу по същото време Пеги била завършена пианистка и сту­дентка в двегодишен колеж, когато хорът от „Норт­ланд” дошъл една вечер да пее при тях. Пианистът обаче не се явил и тя била поканена да го замести. След концерта диригентът бил непреклонен, че я иска в „Нортланд”, и тя се прехвърлила там, като дори получила работа в администрацията на коле­жа. За пръв път видяла Джон на снимка:

„Един ден в офиса преглеждах картоните на приходящите студенти. Когато стигнах до този на Джон, спрях и се загледах в снимката му. Веднага разбрах, че ще се омъжа за него. Прос­то го знаех. Не го обичах, тъй като изобщо не го познавах. Просто по някакъв начин осъзнах, че ще е той”.

Срещнали се, когато се наложило да пеят заедно в хора. Всъщност трябвало да поработят доста, тъй като Джон имал затруднения в усвояването на своя­та партия. От този ден нататък музиката щяла да бъде важна част от съвместния им живот. Скоро след това се оженили. Преди сватбата майка му казала на Пеги: „Ако се омъжиш за сина ми, животът ти няма да е лесен, но и никога няма да е скучен”. Думите й се оказали пророчески.

По онова време свекървата се занимавала с писа­телска дейност и била рецензирала биографията на Кейси „Има една река” за едно методистко издател­ство. Така Джон и Пеги се запознали с работата на този забележителен човек и получили тълкования от него, които потвърждавали, че двамата са били за­едно в много свои прераждания.

Джон имал чудесен глас. Тълкованието го насър­чавало да го развие в пеенето и реториката, като се насочи в духовната област. Очевидно в някой минал живот той бил използвал музиката за сладострастни цели и сега лесно можел да се поддаде на подобни из­кушения. Кейси казал, че целта на настоящото му прераждане е да довърши работата, която е започ­нал през раннохристиянските години в Лаодикея. Очевидно тогава преживял голяма част от смутове­те, застрашавали устоите на църквата, но успял да запази вярата си. Тази сила на убежденията си бил запазил и сега.

Преди прераждането му в Лаодикея Джон бил под­чинен на Исус, писаря Мойсей. През този си период на Земята бил много добре запознат със закона и имал дълбоко уважение към духовността. Същевре­менно обаче бил склонен да набляга по-скоро на бук­вата на закона, отколкото на духа му. Освен това, когато се ядосвал, често избухвал и вземал прибър­зани решения. Кейси го съветвал да се научи на самообладание.

В египетското си въплъщение Джон свирел по храмовете на инструменти като арфа и цимбал. Но вместо с музиката си да служи на другите, той я из­ползвал, за да събужда похотливи страсти, и се обър­нал към египетските „котли с плът”1. Така че във връзка с любовта му към музиката Кейси го предуп­реждавал: „Не й позволявай да те изкуши, както в дните ти в Египет…” (3188-1). В настоящето тя тряб­вало да му бъде само хоби, което да подпомага духов­ните му стремления.

Пеги също подпомагала запазването на ранно-християнската църква в Лаодикея. По онова време тя пеела псалми, като вдъхновявала другите. В тълко­ванието се казвало, че за да запази хармонията и сплотеността в своя дом, трябва да използва същи­те свои музикални дарби. Колкото до връзката й с Джон, Кейси я предупреждавал: „При всичките му дейности ще бъде трудно да го задържаш в правия път” (5070-1). По времето на Исус Навин Пеги била една от сестрите на Раав, които приели в дома си шпионите, изпратени в Йерихон да сринат града. Исус и хората му я спасили заради добротата й. След това била приета в юдейското племе и познала чуде­сата на Йехова. Преди това, по време на преражда­нето си в древен Египет, работела в един от храмо­вете, където подготвяла жените за майчинството.

Поради някои от предишните си занимания, сега на Пеги й било трудно да добие самоуважение и уве­реност в собствените сили. В тълкованието й се казвало да поработи върху стеснителността си. Една от главните й цели в този живот била домът — да съз­даде благоприятна среда за отглеждането на децата си. Трябвало да използва любовта си към музиката във връзка с духовната работа на съпруга си. На няколко пъти тълкованието я предупреждавало, че ще й е трудно да го държи в правия път. Освен това в миналото била използвала музикалната си дарба доста безсмислено в зала за танци. Така че, когато попитала дали определен университет е подходящо­то място да завърши магистърска си степен, й било казано: „Ако там ще те научат как да изградиш дом, направи го; ако ще те научат как да забавляваш, заб­рави го”.

Още докато била в колежа, Пеги имала преживя­ване, което потвърждавало живота й като сестра на Раав. Веднъж гледала филм за библейските героини Ноемин и Рут. Историята така я завладяла, че дълго не излизала от ума й. Много след това се разплаква­ла, щом се сещала за нея. Отначало не разбирала защо изпитва такива дълбоки чувства, докато един ден в часа по религия не осъзнала, че щом е била една от сестрита на Раав, значи е била леля на Рут и е преживяла лично цялата история.

Джон и Пеги имали пет деца. От самото начало подходите им към тях силно се различавали. Джон бил възпитан много строго. Освен това като дете му давали много наставления и дълги списъци със за­дачи. Поради това с години изпитвал нужда да пра­ви такива списъци за себе си, жена си и децата си, дори Пеги казала веднъж пред приятели: „До гуша ми е дошло от списъци!”. На всичкото отгоре бил много строг и избухлив. Пеги се отличавала с повече непринуденост и не смятала, че дисциплината е чак толкова важна. На моменти, когато децата били мал­ки, тя чувствала нужда да ги защитава от неговите гневни изблици. С годините той се научил да бъде по-мек, а тя станала малко по-строга и организирана.

С времето Джон защитил различни научни степе­ни и станал отличен преподавател, писател, църко­вен съветник и психотерапевт. Освен това бил добър оратор и вдъхновявал публиката си където и да оти­дел по света. Въпреки многобройните му таланти, точно както предсказал Кейси, на жена му често й било трудно да го държи „в правия път”. Докато живеели в щата Ню Йорк, Джон преподавал в един хубав университет. Този период от съвместния им живот бил един от най-любимите за Пеги. Тя и деца­та били щастливи, а главата на семейството някол­ко години поред бил обявяван за най-добрия препо­давател. Заради способността му да вдъхновява мла­дите хора да се записват в религиозните факултети, деканът поискал от него да работи с първокурсниците. Джон обаче предпочитал да се занимава с по-се­риозните специализанти и вместо да потърси ком­промис, един ден просто напуснал. Пеги се чувства­ла съсипана, защото трябвало да се разделят с уни­верситета, с дома и приятелите си, но Джон бил не­преклонен.

По-късно съпругът й бил преподавател в друго висше училище, тя и децата се установили и отново се чувствали щастливи, но Джон решил да напусне също толкова внезапно. Поискал да работи върху книга за университета, а от управата били решили, че той трябва да създаде факултета и програмата му. Джон отново не направил никакво усилие за компромис. Веднъж Пеги казала пред други хора: „Изпитвах истинско страхопочитание към него — когато каже­ше нещо, то беше факт. И точка. Дори не си правех труда да го разпитвам”.

Колкото до личните им отношения, на два пъти Джон не бил особено удовлетворен от работата си. И в двата случая се бил увлякъл по друга жена. Отначало Пеги се чувствала опустошена и можела един­ствено да плаче. Първия път, когато се случило обаче, друг мъж проявил интерес към нея и тя каза­ла на съпруга си: „Ако я искаш, можеш да я имаш. Но тогава и аз ще имам връзка с друг”. Още същия ден съпругът й се отказал от увлечението си. Годи­ни по-късно историята се повторила и Пеги му зая­вила: „Бракът ни приключи — отстъпвам те на нея”. Джон пак се отказал от извънбрачната връзка. Вед­нъж Пеги споделила, че тези две случки са помогна­ли повече на самоуважението и увереността й от всичко друго. От своя страна, въпреки изкушенията, Джон не можел да си представи да живее без нея.

Той пътувал много и искал съпругата му винаги да е с него. Околните ги смятали за неразделни. Джон все по-често споделял мислите си с нея. По-късно тя казала: „Никога не съм имала усещането, че той се отегчава да разговаря или да споделя с мен”.

През 70-те години двамата основали малък науч­ноизследователски център с идеална цел, предназна­чен да подпомага църкви, пастори и отделни хора, работещи за духовността и религиозното образова­ние. По думите на Пеги, с Джон стигнали до убежде­нието, че „съпругът и съпругата трябва да направят нещо заедно; нещо, в което да бъдат екип. То трябва да е извън децата и съвместния живот, да е в служба на другите”. Такова било тяхното отношение и любовта им към музиката — тя играела важна роля в целия им съвместен живот чрез хоровете, църкви­те и образователните програми, в които двамата взе­мали участие. С течение на времето Джон и Пеги за­почнали да чувстват, че връзката им е много важна, нещо като „договор”, одобрен от Бога. И по силата на този договор всеки имал да научи много от другия. Пеги твърди:

„Жалко, че не мога да помогна на младите двойки да осъзнаят, че хората не се събират по някаква случайност. Едно от трудните неща на партньорството е, че в повечето случаи привли­чаш човек, който е доста по-различен от теб. Отначало смяташ, че той не те уважава или си му безразличен, понеже не харесва същите не­ща като теб. Научи се да уважаваш, да цениш различията. Остави се другият да учи теб и никога не забравяй какъв късмет е да имаш партньор”.

В края на съвместния им живот, размишлявайки върху над петдесетгодишния им брак, Пеги казала:

„От Джон се научих на съзнателност. Иначе съм склонна да живея за момента. Приемам каквото ми поднася животът и давам каквото мога. През първата половина от живота си жи­вях както дойде. Джон ме научи да бъда съзна­телна. Помогна ми да оценя това качество. Да оценя чувствата и религиозните преживява­ния. Научих се да се наслаждавам на човешката топлина и на онова, което се случва в момен­та. Той ми помогна да разбера, че човек може да има голямо влияние върху положението си в живота. Аз пък го научих да се отпуска. Да се доверява. Да разчита на човека до себе си. Да вярва, че Бог ще ни осигури всичко, от което се нуждаем. Той винаги е имал онова наследено от Депресията мислене: „Утре може да няма как­во да ям, така че най-добре днес да се натъпча”. Освен това смяташе, че вещите втора употреба са най-доброто, което можем да имаме”.

На смъртното си легло Джон вдигнал поглед към жена си, уловил я за ръката и казал:

— Пеги, не се боя от смъртта, но не искам да те на­пускам. Не искам да те загубя.

Пеги само му се усмихнала и отвърнала:

– Виж, ти си роден в Китай, а аз — в едно затън­тено кътче на Мичиган и все пак успяхме да се на­мерим. Не се тревожи, пак ще се срещнем.

Сродните души като роднини

 

Всяка ситуация в живота на хората е като моментна композиция на калейдоскоп, а озовалите се в нея група души са като яркоцветните парченца стъкло — отношенията между тях образуват фигурата. След това калейдоскопът се разклаща… и с едно движение на китката се образува нова фигура, нова комбинация от елементи. После отново и отново, като всеки път се получава нещо различно… това винаги носи някакво значение и в него винаги има динамика и цел…

Джина Серминара, Д.Ф. Много животи, много любови

През 1930 г. родителите на седемнадесетгодишната Уенди я довели в болницата „Кейси” с тежко физическо заболяване (275-1). Диагнозата била еро­зия на ябълката на бедрената кост вследствие на рак на тазобедрената става. Лекарите заявили, че бо­лестта е нелечима. Следвайки съветите от тълкова­нието, Уенди успяла да се излекува и доживяла до осемдесетгодишна възраст. Интересното в този слу­чай на сродни души било, че осем души от близките на момичето получили тълкования, от които става­ло ясно как фамилията е била свързана в различни роднински отношения от хиляди години. Очевидно членове от семейството имали различни връзки в се­рия от прераждалия, сред които в древен Египет, Елада, Персия, Рим, Германия и Америка в годините на първите заселници. Буквално стотици страници тълкования и документация описват в детайли въп­лъщенията на тези хора, връзките както между тях, така и с други, по-далечни роднини в настоящето

Обсъждайки отношенията им на сродни души, Кейси заявил, че голяма част от сегашното семейст­во е живяло заедно в древен Рим. През този период някои от тях били последователи на раннохристиянска секта — някои продължавали работата на апос­тол Петър, други се интересували повече от делата на Павел. Неколцина пък били отговорни за част от преследванията на християни. В онзи живот била за­ложена настоящата им семейна динамика. Според тълкованията бащата [378] Франц бил свързан тога­ва „с мнозина от онези, които сега са в дома му, и с техните отношения, със съдействието между тях, а спънките са необходими за развитието на всички свързани по този начин в настоящето” (378-12).

Именно заради римското си прераждане Уенди за­боляла от рак на костите сега. Станало ясно, че по времето на Нерон тя обичала да гледа битки и мъче­ния на християни на арената. За да изпита лично физическите страдания на жертвите, с които няко­га се забавлявала, на душевно ниво тя си била избра­ла тази болест. Когато попитала защо е трябвало да изчака 2000 години за това, Кейси й отговорил: „защото „преди не е имало възможност!” (275-25). Нужните предпоставки за създаването на тази ситу­ация се появили едва в това й прераждане.

Освен римското, семейството имало много други прераждалия и минали ситуации, които оказвали влияние върху настоящите им чувства, дарби и въз­гледи. Ето кратко обобщение на някои от предишни­те им връзки.

В древен Египет Уенди и настоящата й сестра Кейт [276] се запознали в храмовете. Кейт пристиг­нала от друга страна, за да види чудесата на Египет, Уенди пък била учителка в храма и двете станали близки приятелки. По онова време и двете прите­жавали музикални дарби, с които подпомагали духовното извисяване на другите. В настоящия си живот те също имали талант за музика и Кейси им предложил да работят съответно с флейта и арфа. С годините това негово прозрение се потвърдило. Момичетата станали известни концертиращи из­пълнителки, като през 70-те години още продължа­вали да се появяват пред публика.

Също през египетския период майката на Уенди, Лорейн [255], се намирала във „войнствата” и имала връзка с един мъж. Макар че работели заедно, поради раз­личните си идеи двамата често се карали. За да мо­гат двете души да разрешат проблемите си, сега мъ­жът се бил преродил като Бен [452], сина на Лорейн — лютерански проповедник с възгледи, съвсем раз­лични от тези на майка му. Лорейн му предложила да си направи тълкование, но идеята му се сторила ужасна, понеже категорично отказвал да приеме, че съществува прераждане. Изобщо не се интересувал от вярванията или философията на майка си. По-късно тя попитала Кейси как е най-добре да се дър­жи със сина си и й било отговорено: „С любяща тър­пимост, с любяща близост, да си готова винаги да откликнеш, когато трябва или можеш да му окажеш някаква помощ” (255-12).

Накрая, тъй като Бен страдал от алергии и сенна хрема, Лорейн настояла да му направи здравно тъл­кование. Макар и неохотно, Бен се съгласил, понеже нищо друго не можело да му помогне. Когато тълко­ванието пристигнало, той спазил дадените указания и за негова изненада се почувствал толкова добре, че решил да се запознае с останалата информация от тълкованията за семейството, а накрая помолил Кейси да направи едно и за неговите прераждания. Не след дълго лютеранският проповедник станал за­пален почитател на майчината си философия и раз­личията между двамата изчезнали. Лорейн писала, че всичко това я прави „много щастлива. Търпение­то ми бе възнаградено. Бяха нужни само две години, докато го убедя”.

В тълкованието се казвало, че Франц и Лорейн са били женени и преди. Освен че сега бил глава на се­мейство, той помагал на почти всичките си роднини и по време на живота им в древен Египет. Понастоя­щем бил преуспял търговец, но трябвало да се сблъс­ка със ситуация, създадена по време на прераждане­то му в Германия, когато се поддал на съмнения, страхове и отчаяние. Станало ясно, че бил стигнал етап от живота си, в който просто се предал. Същи­те тези чувства и страхове трябвало да се повторят в настоящия му живот, за да бъдат преодолени.

Въпреки финансовите си успехи, по време на Деп­ресията Франц загубил милиони долари и почти всичко, което притежавал. Това го довело до отчая­ние и дори до мисъл за самоубийство. Тъй като не знаел какво да прави, той изчезнал, без да се обади на семейството или приятелите си, и просто заски­тал из страната. Никой не знаел къде е или какво прави. На помощ му се притекли същите хора, кои­то му помогнали в миналото — с молитвите, с надеж­дата и несекващата си любов. След дълги размиш­ления от негова страна и много молитви и притесне­ния от семейството му, през септември 1934-а Франц най-сетне се завърнал у дома. Скоро след това писал на Кейси:

„Преди около пет месеца положението ми изглеждаше безнадеждно, така се бях оплел, че не виждах как ще се измъкна. Сега, благодаре­ние на [многото четене]… и дълбокото разби­ране и любов от страна на добрата ми съпру­га, всичко се промени. Истинско чудо е да наб­людаваме как Бог разгръща пред мен величес­твен, чуден план за щастлива нова кариера и всичко това — само благодарение на духовна­та наука и молитви. Почти всеки ден се случ­ва нещо ново, което ни приближава до целта да създадем щастлив дом, в който да мога да се занимавам активно с бизнес, да прилагам принципите, които приех, след като бях насо­чен по пътя на правилното мислене… Ако от самото начало знаех онова, което зная днес, всичко щеше да бъде различно. Живеех в рая на глупците и трябваше да бъда здравата разтърсен, за да пречистя душата си…” (случай 378-50, доклади).

Франц очевидно е преодолял страховете си от ми­налото и това му е помогнало да израсне. Същото можело да се каже за Уенди и рака на костите й или за антагонизма между Лорейн и Бен. И други членове на семейството имали трудни връзки и ситуации, ко­ито в крайна сметка ги довели до необходимите поу­ки. Точно както се казвало в тълкованието, цялото семейство било събрано с определена цел. По този начин всеки от тях получавал възможност да се раз­вива, да израства и да стане по-добър човек.

Според тълкованията на Едгар Кейси между зем­ните прераждалия душата обмисля всичко научено, както и онова, което й предстои да научи в непрекъс­натия процес на развитие. След като прецени поло­жението си, тя решава с какви неща трябва да се сблъска при следващото си прераждане и изчаква момента и географското положение, които ще й да­дат най-добри възможности за планираните съби­тия. Душата избира онези, с които е била свързана и преди. Така се създава бъдещото семейство. Лич­на завършеност се постига, когато душата усвои всички уроци на израстването и личностната тран­сформация.

Когато едно шестнадесетгодишно момиче попита­ло: „С каква цел съм избрала родителите си за това прераждане?”, Кейси й отговорил: „Заради просвет­ление —както на теб, така и на родителите ти” (2632-1). На друга девойка казал, че е имала връзка с ро­дителите си в не едно прераждане:

„Не е случайно, значи, че същността е избра­ла да дойде в средата или в дома, в който се е родила сега; сегашните дейности и връзки во­дят до осъзнаване, че нужното за този живот може да бъде намерено там. Тъй че същността е поела задължение, също и онези около нея, а изпълнението на задачите им ще подпомогне постигането на целта”. (2571-1)

Когато момичето попитало: „С каква цел съм се родила при сегашните си родители?”, той заявил: „За да се поучиш от опита им и да им помагаш в техни­те проблеми”.

Петнадесетгодишно момче пък се интересувало защо е избрало да дойде на Земята по това време и защо е предпочело именно това семейство. Отгово­рът гласял, че въпросното семейство ще бъде за не­го идеалната среда, в която да намери себе си. Баща му бил морски капитан, а майка му — изключително грижовна и любяща жена. Тази среда щяла по няка­къв начин да го подготви да служи на другите с вро­дените си лидерски способности:

„Същността може да им е в помощ, както те могат да помогнат на същността и така да се допълват взаимно. Целта на това прераждане е да осигури на същността възможностите, от които тя се нуж­дае – да се себеизразява, да помага на другите” (984-1).

По-късно се оказало, че момчето [984] наистина е роден водач. Завършил офицерско училище и станал капитан. След като напуснал армията, се изявявал като в други поприща, включително като главен ин­женер в пристанищната администрация на Мериленд.

Когато попитала за близначката си, една тридесет и три годишна жена научила, че със сестра й са си създали връзка на духовно ниво, толкова дълбока и силна, че двете имали „много близки отношения” практически във всяко свое прераждане на Земята (1789-7). Жената, художничка по образование, била много чувствителна и емоционална натура. В пос­ледното си прераждане заради убежденията й я под­ложили на мъчение чрез потапяне във вода. Оттога­ва имала избухлив нрав и желание да си „върне” на онези, които са се отнесли така жестоко с нея. По вре­ме на прераждането си във Франция била ученичка на Рубенс — именно през онзи период добила художническата си дарба. В живота си в Персия била скулптор и развила силен интерес към въпросите на духовността. В древноегипетското си въплъщение пък украсявала храмове и дворци. И във всички те­зи прераждалия била в близки отношения от разли­чен характер с близначката си в настоящето.

Връзките между сродни души се проявяват по все­възможни начини във времето, но се запазват въп­реки разнообразието, независимо дали са положи­телни или отрицателни.

Една шестдесет и четири годишна жена искала да разбере какви отношения е имала с баща си, с кого­то в този живот се чувствала много близка. Кейси й отговорил, че по време на живота им в Персия той е бил неин чичо, който я е отгледал. В светите земи бил баща на нейни приятели, а тя отишла да живее в до­ма им. В последното й прераждане, което било в древна Грузия, двамата били големи приятели (3356-1).

През 1941 г. в тълкованието на едно единадесетгодишно момиченце се казвало, че някога е била шпионин в Палестина и често й се е налагало да „проверява” подвизите на днешния си баща. В този живот, макар и в много приятелски отношения, два­мата често изпитвали необходимост взаимно да ос­порват действията си именно поради тогавашните си отношения (2572-1).

От гледна точка на Кейси, семейните връзки се образуват въз основа на минали отношения, били те положителни или отрицателни. В настоящето те имат за цел да дадат на всеки член от фамилията възможност да постигне още нещо на душевно ниво. От тълкованията става ясно, че когато една двойка очаква дете, различни души обмислят варианта да живеят с тези родители. Те преценяват и вероятни­те преживявания, които съпрузите могат да им оси­гурят. Независимо дали двойката изглежда прекрас­на, или сурова в очите на околните, душата взема решение да стане част от конкретното семейство са­мо ако то ще й осигури необходимата програма. С други думи, ние сами избираме родителите си. 1

Вероятно идеята, че душата може сама да си из­бере болезнени или дори насилствени семейни отно­шения, за някои е непонятна. Душата обаче мисли само за възможностите, които ще получи от дадена ситуация, а не от спецификата на самата ситуация. Например, ако притежава силна състрадателност и вроден талант за съветник-психолог, тя може би ще избере родител-насилник, за да преживее този проблем и да го реши. След това, когато порасне, ще мо­же по-добре да помага на други хора да се справят с подобни ситуации. На душевно ниво ние си избира­ме такова положение в живота, което най-добре ще ни позволи да се учим и да постигнем целите на нас­тоящото си прераждане. А дали съответните поуки ще бъдат извлечени, зависи единствено от свободна­та ни воля.

Ето един подходящ пример от архивите на Кейси. През 1942 г. тридесет и седем годишната Мати полу­чила тълкование на живота си. Макар душата й да притежавала много качества, в едно от предишните си прераждалия тя се била възползвала преднамере­но от Анджела. С това почти разрушила живота й и Анджела натрупала много гняв и неприязън към нея, вероятно без да забелязва, че трудностите й дават шанс да си извлече поука. За да могат да решат проблемите помежду си, сега Анджела била избрала да се роди като дъщеря на Мати, но сляпа и с умст­вена изостаналост. Като нейна майка, Мати трябва­ло да се научи на обич и грижа за същата онази ду­ша, на която някога навредила. Когато попитала Кейси как да се справи с трудностите, той й отгово­рил: „Не се самосъжалявай, а хвали Бога, задето ти е дал да срещнеш себе си и да видиш любовта Му, ве­ликодушието Му на Земята” (2796-1). От много слу­чаи в архивите му става ясно, че връзките между сродни души често носят известно количество гняв, враждебност и неприязън, върху които и двамата трябва да поработят.

В тълкованието за здравето на тридесет и шест го­дишна жена се казвало, че страда и от невроза. Проб­лемите се дължали на нейната себичност, а също така на омразата и враждебността, които таяла към някои членове от семейството си. Никога не й бил разкрит източникът на този антагонизъм, но става­ло ясно, че тя и роднините й определено не се разби­рат. Кейси я съветвал да започне с премахването на гнева от живота си: „Помни: ако не се научим да оби­чаме поне нещичко от онези, които са били или са наши врагове, значи не сме започнали да мислим правилно”. Жената очевидно не възприела това, за­щото по-късно му писала:

„Що се отнася до живота ми, много ме е яд, че съм най-голямата в семейството; в ранна възраст много ме потискаха и нищо не ми да­ваха да правя. Винаги ми се напомняше, че съм най-голямата и давам лош пример. Явно се­мейството ми така ме е стъпкало, че на момен­ти не ми се живее. Струва ми се, че няма за как­во. Прекалено съм привързана към тях. Обожа­вам ги и правя всичко възможно да им се харе­сам, но винаги се провалям. Аз съм [тази], коя­то винаги получава най-лошото, било то компа­ния или семейство — все мен ме „режат”, все аз греша. От двадесет години работя в една и съ­ща фабрика и нямам никакви проблеми с коле­гите си, а у дома е толкова трудно” (Случай 3254-1, доклади).

Тридесет и четири годишна домакиня поискала да разбере защо се е родила в семейство, с което „нико­га нищо общо не съм имала”. Кейси й отговорил: „Би­ла си отчуждена от тях и в предишния си живот. Дървото остава там, където падне. Такъв е законът”.

На въпроса за нещастното си детство получила след­ното обяснение: „Щастието е състояние на съзнани­ето. Още не си открила себе си, нито връзката си с проявите на съзидателните сили в материалния свят (2982-1).

Една двадесет и осем годишна жена попитала Едгар Кейси дали ще е добре да поиска попечителство­то над малката си дъщеря, която останала при бив­шия й съпруг. Била омъжена повторно и не знаела дали за детето ще е удачно да заживее при нея. По думите на Кейси причината за настоящата ситуация била в предишен живот, където двете с дъщеря й били сестри, но не се разбирали. Сега майката има­ла възможност да вземе съзнателно решение дали да имат близки отношения — нещо, за което Кейси от­белязал: „Можеш… Но искаш ли?” (3573-1).

От неговите архиви става ясно, че връзките меж­ду сродни души в семейството са дълъг процес на ус­вояване на знания. Понякога те имат положителен, друг път отрицателен характер. Нерядко се случва миналите влияния да съдържат елементи и от две­те. Например един баща [2385] открил, че изпитва едновременно обич и завист към малкия си син [1990]. С израстването на момчето съперничеството им се засилвало и между тях често се настанявала враждебност. Миналите им връзки включвали прераждания, в които двамата били другари, а в едно от тях — отново баща и син. Днешното съперничество обаче датирало от живота им в пуританска Америка. През този период момчето било много близко със сес­тра си (днешната му майка). Тя се омъжила за човек, когото то смятало за пропаднал и недостоен. Този чо­век бил настоящият баща. Интересното тук е, че работата го отвела в същия град, където някога се по­явило съперничеството между тях. Според записана­та в архивите информация за развитието на неща­та след тълкованието, по-късно бащата и синът оправили отношенията си.

Да вземем и един съвременен пример. Гейл изпит­вала голяма привързаност към сина си Лари, дока­то бил бебе. Когато го раждала, тя наблюдавала всичко в поставеното в родилната зала огледало. По­добно на много майки, за нея това било „най-вълну­ващото, най-изпълващото събитие в живота ми до момента”. Ала когато Лари станал на пет-шест годи­ни, започнала да изпитва към него смесени чувства: „Открих, че на моменти не само не го обичам, но го и мразя”. Тази враждебност продължила с години, Гейл се чувствала ужасно и започнала да отправя мо­литви за прошка. Накрая в сънищата й се появили два спомена от минали прераждания, които й помог­нали да разбере откъде идва тази нейна „омраза” и да се освободи от нея.

По думите й Лари имал един навик, от който „на­право настръхвах”. Често, докато се хранели, той я поглеждал, щраквал с пръсти и й казвал да му доне­се това или онова. Макар че страшно се ядосвала, майка му ставала пряко волята си и изпълнявала же­ланието му. Това продължило няколко години, дока­то момчето не навършило осемнадесет. Точно тога­ва Гейл сънувала сън, в който синът й бил номад и я отвеждал като пленница в своя град в пустинята. Там я затворил в харема си и тя станала негова „фаворит­ка”. Макар и пленница, с течение на времето го обик­нала, макар че „мразех да ходя при него, когато ме викаше”. Тъй като Гейл и синът й вече били разговаряли за преражданията, тя му разказала за съня си. От този ден нататък Лари се отказал от навика си да й шрака с пръсти.

Влияние от друг минал живот се проявявало все­ки път, когато приготвяла вечерята, а Лари й се пречкал в кухнята. Веднъж, тъкмо режела месото, той така я ядосал, че му казала: „Иде ми да взема то­зи нож и да те скалпирам!” По-късно видяла насън как синът й я скалпира на бойно поле в Монголия. След като разбрала откъде идват, тя успяла да се ос­вободи от неприятните чувства.

Освен преражданията, в които са се породили те­зи отрицателни отношения, Гейл е убедена, че с Ла­ри са имали и множество положителни, например в Египет и в Америка, където двамата са били инди­анци. Веднъж, по време на екскурзия в Египет, тя из­питала отчаяна нужда синът й да е с нея. В един от храмовете „копнежът” й станал „толкова силен, че просто се превих на две”.

Колкото до живота им като индианци, Гейл още от ранна възраст обичала да язди и дори имала кон като ученичка в гимназията. Едно от любимите й неща била ездата без седло. След като се задомила и родила децата си, нито тя, нито те имали възмож­ност да яздят. Но когато Лари поотраснал, го завела в едно ранчо, където имало коне. Там момчето граб­нало въже и хукнало да гони „дивите коне” наоколо. Малко по-късно изненадал всички, като се появил ях­нал кон без юзди и седло, само с въжения клуп около шията на животното. Очевидно можел и да го направ­лява само с бедра и прасци—старо индианско умение.

С течение на времето Гейл се научила да вярва на усета си и да разговаря открито със сина си за всичко. Днес между тях съществува разбиране и безус­ловна любов. Гейл казва: „С годините ставахме все по-внимателни един към друг, помагаме си във вся­какви ситуации и вече изпитваме дълбока, несекваща обич”. Макар да живеят на повече от хиляда и петстотин километра разстояние, връзката между тях все още е силна. Лари сякаш знае кога да й се обади, тя също.

Тълкованията на Кейси сочат, че не само рожде­ните, но и осиновените деца избират родителите си. Независимо от кого ще бъде родена физически, ду­шата очевидно може да избира и при кого ще се озо­ве по-късно, за да извлече необходимите уроци.

На осиновителите на десетмесечно момченце било казано, че едно от най-значимите прераждания на сина им било в Египет, където работел като тълку­вател на закона. В този период тримата се познава­ли и били близки. Били заедно и в Персия. По време на египетското прераждане приятел на момчето [3346] бил човек, който понастоящем му станал по-голям брат, осиновен от същото семейство. В тъл­кованието се казвало, че двете момчета нарочно са избрали да бъдат братя, за да се научат взаимно на някои неща и да станат по-добри хора.

Четиридесет и девет годишна жена разбрала от Кейси, че се е грижила за осиновеното си дете и по време на прераждането им в Палестина. Затова сега момчето било с нея и двамата можели да създадат „единство в целите” си (2787-1). В друг случай роди­телите на осиновено тригодишно момченце научили, че синът им е знаел предварително, че „биологични­те му родители” ще се откажат от него веднага след раждането. Очевидно осиновителите били привлекли тази душа в семейството си поради средата, коя­то можели да й осигурят, както и заради общите им интереси; тримата се били прераждали заедно и пре­ди (3340-1).

През 1944 г. едно семейство попитало Кейси дали е препоръчително да кажат на порасналата си дъще­ря, че е осиновена. Той отговорил, че могат, стига съ­щевременно да подчертаят дълбокото усещане за свързаност, което душата все още изпитва към тях. Напомнил им, че рождените родители могат да изби­рат децата си само на душевно ниво, докато осино­вителите — и на физическо. Или казано с езика на тълкованието, „една майка, един баща не могат да избират кой ще им се роди, освен духовно. При оси­новяването изборът може да е и духовен, и материа­лен” (3673-1).

Двадесет и девет годишен мъж попитал защо е бил разделен от родителите си на толкова ранна възраст. Кейси му казал, че така си е избрал на душевно ни­во — за да се получи точното съчетание на нещата, от което се нуждае в настоящото си прераждане (2301-1).

Друг съвременен пример: Доти и Каръл били „ка­то сестри” в продължение на половин век. Всъщ­ност били братовчедки, но на осемгодишна възраст Доти останала сираче и отишла да живее със се­мейството на леля си (сестра на майка й). По онова време Каръл била на четири години. По-късно тя отбелязала: „Двете сме братовчедки, но се смятаме за сестри; така ни третират и останалите роднини. Вече петдесет години споделяме мислите, сънища­та и страховете си, разменяме си дрехите и се сме­ем заедно”.

Да живее с леля си, в началото било не по-малка травма за Доти, отколкото загубата на двамата й ро­дители. Трябвало да напусне приятелите и останали­те си роднини във Вирджиния и да отиде у леля си и чичо си във Флорида. Както можело да се очаква, би­ла изпълнена с опасения и страх. Каръл пък се чув­ствала въодушевена: „Радвах се, че ще имам сестра, с която да деля стаята си”. Въпреки разликите във възрастта, възгледите, характерите и предпочитани­ята, двете момичета бързо се сприятелили и им било много приятно да бъдат заедно. Не след дълго Доти започнала да се чувства, все едно е родена в това се­мейство. Макар че имала и брат, Каръл била по-близка с нея, отколкото с него.

Несъгласията между тях били малко и редки. Сплотеността им изглеждала необяснима. В пубер­тета двете се защитавали една друга от приятели, роднини и родители даже когато било по-лесно да не го правят. В резултат за простъпки на едната наказ­вали и двете. Често си правели номера и много се смеели. Каръл си спомня: „Понякога сутрин си при­готвях дрехите за училище и отивах до банята, а когато се връщах — тъй като тя хващаше по-ранен автобус — откривах, че е заминала с моите дрехи”.

Колкото до миналите им прераждания, Каръл чес­то сънувала, че с Доти живеят в Доминиканската ре­публика, в боядисана в пастелен цвят къща на вър­ха на хълм с изглед към бледозелените води. Сега братовчедките са убедени, че в някой предишен живот са живели заедно в тропиците. Макар да са бели, вярват, че някога са били тъмнокожи. Дори в настоящето двете обичат „калипсо-музиката, Хари Белафонте и тропическите храни”. Доти си пада по лудите, ярки цветове и бижута. Двете жени обичат да слушат разказите на познати от Ямайка и Домини­канската република за живота „у дома”.

Най-голямата им семейна трагедия била, когато бащата на Каръл се самоубил на четиридесет и де­вет годишна възраст. Тя разказва:

„Смъртта на баща ми беше голям удар и за двете ни. Бяхме много близки с него. Именно той ни водеше навсякъде, изслушваше ни, ко­гато разправяхме как са минали срещите ни, и не си лягаше, докато не се приберем у дома. На­истина ни разбираше. Макар да беше много строг по отношение на дисциплината, той ви­наги ни се притичваше на помощ, дори когато не можеше да направи нищо, освен да погово­ри с нас… все още си мислим колко много ни липсва”.

Тази смърт потресла двете момичета, но с общи усилия—разговори, споделяне на чувствата и обсъж­дане на всичко, което им се е искало да му кажат или да направят заедно с него, успели да се съвземат. Ма­кар да живеят далеч една от друга, те продължават да посрещат изпитанията по същия начин — заедно.

Разбирането и връзката помежду им са помогнали на двете жени да преживеят много от най-тежките периоди в живота си. Те споделят: „В повечето слу­чаи просто знаем, че трябва да се чуем по телефона. Често се шегуваме, че сме направили голямо вложение в „Ма Бел”, особено в критични периоди”. По иро­ния на съдбата, като дете Доти напуснала Вирджи­ния, за да живее във Флорида, а от четиридесет години насам Каръл се е установила във Вирджиния, докато Доти останала във Флорида.

И двете са се научили взаимно на съпричастност и безусловно приятелство. Въпреки заетостта си, ви­наги имат време една за друга — да се изслушат, да споделят и просто да бъдат заедно. Каръл пояснява:

„Тази връзка ни поддържа. Сега ни разделят много километри, но разговаряме поне веднъж седмично, обикновено два пъти. Винаги си по­магаме. Доти си прави списъчета с нещата, ко­ито непременно иска да ми каже. Най-големи­ят ни въпрос сега е кога и къде да се установим след пенсионирането си, за да бъдем максимал­но близо една до друга…

С годините връзката ни се разви, но и в мно­го отношения си остана същата. В живота ни имаше един период, когато бяхме много заети с отглеждането на децата си и не общувахме особено често, но чувството не отмираше. Досе­га никоя от нас не е имала с друг човек връзка, в която да съществува толкова близост и разби­ране. Все едно наистина се познаваме от векове”.

Сродните души като приятели

Нищо не става случайно. Приятелствата са само подновяване на предишни цели, предишни идеали. Защото, както се казва, „нищо ново под слънцето”… Последната ябълка не носи ли в себе си поне частица от първата, създадена на света?

Едгар Кейси, Тълкование 2946-2

За приятелката си от детството Лорън Тина казва: „Беше най-добрата ми приятелка. Тя беше пър­вият човек, с когото се чувствах спокойна. Бях мно­го срамежлива, а тя — по-общителна”. По онова вре­ме двете били в шести клас и живеели на половин миля една от друга. Макар че всеки ден се виждали в училище, разбрали, че са съседки, едва в последни­те седмици на шести клас. Излезли да разхождат ку­четата си, Тина имала коли, а Лорън — шнауцер. Ти­на си спомня: „Видяхме се и започнахме разговор за кучетата. И двете обичахме животните. Решихме от този ден нататък да сме приятелки”.

През цялото лято Тина и Лорън се „мотаели” заед­но. Водели си общ дневник, в който всяка записвала впечатленията си. Четяли заедно. Слушали заедно музика. Заедно играели и рисували. Не се разделя­ли дори в почивните дни—тогава преспивали ту у ед­ната, ту у другата. Така всяка станала почти член от семейството на приятелката си. „В неделя редувах­ме църквите, тя беше презвитерианка, а аз съм ка­толичка и когато аз ходехе в нейната, после тряб­ваше да отида и в моята. Струваше ми се странно, на нея не й се налагаше повторно посещение на църк­ва. Спомням си, че се питах защо посещението ми в техния храм не се брои”.

През цялото лято двете били неразделни. Когато дошла есента, а заедно с нея и учебната година, при­ятелството им продължило, макар да били много ра­зочаровани, че програмата не предвижда общи ча­сове за двата класа. Имали обаче доста възможнос­ти да учат заедно и по думите на Тина, „тя беше по-добра от мен по всичко, освен по математика”. В учи­лище постоянно си пишели бележчици, а освен това им се паднало да работят съвместно в училищната библиотека, което се считало за голяма привилегия.

Съчинявали заедно стихотворения и записвали обещания в общия си дневник: „Обещавам си да по­питам онзи сладур, когото видях в църквата, как се казва и в кое училище учи”. Всъщност на този етап нямали връзки с момчета, само от време на време си падали по някого, но това никога не стигало по-далеч. Често отивали до реката в близката гора и сяда­ли на един огромен, надвиснал над водата дънер. „Седяхме и разговаряхме там с часове”. Постоянно префасонирали спалните си, така че да наподобяват апартамента на Мери Тайлър Мур. И двете били скаутки, така че и на лагери ходели заедно. Тина си спомня:

„Тя беше може би първият човек, който поис­ка да се сприятели с мен, и ме хареса такава, каквато бях. Едва когато срещнах Лорън, по­чувствах че имам съюзник. Тя ме защитаваше, когато ми се подиграваха или ме наричаха „дунда”. Винаги съм я приемала и обичала. Просто умирахме да сме заедно, без значение какво ще правим. С часове лежахме по гръб, гледахме облаците в небето и ги оприличавах­ме на разни неща. По онова време не го знаех­ме, но и двете бяхме много задълбочени духов­но и разговорите ни сигурно биха озадачили околните. Беше едно от онези сигурни приятел­ства, в които спокойно можеш да кажеш на дру­гия: „ти си най-добрият ми приятел”.

Тази дружба била стабилизиращ фактор в живота им цели две и половина години, докато бащата на Лорън не бил изпратен на Западното крайбрежие. Учебната година наближавала и двете знаели, че Ло­рън ще се мести. Затова се договорили никога да не си казват „сбогом”, а само „довиждане”. Тина си спомня, че когато дошъл моментът на заминаване­то, тя казала „довиждане”, но вътрешно й идело да заридае. В дневника й на тази дата, 30 май 1975 г., били записани само три думи: „Лорън замина, пла­ках”. Дори и сега тя казва: „Беше адски болезнено да я гледам как заминава; истински ужас. Все едно ед­ната от нас умираше”. В края на същата учебна годи­на Лорън записала следното в годишника на Тина:

„Страшно съжалявам, че те напускам. През изминалите две и половина години имахме толкова хубави моменти… Съзнаваш ли колко ки­лометри съм изминала до вас и обратно, през гората, по плажа, нагоре по някое дърво (и пос­ле надолу)… Хрумвало ли ти е някога колко пъ­ти сме се правили на откачени? Колко пъти не сме се засрамвали, когато е трябвало? Наисти­на не смятам, че мога да кажа „сбогом”… Още отсега виждам писмата, които ще си пишем. Вероятно ще трябва да пращам моите в големи, дебели, огромни пликове, защото няма да се съ­бират в обикновените. Колко жалко, че няма да можем просто да прецапаме половината миля между къщите ни! Е, въпреки това винаги ще си останем най-големите приятелки…”

Точно както обещала, Лорън й пишела постоянно. Тина признава, че никога не си е падала особено по писмата. Двете си обещали да си ходят на гости и със съвместни усилия на семействата им в края на деве­ти клас Тина отишла на гости на Лорън. В края на единадесети Лорън й върнала визитата. През 1981 г., когато Лорън щяла да се омъжва, Тина отлетяла за Калифорния, за да й стане шаферка. Сватбата на Ти­на била пет години по-късно и Лорън изиграла съ­щата роля. Двете останали приятелки, като контак­тували само по телефона и с писма още десет годи­ни, до смъртта на Лорън.

„Иска ми се да не беше умирала; толкова ми е трудно да мисля за нея сега — въздъхва Тина. — С нея ми беше абсолютно спокойно. През всичките години на приятелството ни тя сякаш беше по-голямата, а аз — по-малката. Винаги вървеше пред мен — омъжи се първа, първа започна да се занимава с изкуство.

Тя беше водачът, а аз я следвах охотно. Каквото и да се случваше в живота ни, нашите отношения не трепваха”.

След смъртта на приятелката си Тина се подложи­ла на хипнотична регресия, която потвърдила, че двете са сродни души — видяла се преродена в Шот­ландия като малката сестра на Лорън.

„И тогава тя беше водещата в отношенията ни. Беше по-голяма, а аз—по-малка. Видях как седя до нея, натруфена с копчета и дантели, и много им се радвах. Мисля, че съм прекарала много време около нея или просто съм я след­вала по петите където и да отиде. Исках да бъ­да там. Животът ни беше пълен с работа, но простичък. С годините всяка от нас тръгна по обичайния път: омъжихме се, родихме деца, но винаги се борехме рамо до рамо с живота”.

По-късно шотландското им прераждане било пот­върдено от медиум, който заявил, че тогава двете са били заедно до края на живота си. После добавил, че тяхното приятелство се е градило цели 8000 години, като през този период са били в различни отноше­ния. С течение на вековете осъзнали, че любовта е по-силна от времето. Разбира се, Лорън и Тина не винаги са били заедно — всяка се е прераждала и отдел­но от другата, — но в осем живота са имали много близки отношения. В Италия например са били при­ятелки и се занимавали със сценични изкуства, а в Египет работили заедно в един от храмовете.

Друго от преражданията им било в Женева, като сестри и приятелки. Те прекарвали много време заедно и си водели общ дневник. Тогавашният им ба­ща сега бил баща на Тина. През живота си в Женева двете били неразделни — разказвали си разни неща, пишели стихове и обичали да разсъждават върху впечатленията си. Притежавали сходни дарби, стре­межи и умения. Тогава животът им бил далеч по-ясен, прост и лесен.

Всичко това звучало познато на Тина и й помог­нало да си обясни връзката, която има с Лорън дори и сега:

„От Лорън се научих на обич; където и да отидехме, каквото и да ни се случваше, чувст­вата ни една към друга оставаха непроменени. До самата й смърт тя беше човекът, с когото се познавах от най-дълго време. Когато разбрах, че е мъртва, не я почувствах по-малко близка. Когато се премести, обичта ми не намаля. Ся­каш връзката ни беше вечна, независимо от съ­битията. Лорън ме научи, че любовта надхвър­ля времето”.

От тълкованията на Едгар Кейси става ясно, че силата, която мотивира душите във времето и прос­транството, е именно любовта. Той е вярвал, че имен­но любовта е земното проявление на Твореца, защо­то „Бог е любов!” (1579-1). При приятелствата тази любов вдъхновява човек да помага на другия в жи­тейските изпитания. Част от наследството на душа­та като духовно същество е да усети връзката си със Създателя посредством отношенията си с други хо­ра. Кейси е бил убеден, че всички души в крайна сметка ще осъзнаят истинската връзка помежду си и Бог. През 1936 г. той казва на един петдесетгодишен писател:

„Оттам необходимостта да създаваме не са­мо земни приятелства, земна любов, а по-скоро онова, което е тяхната истинска основа, да създаваме условията, които подпомагат лю­бовта в отношенията помежду ни. С други ду­ми, любовта не е възвеличаване на егото или възвеличаване на онзи, комуто е дарена, нейна­та цел е на Земята да се възвеличават съзида­телните сили, които я пораждат” (1096-1).

Изключително религиозна шестдесет и една го­дишна жена се интересувала къде е започнала връз­ката й с нейна много скъпа приятелка. От дълги го­дини двете споделяли едни и същи „религиозни иде­али”. В тълкованието се казвало, че те са подпомага­ли една раннохристиянска секта по времето на прес­ледванията. Силата на религиозното им убеждение се запазила и досега, заедно с вярата, че всяка от тях ще получи през живота си всичката помощ, която й е необходима (5025-1).

Двадесет и три годишен мъж попитал с кои хора от обкръжението си е имал най-близки отношения в миналото. Кейси му отговорил простичко: „Онези, с които имаш най-активни отношения в настоящето” (3545-1). Тридесет и пет годишна домакиня пък по­искала да разбере откъде произлиза близостта с най-добрата й приятелка. Според Кейси в прераждането й преди настоящото тази приятелка е била нейна дъ­щеря (808-18).

Млада жена, която често имала проблеми с прия­телите си, научила от него, че често я разбират пог­решно, което внася напрежение и разногласия в от­ношенията им. Той я посъветвал винаги да полага усилия и да изяснява тези ситуации, защото прияте­лите никога не са прекалено много. След това добавил: „Защото любовта — също както приятелството — на­раства, когато обсипваш другите с нея…” (951-4).

Една учителка попитала Кейси каква е причина­та за отчуждението й с бивша приятелка. Той отго­ворил, че двете повтарят момент, който са преживе­ли стотици години преди това във Франция. Съветът му бил да поправят онова, което някога са пренебрег­нали, защото „никой няма толкова много приятели, че да си позволи да загуби дори един” (3234-1).

Тридесет и осем годишен държавен чиновник по­искал да знае как да изглади някои несъгласия със свой приятел и получил следния отговор:

„Когато има съгласие, връзките ви могат да бъдат укрепени. Има ли раздор, не се мъчете да се убеждавате в искрената си загриженост. То­зи подход ще заздрави приятелството взаимно. Когато единият стане зависим от другия по ка­къвто и до било начин, скоро загубва своята жизненост, своята сила. Тъй се градят приятелствата” (622-7).

Тридесет и девет годишна жена пожелала да нау­чи нещо повече за миналите си връзки с колега, с ко­гото понастоящем били много близки. В тълковани­ето се казвало, че при последното си прераждане тя е живяла в Ню Йорк по време на неговото основаване. Тогава имала подчертана способност да привли­ча мъжете, като винаги държала неколцина „в ре­зерв” — черта на характера, с която и днес можело да злоупотреби. В онова прераждане сегашният й при­ятел бил един от любовниците й (1935-2).

Шарън, управителка на салон за красота, научи­ла от Кейси, че с приятелката й Лоти са се познава­ли в не едно минало прераждане — в някои като съпернички, в други като много близки приятелки. Те­зи две крайности били най-добре изразени по време на едновременните им прераждания съответно в ко­лониален Кънектикът и Палестина. В американско­то си въплъщение двете не се разбирали. Тогава Ша­рън усилено защитавала свободата на мисълта и се-беизразяването—идеи, които били чужди на Лоти по онова време. В светите земи обаче двете често пома­гали на хора, изпаднали в нужда. Желанието да слу­жат на другите те пренесли и в настоящия си живот (1825-1).

През 1924 г. едно деветнадесетгодишно момиче попитало с кой от сегашните си познати е имала близки отношения по време на прераждането си във Франция. Кейси споменал две от приятелките й — едната от местоработата, й а другата от квартала, където живеела. По време на въпросния период със съседката били сестри и тогава тя била най-близки­ят й човек, а колежката й била монахиня. Момичето се сприятелило с нея и често търсело съветите й, след като постъпило в манастир (288-5).

От тълкованието си, направено през 1943 г., ню­йоркски зъболекар открил, че по време на преражда­нето си като трапер имал в отношения с двамата си най-добри приятели. Единият му бил съдружник, а другият работел във факторията, където често носе­ли събраните кожи за продан. Научил също така, че по онова време познавал секретарката и чистачката си. Някога двете жени често спорели с него и му опъ­вали нервите, точно както и в настоящия живот. Ка­то цяло обаче, приятелството и отдавнашната им връзка била от голяма полза за фирмата (2772-5).

От архивите на Кейси става ясно, че всичките ни важни настоящи връзки се коренят в миналото. Яв­но на душевно ниво никога не срещаме значимите хора в живота си за пръв път.

Да разгледаме и един съвременен пример. Пат, мъж на средна възраст, работел в туристическия бизнес и често пътувал до Египет. С годините той за­вързал стабилно приятелство с египтянина Мохамед. Били горе-долу на една възраст и всеки от тях си имал собствен живот, семейство и приятели, но дружбата им се подновявала при всяка среща. Вед­нъж Мохамед казал на жена си: „Не зная защо вина­ги ми е толкова тъжно, когато Пат си отива”. Също така по някаква причина изпитвал желание да се грижи за приятеля си и да му купува подаръци.

При едно от посещенията на американеца двама­та се разхождали из местния базар и си говорели за света около тях. Пат се загледал във витрината на един магазин, където били подредени снимки на Египет в началото на двадесети век. Той отстъпил крачка назад, загледал се в избледнелите фотоси и усетил необяснимо желание да посочи нещо на Мо­хамед. Спонтанно се обърнал към него и извикал: „Ей, тате, ела да видиш това!” След тази случка два­мата останали с дълбокото убеждение, че някога са били баща и син.

Ето и друг пример. Двама бизнесмени работели за една международна компания, всеки за своята стра­на — единият живеел в Япония, а другият в Съеди­нените щати. Когато се срещнали, между тях веднага се създало дълбоко приятелство, сякаш се познава­ли цял живот. След това се наричали съответно „моят японски брат” и „моят американски брат”. По­ради естеството на работата често имали възмож­ност да си ходят на гости и всеки път очаквали с нетърпение да се видят отново.

Връзката помежду им била очевидна и японецът отишъл при медиум и го попитал дали не е познавал и преди своя „американски брат”. Медиумът отгово­рил, че в свое предишно прераждане наистина са били братя и продавали килими в Средния изток. Невероятно, но скоро след това двамата бизнесмени били изпратени едновременно в командировка на едно и също място в Средния изток.

Ето какво си спомня една жена за началото на свое тридесетгодишно приятелство: „Първия път, когато я чух да говори, гласът й сякаш отекна в душата ми и нещо в мен трепна”. Двете, Бони и Джийн, се срещна­ли на лекция в рамките на курса, който Бони посеща­вала. Преподавателят представил Джийн като госту­ващ лектор за деня, тя щяла да го замества. Отнача­ло Бони се ядосала, тъй като била записала този курс точно заради него, заради опита и репутацията му. „Никак не се зарадвах”, спомня си тя. Джийн загово­рила и разочарованието на Бони се изпарило. „Раз­брах, че искам да ме научи на всичко, което знае, но и нещо повече — исках да науча всичко за нея”.

Джийн говорела и говорела, а усещането на Бони, че между тях съществува някаква връзка, се засилвало. Във въображението си вече се виждала как стои пред курса и преподават заедно. По онова време била съпруга и майка, без никакъв опит да застане пред аудитория, но тази перспектива определено я въодушевявала.

След като лекцията приключила, двете се разго­ворили и се оказало, че имат много общи неща. Ос­вен интереса им по темата, харесвали един и същи тип книги, едни и същи периоди от историята и всяка от тях в момента преживявала семейни пре­дизвикателства и промени. Наскоро разведена, Джийн се мъчела да издържа сама трите си деца. Бони пък била с четири деца, отношенията със съп­руга й били трудни, имала проблеми с гърба и сил­ното усещане, че нещо в живота й липсва. В края на тази тяхна първа среща тя почувствала необходи­мост да установи трайни отношения с жената, коя­то току-що била срещнала: „За пръв път изпитвах такова силно желание да завържа приятелство. Все едно нямах друг избор”.

Когато курсът свършил, Бони разбрала, че Джийн ще води друг, и веднага се записала в него. Време­то минавало, а тя ходела на всичките й лекции, ка­то полагала големи усилия да се сприятелят. Джийн очевидно харесвала Бони, но се държала на разсто­яние, сякаш имала някакви опасения. Бони реши­ла, че явно е прекалено заета с лекции и с децата си и няма време за нови приятелства. Направената по-късно регресия към минали прераждания показала, че в историята се таи нещо повече.

Преди приключването на курса Бони постъпила в болница за операция на гърба. По време на престоя си там сънувала, че купува стъклени чаши, на които били гравирани нейните инициали. Подарила ги на Джийн, но тя й казала, че кухненските й шкафо­ве са претъпкани и няма място за тях. Според Бони това означавало, че приятелката й няма как да я вмести в живота си. Сънят много я разстроил, тъй като тя все още имала огромно желание да се сприя­телят.

Един ден Джийн й дошла на свиждане. След ка­то поговорили малко, Бони решила да й разкаже съ­ня си, като се престори, че не разбира значението му. Другата я изслушала, усмихнала се и казала само: „Интересно”. В последвалата пауза Бони се по­чувствала неудобно, но няколко секунди по-късно Джийн казала: „Ще излизам с неколцина приятели. Искаш ли да дойдеш с нас?” В този момент Бони разбрала, че незнайно защо, приятелката й все пак е решила да „направи място” за нея. Не след дълго двете жени станали много близки и започнали да работят заедно върху организирането на курсове за възрастни.

Няколко години след началото на приятелството им Бони се подложила на регресия, която изяснила връзката им и първоначалното колебание на Джийн. По време на връщането назад двете се появявали в различни роли: учител-ученик, учител-учител и пр. В едно от тези прераждания станала злополука и Бо­ни непряко причинила смъртта на Джийн. Това обяснявало само отчасти колебанието на Джийн.

Бони видяла сцени и от друг живот1 в който двете обучавали новопосветени и тя преценила погрешно действията на „колежката си”. Сметнала, че Джийн проповядва своите собствени убеждения, а не духов­ните истини. Трябвало да вземе решение:

„Имах три варианта: да кажа на Джийн как­во мисля и да й дам възможност да ми обясни как­во става; да уведомя върховния учител за по­дозренията си или да си премълча. Премълчах си и ме изгониха, тъй като се бях провалила в поставеното ми изпитание…”

По-късно Бони щяла да има и „видение наяве” как в древността двете с Джийн се занимават с просве­тителство. Преживяването потвърдило, че тя има какво да сподели с другите, и я накарало да разбере защо изпитва такава нужда да преподава заедно с Джийн.

Оттогава зад гърба на Бони са останали стотици курсове и семинари. Освен колежки, двете станали и големи приятелки. Макар да признават, че от вре­ме на време имат някои различия, магията на съв­местната им работа продължава. Бони отбелязва: „Обединената ни творческа мисъл е вдъхновение за нас. Единственото, което остана непроменено в от­ношенията ни през годините, е, че се приемаме и обичаме безусловно”.

Когато Бони преживяла тежък развод, Джийн й да­вала кураж и я подпомагала със средства. След това Бони се почувствала съсипана и не искала нищо, ос­вен да се изолира от външния свят. Приятелката й обаче постоянно я връщала към него под претекст, че няма кой да изнася лекции или да води семинарите.

Но връзката им е пълна и с радости и смях. Бони обяснява:

„През годините, докато работехме заедно и организирахме курсове, семинари и проекти, сме се смели и забавлявали като деца. Приятел­ството ни остана неизменно — в лични труднос­ти и предизвикателства, в големи радости и вълнения. Подкрепяхме се и се защитавахме една друга. Никога не ни омръзна да работим заедно или просто да разговаряме. Между нас съществува изключително разбирателство, ко­ето другите често забелязват и ни завиждат за него. За мен лично тази дружба е един от глав­ните ми източници на жизнени сили. Наричам я трансцендентална връзка, изпълнена с любов и доверие, които надхвърлят границите на този живот”.

Като последен пример от тълкованията на Кейси ще дам този с Ранди, седемнадесетгодишен първокурсник, комуто било казано, че е бил в близки отно­шения с Гас — един от най-добрите си приятели в ко­лежа, поне в четири прераждания (78-1). Понастоя­щем момчетата често разговаряли за философия и сравнителна религия. Обичали да учат или просто да се мотаят заедно, освен това често се защитавали взаимно в спор с други приятели или колеги. Очевид­но родството на душите им от миналото оказвало ог­ромно влияние върху сегашния им живот.

В последното им прераждане двамата били мона­си в Англия и прекарвали много часове в изследва­ния и дълбок размисъл. Оттогава датирала любовта им към размишленията и съзерцанието. В прераж­дането си по време на кръстоносните походи Ранди бил щитоносец и загинал, защитавайки командва­щия своя град, прероден в Гас. Оттогава двамата из­питвали нужда да защитават принципите и приятелството си на всяка цена. В едно по-ранно преражда­не проповядвали заедно като християнски мисионе­ри и загинали мъченически заради вярата си. Въп­реки тази смърт, те все още изпитвали непресъхващо желание да изучават, обсъждат и споделят с дру­гите духовните истини.

По време на прераждането им в древен Египет Ранди бил по-малкият брат на Гас. Макар че отнача­ло двамата често се карали и били противници при политическите размирици в страната, по-късно Ран­ди променил убежденията си и станал верен съюз­ник и помощник на брат си. От този си живот два­мата се научили да не бързат с преценките и крити­ките към другите, а да оставят фактите сами да го­ворят за себе си.

През следващите няколко години двамата си оста­нали най-добри приятели. Ала както често става при приятелствата между сродни души, обстоятелствата ги разделили. Всеки от тях тръгнал в различна по­сока, за да постигне индивидуалните си цели (а за­едно с това професионални промени, бракове, пре­мествания и деца), но близо двадесет и пет години продължавали да си пишат. После, в един момент за­губили връзка. В архивите на Кейси няма никаква информация за Ранди след 1949 г., но се знае, че Гас е починал някъде в началото на 80-те. И все пак връзката им не е приключила. В някой бъдещ мо­мент пътищата им във времето и пространството не­избежно ще се пресекат и те отново ще подновят от­ношенията си.

Групи сродни души и цикълът на прераждането

 

…трябва да ни е ясно, че в момента, в който срещнем човек, с когото сме свързани, ролята на съдбата приключва и ние сме оставени на себе си. Всичко, което произлиза от взаимоотношенията ни в предишните прераждания, трябва да бъде разрешено в този живот (или дори следващите). В състояние сме да действаме съгласно свободната си воля, защото на този етап от историческото си развитие в будния си живот ние не сме запознати с подробностите около предишните си отношения и това ни позволява да стигаме до абсолютно нови прозрения, основани на начина, по който се възприемаме такива, каквито сме сега.

Рудолф Щайнер, Човекът и светът в светлината на антропософията

Тълкованията на Кейси потвърждават, че връзка­та между двама души, както и връзките в едно се­мейство могат да бъдат духовни. Но от тях става яс­но и че душите могат да бъдат привличани и в по-го­леми групи. Тези групи от сродни души в повечето случаи се проявяват, когато отделни личности се съ­бират, за да сътворят нещо голямо — например учителите в един университет; хората, които се обеди­няват около обща кауза; политиците, лидерите и на­родът на една държава. Макар че тези групи изглеж­дат второстепенни в сравнение с индивидуалните уроци на душата, те могат да окажат огромно влия­ние върху своите членове, както и върху световната общност.

В едно тълкование (3976-29), направено през 1944 г. по време на Втората световна война, Кейси дава няколко примера за групи сродни души, които са ро­дени в определени страни и ще имат важно влияние върху останалия свят. Според него, „макар че ще ми­нат години, докато това стане…”, един ден комуниз­мът ще рухне, защото в стремежа си към свобода ду­шите нарочно са избирали да се родят в Русия.1 Ка­то друга голяма група Кейси посочва Китай и обяс­нява, че много души са се родили там с единствена­та цел да постигнат религиозна свобода в страната. Разбира се, резултатът щял да дойде „след много вре­ме според човешките представи”, но бил убеден, че в далечно бъдеще Китай ще стане „люлка” на индиви­дуалната духовност.

Освен тези положителни примери, очевидно ня­кои групи души се събират и с отрицателни цели, каквито са религиозните и расовите конфликти и предразсъдъци. Душата носи подобни негативни мо­дели на поведение, докато не си извлече необходими­те поуки и не се трансформира. Тълкованията не­двусмислено сочат, че колкото и време да отнеме, накрая всеки ще бъде подпомогнат да ги преодолее.

Групите сродни души в рамките на цикъла от прераждалия излизат наяве и в много от жизнени­те тълкования, направени за хора, лично свързани с Едгар Кейси. Когато правел тълкование за мина­лите прераждания на даден човек, Кейси много­кратно повтарял, че черпи само от онези негови жи­воти, които имат най-силно влияние върху настоя­щия. С други думи, той не споменавал всичките прераждания на човека, а само важните за настоя­щия му личен цикъл. Въпреки големия брой хора, тясно свързани с работата му, обикновено се оказвало, че те са били свързани с него и в минало­то. Самият Кейси бил много впечатлен от сложна­та мрежа на взаимоотношения между него и мнози­на други и казал, че ако някой намери време да съ­бере цялата информация за многократните събира­ния на всички тези хора, „каква книга ще се полу­чи само…” (случай 951-4, доклади).

В жизнените тълкования, които е правел за себе си (294-8 и други), той често споменава за две свои прераждания, които оказвали особено голямо влия­ние върху настоящето: едното в древен Египет, а дру­гото — в древна Персия. В Египет бил висш жрец, който разпространявал духовни истини из цялата страна, а в Персия — номад, който основал град, пре­върнал се впоследствие във важен лечебен център. Очевидно много хора били повлияни от неговата ра­бота във въпросните два периода, защото голям брой от тях били събрани около него и сега. Тази групова връзка между сродни души за пръв път излязла на­яве през 1928 г.

През тази година Кейси направил няколко тълко­вания, описващи целта на основаната от него организация за изучаване и документиране на работата му.2 Първоначално създадено като образователно за­ведение със собствена управа, персонал и заинтере­совани членове из цялата страна, целта й била да разпространява информацията от тълкованията на Кейси и да разкрива практическото й приложение в живота на хората. Докато правел тълкование за един от членовете на организацията, той казал нещо не­очаквано — че асоциацията нямало да привлече, ни­то ще заинтригува някого, „освен онези, които са гра­дили първите й основи в земята, сега известна като Египет” (254-^2). По-късни тълкования потвърдили, че настоящата им работа е просто продължение на започнатата преди хиляди години от същите души.

Настоящото им общо желание да бъдат част от ед­но образователно сдружение обаче не бил единстве­ният им стремеж, съхранен оттогава. Кейси съоб­щил, че мнозина от тях в миналото са се противопос­тавяли един на друг, дори са враждували, понеже не са можели да постигнат съгласие по отношение на работата. По тази причина на душевно ниво те отно­во щели да преживеят подобни спречквания, разно­гласия и ядове, които трябвало да бъдат посрещна­ти и преодолени. Тълкованието им напомняло да ра­ботят заедно и да се научат на сътрудничество, по­неже „паянтова къща права не стои”.

До смъртта на Кейси неговата организация обе­динила няколко по-малки групи с конкретни цели и функции. Сред дейностите им било основаването на болница, университет, групи за изследователска ра­бота и за духовни обсъждания. Когато през 1931 г. асоциацията основала и общоцърковна молитвена група, поредица от тълкования посочили как мно­го от същите тези хора са участвали в подобно фор­мирование в египетския период: „Така положихме основите на молитвената група” (281-42, 281-43 и други).

Освен това от тълкованията ставало ясно, че тези хора са живели заедно и са имали различни взаимо­отношения, някои положителни, други отрицателни, но като общност в повечето случаи са се стремили към общото благо. Кейси предсказал, че ако сега ра­ботят в сътрудничество, накрая групата ще има въз­можност да се моли заедно с „хиляди други” (294-127). Макар че до 70-те години всички първоначал­ни членове починали или се пръснали, самата молитвена група е продължила дейността си до 1998 г. и разпространявала месечен списък с молитви на около 4000 души по целия свят.

Колкото до прераждането му в Персия, в едно от тълкованията на Кейси се казва: „Откриваме, че на това земно ниво, на различни места има много хора, свързани с тази същност в момента” (294-8). През следващите двадесет години се оказало, че връщане­то на мнозина в групата е предсказано точно, ако мо­же да се съди по големия брой тълкования от същия период, в които се обсъжда значимостта на персийс­кото им прераждане. През 1948 г., три години след смъртта на Кейси, неговата секретарка Гладис Дейвис направила списък с не по-малко от петдесет души, от чиито тълкования личало, че са били свързани с неговата работа както в Персия, така и в Египет (случай 294-153, доклади).

Един от най-удивителните примери за човек, привлечен в някогашната си духовна група, е опи­сан в книгата на Джонатан Кот „Търсене на Ом Се­ти”, публикувана през 1987 г. В нея се разказва за Дороти Ийди, която се почувствала напълно погъл­ната от живота на древните египтяни, въпреки че е англичанка. По някакъв начин спомените за пре­дишната група от сродни души й повлияли до та­кава степен, че за нея миналото станало по-важно от настоящето.

Родена на 16 януари 1904 г. в Англия, отначало Дороти била дете като всички други. На тригодиш­на възраст обаче паднала по стълбите и не успели да я свестят. Майка й повикала семейния лекар, който я прегледал и обявил, че е починала от мозъчно сът­ресение. Момиченцето било положено на леглото си, а семейство и роднини се събрали да го оплакват в друго помещение в къщата.

За тяхна най-голяма изненада и радост, един час по-късно го заварили да си играе в стаята. На пръв поглед всичко изглеждало нормално. Но скоро след това детето започнало постоянно да разправя как сънувало някакъв огромен храм с величествени ко­лони, заобиколен с красиви градини. Освен това често я заварвали да плаче без особена причина. Когато майка й се опитвала да я утеши и я питала какво има, Дороти неизменно отговаряла през съл­зи, че иска да си отиде „у дома”. Когато я уверява­ли, че вече си е у дома, тя още повече се разплаква­ла и заявявала, че не знае къде е домът й, но иска да бъде там.

Когато станала на четири, родителите й я завели в Британския музей. Тя изглеждала отегчена и вглъ­бена в себе си, но само докато стигнали от египетски­те галерии. Когато ги зърнала, Дороти била абсолют­но прехласната—тичала от място на място с разши­рени от радост очи, целувала краката на статуите и оглеждала въодушевено експонатите. Когато родите­лите й настояли да продължат нататък, тя отказала да се помръдне. Объркани, те я оставили сама и про­дължили да разглеждат музея. След половин час се върнали да я вземат, но Дороти отново не искала да напусне залата. Когато майка й я вдигнала на ръце, тя извикала: „Оставете ме… това е моят народ!”.

По-късно същата година й подарили детска илюс­трована енциклопедия. В нея имало снимка на Розетския камък, която я очаровала. Тъй като я съзерца­вала много често, майка й й казала, че на камъка са изписани букви, които не могат да бъдат разчетени. Дороти отвърнала, че е знаела този език, но просто го е забравила.

На седемгодишна възраст, докато разлиствала ня­кои от списанията на баща си, тя се натъкнала на фотос на древен египетски храм. За нейно удивление това бил съшият храм, който често сънувала като де­те — храмът на Сети I от Абидос, фараон от деветна­десетата династия. Всъщност били снимани архео­логическите разкопки, а не монументалната сграда от сънищата й, но Дороти веднага я разпознала. Пре­изпълнена с радост, тя изтичала при баща си, пока­зала му фотографията и извикала: „Това е моят дом! Ето къде живеех!”.

Скоро след това й попаднала снимка на изключи­телно добре запазената мумия на Сети I. Дороти развълнувано обяснила на баща си, че е познавала то­зи човек и той бил изключително добър и любезен. Вече докаран до полуда, таткото креснал, че няма как да го е познавала, защото той е мъртъв от три хи­ляди години. Като чула това, Дороти избягала рида­ейки в стаята си.

Несъмнено, родителите й смятали, че тя ще надрасне „фантазиите си за Египет”. Но този ден така и не дошъл. Когато станала на десет, Дороти привляк­ла вниманието на сър Ъ. А. Уолъс Бъдж, известен британски египтолог, който забелязал, че момичен­цето често посещава музея. По нейно настояване той започнал да й помага в „припомнянето” на йероглифните символи. Не след дълго Дороти станала толкова добра в тази област, че можела да превежда откъси от „Египетската книга на мъртвите”.

Сънищата за Египет станали още по-ясни и До­роти започнала да се вижда в тях като младо еги­петско момиче. Друг път пък имала чувството, че се намира в подземна зала и е заобиколена с вода. Ня­мало как да знае, но археолозите вече били откри­ли доказателства за наличието на голяма подземна зала, пълна с вода, в средата на която имало малко островче.

Сънищата й ставали все по-подробни—кошмари, в които Дороти се наричала Бентрешит и била бита с пръчка от висш жрец със сурово лице. Той явно не одобрявал някоя нейна постъпка. По-късно щяла да научи, че пътищата на Бентрешит и Сети I случайно се кръстосали, двамата се влюбили и имали връзка.

От края на пубертета до втората половина на два­десетте си години Дороти имала чувството, че прос­то изчаква времето, когато ще може да се завърне в Египет. На двадесет и седем годишна възраст си намерила работа в едно египетско списание, чрез ко­ето срещнала и се омъжила за младеж от по-богата­та средна класа на Кайро. През 1933 г. най-сетне се качила на кораб за Порт Саид, където щял да я чака годеникът й. Когато слязла на сушата, тя коленичи­ла, целунала пръстта и се заклела никога повече да не напуска родната си страна. Била на двадесет и девет години и имала чувството, че едва сега се е прибрала у дома. Крайната й цел бил храмът на Се­ти в Абидос, но поне била в Египет.

Бракът й се оказал труден от самото начало. Тя копнеела за древната земя, за паметниците, за едно по-простичко време. Съпругът й обаче обичал модер­ния свят. Искал да бъде близо до средните и висши­те класи и да има до себе си съпруга, а не египтоложка. След като им се родил син, който Дороти настоя­ла да кръстят Сети, двамата се развели.

Младата жена си намерила работа към египетско­то Министерство на древните паметници. Станала чертожничка на обекта с голямата пирамида и сфинкса. Копнеела да отиде в Абидос, но на този етап се задоволявала да помага на египтолозите на пла­тото Гиза. Околните я смятали за малко ексцентрич­на на моменти, но иначе я уважавали като учен. Има няколко труда по египтология, съавтор е в други, а освен това е написала множество статии, есета и ко­ментари.

По стар египетски обичай я наричали Ом Сети — по името на сина й. Направила няколко еднодневни пътувания до Абидос, но успяла да се премести там едва през 1956 г., на петдесет и две годишна възраст. През следващите двадесет и пет години—до 1981 г., когато починала, успяла да възстанови голяма част от някогашното великолепие на града.

Привързаността на Дороти Ийди към миналото няма никакво обяснение в настоящето и би могла да идва само от дълбините на душата й.

Един съвременен пример за група сродни души, отново събрани заедно, е историята на четирима ду­ши, които накрая се посветили на театъра и в служ­ба на хората. Всичко започнало с Том—директор на академия по сценични изкуства. През 1987 г., дока­то подготвял програмата за предстоящия сезон, той назначил Катлийн за режисьор. Най-интересното е, че я наел, „без да й види очите”, въз основа на пре­дишната й работа, образованието и сценичния й опит. След назначаването си организирала прослуш­ване за пиесата „Добрият доктор” и била силно впе­чатлена от една жена на име Лори. Затова пренаписала една от мъжките роли, за да може да я включи в състава. От този ден нататък тримата щели да ра­ботят заедно върху много пиеси.

През юли същата година Катлийн започнала ра­бота на пълен работен ден в един дом за лица с ум­ствена изостаналост. В свободното си време продъл­жавала да изпълнява ангажиментите си към театъ­ра, както и да поддържа контакт с Лори и Том. Три­мата били станали много близки приятели. По-къс­но същата година, когато му останало повече време, Том също започнал работа в дома. На следващата го­дина пък Лори решила да се запише в училище за медицински сестри и отишла да работи при остана­лите двама, за да спечели допълнителни пари за обу­чението си. Въпреки че имали семейства и били много заети, тримата продължили да работят заедно на двете места.

През 1989 г. в дома се освободило едно място и Ло­ри препоръчала Джанет, своя колежка от сестринското училище, с която се била сприятелила. Малко след като новата започнала работа, Том я помолил да приеме роля в „Амадеус”, последната им постановка. От този ден нататък станали четирима — били пре­дани приятели, колеги, помагащи на умствено изос­таналите да „живеят възможно най-нормално”, и личности, дълбоко отдадени на театъра и сценични­те изкуства.

Разбира се, помежду им от време на време възник­вали спорове и дори завист. Това, че са свързани сродни души, не означава, че между тях няма да има никакви проблеми. Първият се появил, когато според Катлийн и Лори Том правел всичко, за да подкрепя и защитава Джанет, сякаш изпитва необходимост „да се грижи за нея”. Но каквито и разногласия да имали, четиримата продължавали да поддържат близки отношения, работели и играели заедно. Да поработват в театъра, започнали и неколцина от ум­ствено изостаналите обитатели на дома, след като Том взел разрешение от социалните служби с цел да подпомогне интегрирането им в обществото.

По-късно Катлийн отишла при медиум, за да по­пита дали групата им е била свързана и в минали прераждания. Така узнала, че независимо от групо­вата връзка (която включвала и други хора от театъ­ра, както и някои от живеещите в дома), четирима­та са имали отделни прераждания един с друг. На­пример Катлийн и Лори имали един живот заедно като индианки, а трима от четиримата били семейство в Египет. Но събрани всички заедно, озна­чавало, че работата им е от голямо значение. Съв­местните им усилия можело да бъдат проследени в Атлантида, Гърция и Англия.

В Атлантида четиримата се занимавали с лече­ние, изкуства, използване на интуитивните способ­ности и разпространяване на духовни истини. То­гава с най-голям интерес лекували и помагали на хората да черпят от творческите си дарби. Същата група била събрана и в Гърция, когато сами пише­ли и изпълнявали пиесите си. Имали солидно обу­чение по сценични и музикални изкуства и много от постановките им третирали връзката на човечест­вото с боговете, други имали за тема философията, динамиката на свободната воля и съдбата. Целта им била с помощта на изкуството да образоват сво­ята публика.

Последното им групово прераждане било в Лондон през XIX век. Родена в бедно семейство, тогава Кат­лийн едва свързвала двата края. Понякога нищета­та я принуждавала да проституира. Накрая един търговец се съжалил над нея и я взел да слугува в къ­щата му. За съжаление подбудите му не били морал­ни —той я изнасилил и после започнал да я принуж­дава да прави любов с него винаги когато пожелаел. Тя обаче успяла да се измъкне и не след дълго си на­мерила работа като слугиня на почтен богат благо­родник, в настоящето Том.

Търговецът обаче бил бесен, задето го напуснала, и използвал връзките си, за да я вкара за двадесети­на дни в лудница като морално пропаднала жена. Но новият й работодател направил нужното, за да я ос­вободи, тъй като изпитвал състрадание към нея.

По този начин Том и Катлийн се запознали с ми­зерните условия в приютите и ужасното отношение към хората там. Несретниците били натъпквани в помещенията без оглед на умствените, емоционал­ните и физическите им недъзи и никой не го било грижа за тяхното лечение или благополучие. Тормо­зът във всичките му форми бил нещо обикновено. Някои от пациентите били затваряни в клетки; дру­ги лежали голи сред собствените си екскременти. То­ва било падение, каквото нито Том, нито Катлийн си представяли, че може да съществува. От този ден двамата се заклели да направят нещо по въпроса.

Благородникът превърнал част от имението си в приют, в който хората с душевни и физически недъ­зи можели да „живеят възможно най-нормално”, а Катлийн започнала работа там. На пациентите би­ли осигурявани свеж въздух, чисти дрехи и добра храна. Освен това получавали подходящо медицин­ско лечение. С течение на времето някои от тях, ко­ито иначе щели да останат затворени до края на жи­вота си, били излекувани и изписани. Към нашите двама герои се присъединила и Лори, чиято дъщеря била пратена в лудница. Когато видяла ужасните ус­ловия в държавното заведение, Лори я прибрала и я завела в приюта на Том. Негова дъщеря в онова пре­раждане била Джанет, която щяла да продължи де­лото му. На тази връзка помежду им се дължала нас­тоящата му подкрепа и привързаност към нея.

След като научила тези неща, всичко вече изглеж­дало смислено на Катлийн, но най-интересен й бил фактът, че трима от четиримата са имали в предиш­ни прераждания роднини, по една или друга причи­на изпратени в заведения за душевно болни. Групата отново била събрана, за да цери, да твори и да по­мага на хората в неравностойно положение. По-къс­но двама от тях щели да разширят дейността си с ум­ствено изостаналите. Също както през XIX век, Том щял да превърне част от фермата си в дом, където хората с душевни заболявания да водят нормален живот, а Лори щяла да стане сестра в психиатрична болница.

От тълкованията на Едгар Кейси разбираме, че на душите е предопределено да се събират в групи и да се занимават с дейности, които са започнали в пре­дишни животи. Някои от тези групи са имали полез­но влияние; други далеч не. Но както Кейси е казал, единственото сигурно е, че „никой близък човек не става част от твоя живот, ако няма възможност да ти помогне да развиеш у себе си онова, което смяташ за свой идеал” (1581-2). С други думи, каквото и да се е случило в миналото, всичките ни настоящи връзки могат да станат полезни за нас, ако никога не забра­вяме висшата цел на земните си прераждания — да следваме закона за любовта.

Предизвикателства в отношенията между сродни души

 

Съвършен свят ще има едва когато ражданите в него постепенно започнат да прилагат поуките, добити в минали прераждания, вместо да започват от нулата.

Лесли Д. Уедърхед, Д.Ф. Факти на прераждането

Каквито и да са житейските факти, от тълкованията на Едгар Кейси става ясно, че душата прив­лича към себе си онези трудности и условия, които ще й осигурят най-добра възможност да „срещне се­бе си”. Затова във всяка връзка има някакви предиз­викателства. Кейси е смятал, че тези проблеми не ид­ват отвън, а човек участва в планирането на жи­тейския си път. Няма такова нещо като „жертва”, ос­вен ако индивидът не избере да се държи като такъв, а всички трудности могат да ни окажат голяма по­мощ в духовното израстване и личностната транс­формация.

През 1939 г. Кейси бил изправен пред един инте­ресен случай на „любовен триъгълник”, който чудес­но илюстрира динамиката на трима души, получили възможност да срещнат себе си. Ставало дума за четиридесет и девет годишна жена на име Мей, коя­то дошла със съпруга си Хауърд и любовницата му, за да получат тълкование за създалата се ситуация. Тя казала на Кейси, че мъжът й и другата са толко­ва влюбени, че не знаят какво да правят. Хауърд бил импотентен и Мей знаела, че увлечението им не е от физическо естество, но плачела и нямала никаква представа как да проумее станалото и да се справи с него.

По-раншни тълкования били показали, че семей­ството е имало поне три общи прераждания — в Па­лестина, Египет и Персия. В Персия Мей използва­ла влиянието и себичността си, за да се поставя над околните. Очевидно през същия този период Хауърд бил доста разпуснат сексуално и обичал да се заоби­каля с „прекалено много съпруги” (289-9). Според тълкованието именно на персийското прераждане се дължала настоящата ситуация в живота им. Очевид­но днешната му приятелка някога била една от не­говите съпруги, а Мей по някакъв начин използва­ла положението си, за да й навреди. В резултат сега и тримата „срещали себе си”.

Кейси им казал, че Хауърд и Мей „са си необходи­ми, понеже си помагат”. Колкото до връзката с дру­гата жена, съпругът бил посъветван да направи от нея „нещо красиво, а не грозно!” (413-11). В Персия той обичал и двете и любовта му към тях продължи­ла на душевно ниво. Сега обаче трябвало да бъде съ­образена с конкретните обстоятелства. Като бъдеща стратегия им се препоръчвало постоянно да си зада­ват въпросите: „Какво би казал Бог? Какво биха ка­зали децата ти? Какво би казал съседът ти?”.

Според тълкованието създалата се ситуация била много поучителна и би могла да се превърне в „трам­плин” за развитието и на тримата, независимо че на пръв поглед изглеждала като безизходица. На всеки било напомнено да не забравя за чувствата на дру­гите: „Живей и постъпвай към другия така, както би искал да постъпи той с теб, ако местата ви бяха раз­менени”. Кейси ги съветвал да не се обвиняват и да не се съдят един друг — трябвало да посрещат всич­ко ставащо с безусловна любов.

Мей направила всичко възможно да следва съве­тите. След известно време се заинтересувала как се справя със ситуацията. Кейси й отговорил: „Малци­на постигат такъв напредък, такъв скок дори в проявяването на любов и търпение” (413-13). Тълкова­нието завършвало с обнадеждаващи думи: „Дръж се здраво за тази вяра, защото приближава денят, ко­гато в живота ти ще дойдат повече спокойствие, по­вече хармония, повече щастие”.

Скоро след това съпругът и приятелката му се раз­делили и станало възможно семейният живот да бъ­де подновен. Няколко години по-късно Хауърд забо­лял от сърце, но жена му продължила да се грижи за него и да го обича. Може би най-важното тук е, че тя успяла да се отърси от егоизма си на душевно ниво и се научила на истинска, безусловна любов. Хауърд починал през 1968 г. В докладите не се споменава по­вече за другата жена. Мей обаче живяла дълго и пло­дотворно, подкрепяна от семейство и приятели. По­чинала през 1991 г. на забележителните 101 години. Друго семейно предизвикателство ни представя случаят с тридесет и една годишна жена и съпруга й, които поискали общо тълкование за трудните си отношения. Бракът бил втори и за двамата и те се интересували как да преодолеят някои от проблеми­те си. Освен другите им разногласия, между съпру­га и доведения му син съществувала постоянна вражда. Кейси казал на семейството, че не са се съб­рали случайно, а заради материалното, умственото и духовното развитие на тримата. Насърчил ги да използват тази възможност. Имало много основания да останат заедно и само едно, за да се разделят — егоизмът. Когато жената попитала: „Защо се чувст­ваме така неуютно един с друг?”, той отговорил:

„Те всички са решили, че не ги е грижа и не искат да бъдат заедно; но ако анализират съ­ществуващите между тях проблеми и се опитат — наистина се опитат—да ги разрешат честно, ситуацията ще бъде овладяна и неприязънта им ще изчезне” (263-18).

Съпрузите искали да знаят какво да направят, за да се чувстват наистина женени. Съветът бил: „Обе­динете целите си”. На въпроса: „Защо ни е толкова трудно да постигнем съгласие за каквото и да било?”, Кейси отговорил: „Всеки търси различията, а не оно­ва, в което можете да сте единодушни!” Освен да се погледнат един друг по различен начин, двамата би­ли посъветвани да намерят някаква дейност, хоби или развлечение, с което да им е приятно да се зани­мават заедно. Колкото до отношенията между три­мата, било подчертано, че всеки трябва да се научи да „смалява недостатъците и да увеличава добро­детелите!” Накрая Кейси им препоръчал „така да живеят, така да се отнасят един с друг, че този им живот — тук и сега — да си струва”.

Но трудностите между тях продължили и през 1944 г. двамата се разделили. Раздялата обаче била краткотрайна и те скоро се събрали. Според докла­дите не само решили да направят втори опит, но и отношенията между мъжа и доведения му син се по­добрили. След време приятелите им забелязали, че „се справят чудесно”. Семейният им живот станал пример за мнозина. Връзката им продължила чак до юли 1963 г., когато жената починала. През 1967 г. съпругът бил покосен от инфаркт, а синът заявил, че той му бил станал „истински баща” във всяко от­ношение.

Като друг пример за триъгълник в отношенията може да се даде следният случай. В рамките на две и половина години един тридесет и четири годишен нюйоркски адвокат [2052] си направил няколко тъл­кования относно връзките си с две жени: съпругата и приятелката си, към която изпитвал отчаяно вле­чение. Той казвал: „Обичам ги и двете, но по разли­чен начин и не искам да нараня никоя от тях”.

Кейси му казал, че положението е идентично с онова, което преживял като член на еврейско племе по времето на Мойсей. Тогава [2052] бил женен за се­гашната си съпруга, но го хванали да прелюбодейства с настоящата си приятелка. Прелюбодейството обаче се наказвало със смърт и двамата били екзе­кутирани незабавно. Сега ситуацията се повтаряла и Кейси го посъветвал да преодолее увлечението си по приятелката, за да изпълни неспазения някога дълг към жена си. Освен това заявил, че към любов­ницата си той изпитва единствено страст и желание за удоволствия, докато брачната му връзка притежа­вала далеч по-голям потенциал: „Има възможности в този съюз двамата да си помагат истински” (2052-2).

Въпреки съветите от двете тълкования, през 1941 г. мъжът избягал от жена си, получил развод в Мек­сико (който е невалиден в Ню Йорк) и се оженил за приятелката си. Няколко месеца по-късно се почув­ствал виновен и се върнал при истинската си съпру­га. След още няколко месеца я напуснал отново и пак заживял с другата жена. През април 1942 г., напъл­но объркан [2052], помолил за трето тълкование, за да разбере какво да прави с цялата тази бъркотия. Попитал също дали понякога се препоръчва развод.

В третото тълкование Кейси напомнил на [2052], че влечението към втората му съпруга се основава главно на страст и желание за удоволствия. За нея щяло да бъде далеч по-добре, ако я напусне и я ос­тави да си намери друг партньор. Също така му би­ло припомнено, че е „унизил” първата си жена в ми­налото и сега го прави отново. Ако продължавал в съ­щия дух, щял да принизи както двете жени, така и себе си и да добие „постоянно съзнание за грях”. Се­риозно му се препоръчвало да следва правилния курс на действие.

Макар да имало случаи, когато тълкованията пре­поръчвали развод по редица причини, тук създала­та се ситуация не била такава. В най-общи линии ня­кои от основателните причини за развод били: (1) ко­гато индивидът е застрашен физически, умствено или духовно, ако остане с другия; (2) когато двама ду­ши са свършили абсолютно всичко, върху което е трябвало да работят заедно; или (3) когато единият е научил необходимите уроци, а другият решително отказва да го направи.

През януари 1946 г. [2052] съобщил на фондация „Кейси” как се развили събитията: събрал се с вто­рата си съпруга и им се родило дете. После вината го завладяла и се върнал при първата, но помирение­то им не траяло дълго. Вече бил убеден, че никога не е обичал истински нито едната, нито другата, разби­ра се, и те вече не искали да имат нищо общо с него.

Господин [2052] пишел, че е в голяма депресия и е емоционално нестабилен. Освен това смятал, че през лятото на 1945 г. най-сетне е намерил истин­ската си сродна душа. Тя го пробудила духовно за истинското значение на любовта. Макар че тогава бил на тридесет и девет, а тя само на двадесет и ед­на, „връзката беше съвършена и за двамата и ние бяхме напълно запленени един от друг. Имахме ед­накви емоционални интереси в музиката, литерату­рата и изкуството. На света не би могло да има дру­ги двама души, които да се обичат повече”. За съ­жаление жената била омъжена за друг, а [2052] та­ка и не бил направил опит да получи законен раз­вод. Въпреки това през следващите няколко месеца двамата продължили връзката си. На Коледа брач­ните им половинки най-сетне се съгласили на раз­вод. Тогава обаче ги сполетяла трагедия — същия ден младата жена получила диабетен пристъп и след седемдесет и два часа починала. Всичко това оставило [2052] „така самотен и емоционално опус­тошен, че загубих интерес към живота”. Една от причините да пише на фондацията била, за да по­пита дали тази болка не е следствие от досегашни­те му решения. Също така се чудел къде да намери жена, която да му напомня за току-що загубеното момиче — любовта на живота му.

Джина Серминара от фондацията го посъветвала в писмо да забрави тази идея и да започне да служи на другите, да култивира в себе си всеотдайна любов, вместо да търси нова жена. Освен това му изпрати­ла информация от тълкованията, засягаща целта на живота му, и го насърчила да бъде по-себеотрицателен. През август същата година [2052] отново им пи­сал. Този път ги уведомявал, че е постигнал голям напредък в лекуването на душевните си рани и ис­кал да благодари на Джина за информацията, която му изпратила: „Това ми помогна много да обогатя живота си, да приключа с егоизма си и желанието за задоволяване на низки страсти, на които явно съм станал жертва”. Мъжът продължил да проявява ин­терес към организацията на Кейси до 60-те години, но в архивите няма информация дали се е оженил от­ново.

Интересен пример за възмездие заради действия в минало прераждане е историята на г-н [953]. Спо­ред Кейси някога [953] живял в древен Египет и осъ­дил на изгнание един мъж, който изоставил жена си и избягал с друга. Той очевидно приложил буквата на закона, без да се замисли за възможните причини за тази ситуация. Принуден да напусне родината си, осъденият бил просто съсипан.

Сега драмата се повтаряла. Въпреки лошия им брак, съпругата на [953] отказвала да му даде развод. Оставен без избор, той я напуснал и заживял с дру­га жена, която му родила двама синове. [953] я оби­чал много и искал да се ожени за нея, но така и не успял да го направи. Всичко това му донесло много болка и горчивина, но било възмездие заради това, че несправедливо е наказал човека.

През август 1942 г. една жена попитала какви са били миналите й взаимоотношения с неин приятел. В тълкованието се казвало, че двамата са били дру­гари в живота няколко пъти, но най-силна е била връзката им в Индия. По онова време жената постиг­нала голям духовен напредък поради способността си да помага на другите, но и загубила много, защо­то обичала да си „угажда”. Колкото до връзката с нейния приятел, двамата имали разногласия по мно­го въпроси, но избрали да работят заедно, понеже „подобна връзка в настоящето ще им се отрази мно­го добре”. В случай обаче че не се съобразявали един с друг, всеки от тях можел да се превърне в „препъникамък” в живота на другия. Според следващите доклади в рамките на седем години двамата успели да се оженят и да се разведат (2800-2).

Млад мъж разбрал от тълкованието си, че със съп­ругата му са живели заедно в няколко предишни прераждания. В последното тя била гувернантката му, в друг живот двамата били женени, но така и не се на­учили да работят заедно. Със сегашното прераждане им се давал втори шанс. Кейси казал: „Те не са пости­гали успех в предишните си връзки”. За да израснат духовно, трябвало „да го направят сега…” Според след­ващите доклади двамата се научили да работят заед­но и отгледали „три прекрасни дъщери” (2167-1).

През 1937 г. [1483] поискала да разбере защо при­ятелят й не бърза да й предложи брак. Между двама­та съществувало безспорно привличане и тя отчая­но искала да се омъжи за него, но той [ 1173] като че ли се колебаел. Кейси проследил връзката им до две прераждания, когато тя била омъжена за най-добрия му приятел и дълго време изневерявала на съпруга си с [1173]. Очевидно копнежът по сегашния й при­ятел се дължал не на любов, а на желанието да го притежава, което я преследвало още от онова пре­раждане. Затова Кейси деликатно й намекнал, че има много жени, с които нейният приятел би бил по-щастлив в този живот, както и много други мъже, с които тя би имала по-успешен брак.

Седмица по-късно двамата поискали общо тълко­вание, като отново искали да проучат възможност­та за брак. Кейси повторил, че между тях определе­но има привличане, както и пориви, идващи от ми­налото, върху които сега трябва да поработят. Сет­не напомнил на жената, че трябва да преодолее же­ланието да се налага и да притежава [ 1173]. На мъ­жа казал, че най-силният му порив от миналото пре­раждане е не за дом и брак с [1483], а вътрешното усещане, че в нейния живот липсва нещо и тя има нужда от някой, който да я защитава. Накрая заявил и на двамата, че ако се оженят, „това ще стане бре­ме за всеки от тях” (1173-11).

Разяснил им, че се поддават на поведенчески мо­дели, създадени в друг живот: „Всеки от тях се е сблъскал със себе си! С никой друг, освен със себе си!”. Макар че имали свободата да избират какво да правят в настоящата ситуация, Кейси посъветвал жената да преодолее желанието за „отдаване на страсти”, а мъжа — порива „да се жертва”. Когато [ 1173] попитал какъв вид отношения би трябвало да създадат помежду си в настоящето, получил следния отговор: „Приятелство”. Двойката последвала съвета му и не се оженили.

Пример за успешно преодоляване на трудности, които водят началото си от минал живот, е историята на Алиша и Джеймс. Двамата се запознали през 50-те години, той бил двадесет и четири годишен шофьор на камион, а тя била на двадесет и работе­ла във фабрика за хартия. От самото начало между тях сякаш имало някакви нерешени проблеми. Али­ша разказва, че видяла Джеймс, когато по време на сутрешната си почивка отишла в кафенето:

„Той влезе да си купи чаша кафе, докато раз­товарваха камиона му. Познах го, беше брат на една моя съученичка от гимназията. Много добре си спомням, че страшно ме хвана яд на него. Бях на двадесет години и не исках да се омъжвам, а просто знаех, че ще го направя, и то точно за този човек. Не бях готова за брак. Помня, че направо ми кипеше отвътре, докато седяхме в кафенето”.

По-късно Джеймс й се обадил да я покани на сре­ща. Въпреки предчувствията си, Алиша се съгласи­ла. Ядът й се подновил на втората среща, когато той й споменал, че преди е работил за чичо й Франк. Всъщност точните му думи били: „Никога не съм си помислял, че един ден с Франк ще станем роднини!”. Това направо разярило Алиша. На всичкото отгоре майка й не била особено въодушевена, че се среща с мъж, когото смятала за неподходяща партия. Двете започнали постоянно да се карат за това. После се случило нещо, което допълнително усложнило ситу­ацията: момичето забременяло.

Независимо от кавгите тя имала дълбока емоцио­нална връзка с майка си и сега не знаела какво да прави. Опасявала се да не би майка й да се откаже от нея. Джеймс я умолявал да се оженят, но Алиша се страхувала. Не смеела и да каже на майка си, че е бременна. Не знаела към кого да се обърне и зами­нала при сестра си и зет си в Пуерто Рико, за да об­мисли нещата. Когато след няколко месеца се върна­ла у дома, разказала на родителите си какво се е слу­чило. Те настояли да я изпратят в дома за самотни майки към Армията на спасението, за да роди дете­то и да го остави за осиновяване, като „никога и ни­кому не разправя за това”.

Алиша не се осмелявала да направи друго и изпъл­нила желанието на родителите си да постъпи в до­ма. Скоро след това получила тежка анемия и лека­рите я преместили в болница, за да установят при­чината. Сякаш за да докаже, че гневът й не е стих­нал, майка й заявила, че причината за анемията не е важна и ако умре от кръвозагуба при раждането, това щяло да бъде „божие дело” и „истинска благо­словия”. Казала на дъщеря си, че предпочита да я ви­ди „мъртва, отколкото с извънбрачно дете”. Но Али­ша се възстановила и родила здраво момиченце. Майка й обаче отказала дори да го види.

Още щом родила детето, младата жена разбрала, че не може да се откаже от него. Тя се обадила на Джеймс и двамата решили да заживеят заедно като семейство. После се оженили и след няколко години им се родила дъщеря. Бащата на Алиша обикнал Джеймс и му било приятно да бъдат заедно, но май­ка й не омекнала до края на живота си.

Десетина години след сватбата Алиша сънувала ясен сън, който показвал, че в предишен живот връз­ката й с Джеймс е приключила внезапно по време на Гражданската война в Америка:

„Бяхме на юг, Гражданската война беше за­почнала. Намирахме се в голямо красиво име­ние, свиреше оркестър с много цигулки и хора­та танцуваха валс. Аз стоях досами къщата с някакъв младеж. Когато вдигнах поглед към не­го, се изненадах колко различно е изглеждал Джеймс в онзи живот, но знаех, че е той. Беше съвсем младо момче, а му предстоеше да отиде на война. Беше облечен в униформа и носеше пушка или сабя, не съм сигурна. Аз пък бях пре­менена с разкошна бална рокля. Реших да пре­косим тичешком моравата, да прескочим живия плет и да избягаме в гората. Отначало той се слиса, но после се озърна да види дали не ни гледа някой и хукна след мен. В съня си почувствах, че скоро след това е отишъл на вой­на и е загинал съвсем млад. Разбрах, че сега сме се преродили заедно, за да довършим брака си”.

През целия си съвместен живот Алиша и Джеймс изпитвали особен интерес към периода на Граждан­ската война.

Години по-късно Алиша отишла при медиум, кой­то й казал, че в предишен живот е била изоставена от родителите си и е забременяла изънбрачно. Тога­ва бременността й причинила много мъка и ядове. В стремежа си да получи опрощение, тя станала мно­го религиозна, но не успяла да си прости напълно. Така че сега било особено важно да постигне това.

В първите години на брака си с Джеймс Алиша имала сериозни здравословни проблеми, които я направили гневна и раздразнителна. Тя често се ядосвала и с повод и без повод нападала съпруга си, неговите чувства обаче оставали непроменени. Безусловната му любов към нея и децата им най-сетне й помогнала да обикне себе си.

Размишлявайки върху сегашния си живот, Алиша съзнава, че е имала възможност и да не се събере с Джеймс. Разбира се, това е щяло да бъде грешка. Друг интересен факт е, че веднага след раждането си първата им дъщеря заболяла тежко от дизентерия. Алиша казва: „Неведнъж съм се питала дали душа­та й нямаше да напусне този свят, ако беше разбра­ла, че няма да бъде заедно с Джеймс и мен. Вечно ще съм благодарна на Твореца, че взехме решението да станем семейство”.

След близо четиридесет години брак двамата са научили много един от друг. Тя е доста емоционал­на и чувствителна; той пък е обективен и внимате­лен. Алиша обича да контактува с всякакви хора, а на него му е напълно достатъчно да бъде сам или със семейството си. Според нея съпругът й притежава някаква вътрешна сила. Той сякаш винаги е в мир със себе си. Приема се такъв, какъвто е, с всичките си достойнства и недостатъци. Неговият пример й помогнал да разбере доста за себе си. Тя вярва, че двамата заедно са се научили да постигнат „равно­весие” в съвместния им живот.

През целия си брак те са се отнасяли крайно от­говорно към децата и са споделяли едни и същи се­мейни ценности. Така дъщерите им са отраснали в любов, грижа, подкрепа и доверие:

Докато отглеждахме двете си момичета, пос­рещахме всички предизвикателства в атмосфе­ра на пълно доверие. Каквото и да се случеше, им вярвахме, че са направили всичко възмож­но, и ги подкрепяхме във всяко начинание. Дъщерите ни израснаха във време, когато за младите хора съществуват много изкушения — наркотици, алкохол, секс и така нататък. Кога­то пораснаха, веднъж ги попитахме как успяха да устоят на всичко това. Двете отговориха в един глас, че са знаели какво доверие им има­ме и просто не са искали да ни разочароват”.

Дори след като децата пораснали, Джеймс и Алиша продължили да ги даряват с любовта и подкрепа­та си. Наскоро след неуспешен брак малката е пре­минала през тежък развод. Сега е самотна майка с три деца, но родителите й са отложили плановете си за пенсиониране и пътувания, за да й помагат. Денем гледат внуците си, но не смятат това за бре­ме: „И двамата сме убедени, че Бог ни е благословил с тези три душички”.

Те и досега се уважават и се възхищават един от друг. Приятелите и роднините им ги наричат „сиам­ски близнаци”. Двамата са отличен пример за дъл­бока отдаденост на семейството. Някои вярват, че бракът им сякаш е „предопределен свише”. Алиша смята, че връзката с Джеймс е „най-големият дар” в живота й, с него е разбрала какво точно означава сродна душа:

„Той е моят земен ангел, вездесъщият ми закрилник. Той е най-големият ми духовен учи­тел и източник на подкрепа. Връзката между сродни души е нерушима и незаменима. Тя е вътрешното съзнание, че този човек е изпратен нарочно в живота ти, за да се обичате, да пре­живявате всичко заедно и да споделяте. Пътят не винаги е гладък, но такава връзка остава не­поклатима каквото и да се случи. Тя ви помага да откриете и да закрепите или да промените поведенческите модели в живота си. Вадите си поуки и израствате духовно. Според мен важно е не какво се случва в живота ти, а как ще ре­шиш да се справиш с него”.

Друг пример от архивите на Кейси за предизвика­телства в отношенията между сродни души можем да намерим в историята на две жени, които се запозна­ли през 1932 г. в колежа, когато ги разпределили в една стая в общежитието. И двете се чувствали са­мотни и отчаяно копнеели да се омъжат и да имат деца. Едната — [369], преди това имала нещастна връзка с мъж, която от няколко години буксувала. Другата — [1922], често се чувствала виновна за ду­шевното състояние на съквартирантката си. Според едно от направените им тълкования често са имали връзка в минали прераждания и сега можели взаим­но да си бъдат много полезни. Били окуражени да из­ползват приятелството си, като си помагат „всяка да постигне собствените си цели”. Възможно било как­то да си въздействат положително, така и да злоу­потребят с отношенията си, т.е. имали шанс или да използват родството на душите си, за да се подпома­гат, или да си пречат и да се спъват взаимно в жи­тейския си път.

В следващите двадесет години двете жени редов­но уведомявали фондация „Кейси” за това как се раз­вива животът им. След краткото си съжителство в колежа се разделили с цел да си намерят съпрузи, но продължили да си пишат и често си ходели на гос­ти. Според сведенията от архивите, когато едната от­кривала щастие в обещаваща връзка, другата се от­дръпвала натъжена, защото приятелката й най-сетне си била намерила някого, а тя не. През 30-те го­дини Гладис Дейвис е написала в една от бележките си към техните писма:

„Може би г-ца [1922] би се омъжила, ако г-ца [369] не се чувстваше толкова самотна и нещаст­на. Поради това на г-ца [ 1922] не й дава сърце да излиза на срещи — не иска приятелката й да страда” (случай 1922-1, докладна папка).

След няколко години приятели започнали да ги предупреждават, че тази взаимна зависимост им вреди. Някои се чудели дали двете не са с хомосек­суални наклонности, но жените твърдели, че не из­питват плътско привличане, връзката им била „ум­ствена и емоционална”. Но каквато и да била осно­вата на техните взаимоотношения, скоро за всички станало очевидно, че не са в състояние да взимат ре­шения независимо една от друга. И сякаш това не било достатъчно, г-ца [369] често общувала с един мъж, с когото някога имала връзка. Още била увле­чена по него, но се страхувала да поднови отношени­ята им. Това й причинило силна тревожност и деп­ресия и тя се подложила на „префронтална лобектомия” с надеждата да се освободи от страховете си.

Двете жени останали приятелки и прекарвали много време заедно, въпреки че понякога живеели отделно. Общото им нещастие, че не могат да си намерят другари в живота, продължило. В един момент и двете се пристрастили към алкохола и транквилизаторите. Години по-късно, когато г-ца [369] се омъ­жила за доста по-млад от нея мъж, г-ца [1922] така се разстроила, че здравето й се влошило и се нало­жило да се върне при родителите си. След време съп­ругът на [369] се преместил в друг град и трябвало тя също да замине, но направо се разкъсвала между не­го и приятелката си и накрая се самоубила.

След смъртта й [ 1922] признала, че тя винаги ще й липсва, но при така стеклите се обстоятелства мо­же би било „за добро”. В архивите на Кейси няма дру­га информация по случая. Тази история показва как двете жени са злоупотребили с връзката си на срод­ни души и всяка е спъвала развитието на другата, вместо да й помага, каквато била целта.

При Трейси и Майкъл най-голямото предизвика­телство били проблемите в общуването. Макар че между тях веднага „пламнала искра”, още от самото начало двамата спорели за какво ли не. Било нещо съвсем обичайно да се карат по пет-шест пъти сед­мично. Дърлели се на какви ли не теми — от това да­ли да останат заедно, или да се разделят, до сметки, пари и различните им стилове на общуване. През първите няколко години всички смятали, че връзка­та им едва ли ще просъществува дълго. Ала въпреки непрестанните разправии, двамата сякаш били не­разривно свързани.

След като се оженили, по настояване на Трейси тръгнали на индивидуална и обща терапия, за да се научат да общуват помежду си. Освен всичко оста­нало, Майкъл трябвало да се научи да бъде по-отк­рит и да споделя чувствата си. Било добре също да престане с пословичната си независимост и да наб­легне на сътрудничеството със съпругата си. В до­бавка към проблемите й със самоуважението, от своя страна, Трейси се държала така, сякаш Майкъл има пълна власт върху живота и на двамата. Всеки от тях трябвало да се научи да възприема другия като „равен”. След неколкомесечна терапия кавгите им чув­ствително намалели. Макар че все още се карат два-три пъти седмично, и двамата усещат разликата.

Като част от терапията жената се подложила на няколко сеанса хипнотична регресия, при която раз­брала за няколко техни общи прераждалия. Те били обсъждани и по-късно, когато заради взаимоотно­шенията си семейството отишло при медиум. В ед­но от общите им прераждалия двамата били члено­ве на голямо номадско племе. Майкъл бил бащата, а Трейси—негов син. Периодът се отличавал с множество политически размирици и промени. Бащата предпочитал да стои кротко и да изчаква, като само се молел Бог да се погрижи за всичко. Синът пък ре­шил да поеме нещата в свои ръце и взел участие в революцията. Макар че подходите им били коренно раз­лични, промените в обществото засягали и двамата.

От медиума разбрали, че и двамата са взели пог­решни решения, тъй като задачата им още тогава е била да се научат да се сработват. Трябвало само да си задават въпроса: „Проблемите ни не са ли едни и същи и в крайна сметка нима целта ни не е еднак­ва?” Баща и син можели да се стремят към нея заед­но, вместо да се отчуждават поради различните си реакции. А всъщност племето се нуждаело от „рево­люция”, която да мобилизира обществото като на­род, социално и политически.

Проблемът с общуването между двамата се повто­рил и в Англия, където Майкъл и Трейси били се­мейство. Тогава той имал склонността да бъде рязък, а тя обикновено си премълчавала. Родителите й би­ли оставили 600-годишно имение, което със сватба­та станало „собственост” на Майкъл. След време той го ипотекирал без знанието на жена си. В резултат на провалени търговски сделки и неразумни финан­сови спекулации имението било загубено. Така отно­во се сблъсквали със същия проблем, но никой от тях не желаел да работи върху разрешаването му. Вмес­то това се отчуждавали все повече.

В настоящето връзката на Майкъл и Трейси, как­то и общуването между тях, продължават да се по­добряват. Те са решили много от проблемите си и са открили, че когато се стремят заедно към дадена цел, нещата вървят гладко. Например много двойки имат спорове, когато си строят къща, но Майкъл и Трей­си обсъждали всичко от началото до края и нито вед­нъж не се скарали. Това начинание изисквало мно­го време и пари. Седем години по-късно двамата от­крили, че във връзката им всичко „се получава най-добре, когато работим заедно и общуваме като рав­ни”, вместо някой от тях да е „шефът”.

От тълкованието си една жена научила, че семей­ните проблеми, които дъщеря й преживява в момен­та, може да й са много полезни. Точните думи на Кейси били: „Хората не се срещат случайно. Те са си необходими, макар не винаги да използват духовно възможностите” (2751-1). Жената била посъветвана да не се бърка в отношенията на младите и да не съ­ди никого. Вместо да решава проблемите на дъщеря си, каквото било първоначалното й намерение, тя била насърчена да й помага, доколкото може, без да се замесва лично. По-късно семейството се развело.

На друга двойка Кейси казал, че най-добрата въз­можност за лично развитие се е появила в живота им, когато са се запознали. По онова време жената — [934], току-що била приключила нещастния си първи брак. Мъжът — [391], изпитвал силно привли­чане към нея и много искал да се оженят. Освен дру­гите им минали връзки, тълкованието проследило корените на това привличане до едно тяхно прераж­дане в Гърция. Скоро след това двамата се оженили и им се родило дете.

Въпреки чувствата им, бракът им за съжаление бил труден от самото начало. И двамата имали сил­ни, непреклонни характери. Само два месеца след сватбата се разделили. В тълкованието, което си направили тогава, Кейси им казал, че биха могли да работят заедно. Очевидно били задължени един на друг от минали прераждания. И двамата трябвало да се научат, че е добре да бъдат не тъй твърдоглави и по-склонни на компромиси: „Всеки трябва да допъл­ва другия. Това може да се осъществи, но с общи усилия. Ако са разделени или отчуждени, няма да се получи” (398-8). Казал им също, че всеки от тях тряб­ва да изиграе много важна роля в отглеждането на сина им.

Въпреки съветите, през следващите десет години двойката се разделяла и събирала поне пет пъти, ка­то два пъти се женили и развеждали. Накрая окон­чателно прекратили брака си и си намерили други партньори, с които по-късно също се развели. В ре­зултат синът им имал много неспокойно детство. Две десетилетия по-късно, размишлявайки върху живота си, [934] отбелязала, че ако на младини е прите­жавала сегашната си разсъдливост, със сигурност е щяла да положи повече усилия за брака си с [391].

Да завършим със следния пример: един мъж се влюбил и оженил за жена, която била с двадесет го­дини по-млада от него. За нея това било първи брак, а за него — втори. Двамата изглеждали щастливи, но след десет години жената се почувствала неловко от факта, че от време на време несъзнателно нарича съпруга си „татко”. Естествено, всеки път, когато това се случвало, се ужасявала от себе си. За мъжа това било още едно напомняне за разликата във въз­растта им. С течение на времето бракът им се пре­върнал по-скоро в дружба и те се разделили като приятели.

Без да знае всичко това, по-късно един медиум ка­зал на мъжа, че бившата му съпруга действително е била негова дъщеря в тяхно общо прераждане като индианци. Тогава двамата били много близки. За съ­жаление, преди още да влезе в пубертета, тя се раз­боляла и умряла. Когато медиумът отбелязал, че мо­мичето е починало на дванадесетгодишна възраст — точно колкото траял и бракът им, човекът потръп­нал.

Души-близнаци

 

Помислих, че цял живот съм търсил тази жена. Казах си: ето, това е моята мисия, да бъда с нея. Но грешах. Да я намеря, не беше целта на живота ми, а нещо задължително. Защото, когато я намерих, животът ми започна.

Ричард Бах, Мост през вечността

Една от най-сложните и погрешно разбирани те­ми от материалите на Кейси е тази за душите-близнаци. Хората често използват този термин в смисъл, че двама души са половинките на една ду­ша и трябва да се намерят, за да се получи едно ця­ло. Въоръжени с това схващане, клиентите на Едгар Кейси винаги са питали как да намерят „другата си половина”, своята душа-близнак, и дали това не е се­гашният им партньор. В някои случаи същите тези хора са използвали термините „лъчи-близнаци” или „пламъчета-близнаци”, за да опишат едно и също.

Двадесет и седем годишна жена узнала, че е има­ла общи прераждания със съпруга си в Египет и Пе­ру по времето на инките, и се заинтересувала дали са души-близнаци. Кейси отвърнал: „Да са еднакви души, не. Няма две листа на дървото или две тревички в поляната, които да са еднакви” (3285-2). След това в тълкованието обаче се казвало, че със съпруга й са духовни другари и могат да се допъл­ват взаимно всеки път, когато работят за обща цел. Словосъчетанието „единство на целите” дава най-добра представа за разбирането на Кейси за души-близнаци.

Тълкованията му сочат, че отношенията между такива души не са задължително сексуални или ро­мантични — главното в тях са общите цели и идеа­ли. Душите-близнаци се събират, за да свършат ня­каква важна обща работа. В повечето случаи те не са романтична двойка, а двама души, събрани в обща­та си цел. Тълкованията често посочват души-близ­наци, които в живота са родители и деца. Веднъж например той е заявил, че Исус от Назарет и майка му Мария са души-близнаци (5749-8 и други). По различни начини, когато се съберат заедно, душите-близнаци си помагат в постигането на общата им житейска мисия.

Макар главното в техните отношения да е работа­та, понякога те се прераждат и като семейни двой­ки. Колкото до това дали душите-близнаци са двете половини на едно цяло, от тълкованията става ясно, че всяка душа е отделно цяло, но е дълбоко свърза­на със своя Създател. Тази взаимовръзка е толкова важен елемент от същността на душата, че тя в край­на сметка представлява индивидуализирана част от едно цяло. Най-общо казано, връзката между две ду­ши-близнаци не е по-добра или по-важна от връзка­та между сродни души. Първите обаче упражняват уникално и постоянно влияние една върху друга в много от преражданията си на Земята. Духовните истории на Едгар Кейси и някой от най-близките му хора са интересен пример за това явление.

Може да се каже, че работата, която се превърна в завет на Едгар Кейси, е плод на усилията главно на четирима души: самия него, съпругата му Гъртруд, секретарката му Гладис Дейвис и най-големия му син Хю Лин. Те са се събрали в този живот, за да съз­дадат организация, която впоследствие става между­народна и прави много за просветлението на общес­твото по въпроси като холистичното здраве, прераж­дането, сънищата, духовността и свръхсетивните способности.

С годините тълкованията потвърдили, че четири­мата са се прераждали много пъти като души, свър­зани помежду си, както и с много други хора. Като семейство Едгар и Гъртруд са имали дълбока връз­ка, която е била очевидна за всичките им познати. През целия си живот Кейси е сънувал сънища, показ­ващи неизбежността на техния брак, както и че два­мата са щели да умрат доста по-рано, ако не бяха станали съпрузи.1 През 1942 г. Едгар Кейси пише следното посвещение на жена си: „Когато съм с теб, Божиите обещания винаги изглеждат по-сигурни — ти наистина си моя опора в този живот”. Тълковани­ята потвърждават, че той има душа-близнак, която много ще му помогне в неговата работа за този жи­вот. Оказва се обаче, че тази душа-близнак е не Гър­труд, а Гладис Дейвис. Оказало се също така, че души-близнаци са Хю Лин и майка му.

В някои отношения е невъзможно да се различи да­ли една връзка е между сродни души или души-близнаци. И в двата случая има трайна връзка между две личности. Тя е на духовно ниво и може да помогне много на двете страни в духовното им развитие. Още по-важно според Кейси е, че не е нужно тези връзки да се търсят—те неизбежно се случват. Главната раз­лика се състои в това, че сродните души се събират, за да си помогнат в духовното развитие, а душите-близнаци—за да свършат заедно някаква работа или да се обединят за постигането на обща цел.

За да демонстрирам начините, по които се събират сродните души и душите-близнаци, ето кратък прег­лед на миналите прераждания на четирима души, ко­ито имат големи заслуги в работата на Едгар Кейси.

Хю Лин Кейси бил интелигентен човек, питаещ дълбока любов и почит към делото на Исус. Той ос­новал много сериозни организации и структури, за­нимавал се с умствена дейност, чувствал се най-доб­ре на открито, сред природата, и умеел да общува с хората. Някои от преражданията, оказали най-сил­но влияние върху сегашния му живот, били като един от първите фараони на Египет; съвременник, последовател и мисионер на Исус; баварски воин кръстоносец и монах в Англия (341-1 и други). Като дете той често говорел за желанието си да отиде ка­то мисионер в Китай. Това желание отчасти се дъл­жало на някогашното му изключително ползотворно прераждане в тази страна; по онова време бил мно­го близък с настоящата си съпруга Сали. Родството на душите им можело да се проследи и до Палести­на, където двамата били брат и сестра.

Гъртруд Кейси притежавала вродени дарби в жи­вописта и балета. Докато Едгар Кейси работел като фотограф, тя се справяла много изкусно с оцветява­нето и ретуширането на снимките. Макар че никога не била виждала балет, още като дете, а и по-късно често ходела в гората и танцувала с часове, предста­вяйки си, че го прави пред публика. Подобно на си­на си Хю Лин, тя имала силен ум. Преражданията, които оказвали най-голямо влияние върху сегашния й живот, били на красива танцьорка в Египет, оси­новено дете на персийски номад-лечител, дъщеря на елински философ и дама от френския кралски двор по времето на Луи IV и Луи XV (538-5 и други).

На Гладис Дейвис било казано, че едно от най-цен­ните й качества е способността да превръща всяко препятствие в трамплин за духовно развитие. Тя притежавала силна вяра и вродено желание да нап­рави „добро на много хора” (288-1). В най-значими­те си прераждалия била дъщеря на висш египетски жрец, съпруга и помощница на персийски номад-предводител и млада майка на незаконно дете във френския кралски двор по времето на Луи XV (288-6 и други).

Според тълкованията Едгар Кейси бил склонен към крайности. Главният му източник на стабилност би­ла неговата духовност и интересът му към духовното развитие. Като душа му било писано да донесе прос­ветление на много хора, в качеството си на медиум да им помага с полезна информация и да даде на чове­чеството много знания за лечителските изкуства. Най-значимите му минали прераждания били на висш жрец в Египет; персийски номад-лечител; съв­ременник, последовател и мисионер на Исус; незако­нородено дете по времето на Луи XV; американски трапер и скитник през XVIII век (294-8 и други).

Два от важните периоди и за четиримата били в Египет и в светите земи по времето на Исус. В първия случай били преродени четиримата, докато във втория Гладис и Гъртруд останали в отвъдното като „духовни наставници” на своите души-близнаци.

В Персия Гъртруд била осиновена от лечител и съпругата му, преродени сега в Едгар Кейси и Гла­дис Дейвис. В настоящето ролите били разменени — след като била наета като секретарка, Гладис се на­несла у семейство Кейси и станала тяхна „осинове­на дъщеря”. В Персия душите-близнаци Гладис и Ед­гар били родени с цел да основат център за лечение, образование и духовно просветление—дело, наподо­бяващо АИП през XX век.

Френското прераждане на Едгар като незаконоро­дения син на Гладис било твърде кратко. Той бил убит в съвсем ранна възраст поради възможността да претендира за трона. Същите отношения, но с разменени роли душите имали и в Египет, където Дейвис била дъщеря на Едгар и Гъртруд. Според тълкованията най-голямо влияние върху четирима­та било общото им прераждане в Египет.

Тогава Едгар Кейси бил висш жрец, който пома­гал на хората да разберат много духовни и вселенски истини. Хю Лин пък бил владетел, натоварен с отго­ворността да сплоти своя многонационален народ. Двамата били влюбени в красива танцьорка. И тази танцьорка била бъдещата Гъртруд Кейси. По-късно тя и Едгар заживели заедно и им се родило дете, се­гашната Гладис Дейвис. Бесен от ревност, Хю Лин изпратил жреца и танцьорката в изгнание, но задър­жал детето при себе си, за да му напомня за изгубе­ната любов.

Разбира се, всички тези минали отношения има­ли различни влияния върху днешния им живот. В ранна възраст Хю Лин изпитвал ревност и неприя­зън към баща си. Поради общото им прераждане в Палестина обаче двамата изпитвали силна любов и почит към делото на Исус. Гладис на моменти се раз­късвала между братската любов и неприязънта си към Хю Лин, а Гъртруд се отнасяла с него не толко­ва строго като баща му. Освен това тя и Едгар често се чувствали като родители на Гладис.

Очевидно връзките между сродни души се състо­ят от много минали влияния и пориви, върху които трябва да се работи в настоящето. По тази причина тълкованията на Кейси често напомняли на хората, че „…истинското рождено право на отделната същ­ност е волята. Следователно никой порив, никое обстоятелство, никое условие не е по-силно от волята на индивида” (2272-1). Макар че миналите прераж­далия оказват влияние върху настоящото под фор­мата на подсъзнателни спомени, всеки човек си за­пазва свободата да решава как ще се справи с тях. Чудесен пример за това е Хю Лин, който в Египет прокудил Едгар Кейси и прекъснал работата му, но сега посветил целия си живот, за да не се загуби бащиното му дело.

Колкото до днешните отношения на душите-близнаци Гладис Дейвис и Едгар Кейси, както и Гъртруд Кейси и сина й Хю Лин, на всеки от тях било напомнено, че са се събрали за осъществяването на „една цел”. За връзката между Гладис и Едгар в едно тъл­кование се казва:

„Запомнете, деца мои: единство в целите, единство в духа, единство на умовете при вся­ко общуване на телата (защото душите в крайна сметка са едно) и в подхода ви към всеки ин­дивид; нека целта ви е събуждане на най-доб­рото у всеки човек и покажете му, че обединя­ването на силите е най-доброто нещо на този свят” (288-19).

Сякаш за да потвърди вечността на връзката между душите-близнаци, друго тълкование отбеляз­ва, че двамата работят заедно, откакто „утринните звезди са запели, а шепотът на ветровете е донесъл вестта за идването на човека” (294-8).

На Гъртруд и Хю Лин пък било казано:

„Емоциите пораждат много тесни връзки, както личи и от едно египетско пребиваване, не само като майка и син, а още по-близки: в зна­нията, в разбирането на нещата, в безпри­страстността — защото те са едно, когато се обърнат в една посока” (538-59).

През целия си живот Едгар Кейси давал на хора­та точна и полезна интуитивна информация. Тя по­могнала на мнозина да разберат по-добре себе си и да вземат дейно участие в развитието на своя живот. Очевидно една от целите е била самата инфомация. В същия ред на мисли една от основните цели в жи­вота на Гладис Дейвис била да записва и класифи­цира тази информация. Преди нейното назначава­не за секретарка (през 1923 г.), тълкованията му, правени от 1901 г., невинаги са били записвани и съхранявани за бъдещите поколения. Близо 95% от архивираните във фондация „Едгар Кейси” тълкова­ния са записани от Гладис.

Освен че подкрепяла съпруга си и внасяла равно­весие в живота му, Гъртруд ръководела и процеса, при който той правел тълкованията. В тази своя ро­ля тя оказвала стабилизиращо влияние, така както и в семейството. По същия начин Хю Лин Кейси ста­нал стабилизиращ фактор в развитието на бащина­та си организация.

През януари 1945 г., когато Едгар Кейси починал, активните членове на АИП били около 300. По оно­ва време единствената публикувана книга по тема­та била „Има една река” на Том Съгрю. Тя видяла бял свят благодарение главно на Хю Лин, който сериоз­но се ангажирал с идеята. През май 1944 г., когато АИП била само групичка отдадени последователи, свързани лично с Едгар Кейси, синът нахвърлял на хартия как вижда бъдещето на организацията. Пи­сани още докато участвал във Втората световна вой­на, целите на асоциацията звучали на пръв поглед нереалистично. Те включвали списание, непрекъс­нати програми от лекции и конференции, форуми с участници от цялата страна, книги за всеки аспект на информацията от тълкованията, една от най-доб­рите библиотеки на света, индексиране на всички материали от тълкованията по теми и извличане на практически сведения от тях.

През юли 1982 г., когато Хю Лин почина, тези це­ли вече бяха осъществени. АИП вече имаше голяма централа, стана международна организация с десет­ки хиляди членове по целия свят и беше издала бук­вално стотици книги и други материали за живота и делото на баща му. Макар темата да се обсъжда ряд­ко, Хю Лин не пропускал да подчертае важната роля, която майка му изиграла в неговото възпитание и в живота на баща му. Към края на живота й, когато се разболяла, той бил в чужбина и й писал писмо, в ко­ето изразил чувствата си по следния начин:

„Много държа да знаеш колко е забавно да съм твой син. Много пъти те виждах да се бо­риш с проблеми, пред които други биха се огъ­нали, а ти се издигаше над тях и (най-важното) увличаше хората със себе си. С Едгар Евънс [по-малкият брат на Хю Лин] никога няма да забравим това. Малцина са имали възможност да ползват знанията от толкова много прераж­далия — не показно, та да го видят хората, а в моментите, когато най-много имахме нужда. Никога няма да забравя нещата, които научих. Не съм чувал за такава себеотрицателна любов към две човешки същества, каквато ти винаги си показвала към Едгар Евънс и мен. И това ня­ма да забравя. Мога да изброявам безкрайно.

Изпитвам гордост, когато си мисля за теб. Съзнанието, че си готова да минеш през врата­та към отвъдното, ме радва дълбоко. В живота ти имаше толкова красота, че възможността да отидеш при татко не ме натъжава. Тук ти го държеше за ръката в трудни моменти, поняко­га за двете ръце, и не съм изненадан, че и сега може да има нужда от теб.

Постепенно разбрахме кармата по начина, по който някога сме я обяснявали на другите. Животът ти ни огряваше с толкова много изя­щество и красота, че не бих позволил себичните ми желания да развалят този период на очакване и радостно нетърпение.

Единствено се моля да не страдаш, скъпа моя. Убеден съм, че съзнаваш колко много те обичам и винаги ще те обичам.

ХюЛин (Случай 538-9, доклади)

Гъртруд починала на 1 април 1945 г., Великден, в седем сутринта, без да прочете писмото, написано два дни преди това. Гладис Дейвис починала през февруари 1986 г.; тя последна от четиримата напус­нала делото на живота им. Със сигурност връзката им като сродни души или души-близнаци ще про­дължи и в бъдеще. Те неведнъж ще се събират, за да си помагат духовно и да работят върху следващите си цели.

Същност на самотата

 

Животът ми, какъвто го живях, често ми приличаше на история без начало и край. Имах чувството, че е някакъв исторически фрагмент, извадка, на която предходният и последващият текст липсват… Ясно бих могъл да си представя, че съм живял в по-ранни векове, че там съм се сблъсквал с въпроси, които са останали без отговор: че е трябвало да се родя отново, защото не съм могъл да изпълня мисията, за която съм бил предназначен. Когато умра, ще ме последват делата ми (поне така си представям). Ще нося със себе си това, което съм създал. Междувременно обаче въпросът е в това, че в края на живота си няма да застана с празни ръце.

Карл Юнг, Спомени, сънища, размисли

Сред най-удивителните неща в тълкованията за самотни хора, които търсели приятелство, дру­гарство или брак, е, че Кейси никога не им е казвал къде да намерят такава връзка. Информацията за­сяга единствено онова, което тези хора е трябвало да свършат в периода на самотата си. Често тя би­ла необходима на човека за духовното му израстване и изцеление, а също така му давала възможност да протегне ръка на някой в по-неизгодно положе­ние. На хората, които страдали от самотата си, би­ло казвано да открият неповторимите дарби и спо­собности на душата си и да намерят начин да бъ­дат полезни на другите. Кейси е вярвал, че ако по­ложи усилия в тези насоки, човек неизбежно ще си намери другари.

Двадесет и девет годишна разведена жена се тре­вожела например ще успее ли някога да се омъжи отново и искала да разбере дали вече не е срещнала бъдещия си съпруг. Кейси я посъветвал да не мисли толкова за брак, а да обърне внимание на умствено­то и физическото си здраве, както и на личните си постижения: „Първо да направи нещо със себе си! Да осмисли личните си отношения и начина, по който се проявява връзката й с Божественото, и да си намери някакъв идеал!” (5615-1).

От повторен брак се интересувала и тридесет и де­вет годишна вдовица. След смъртта на съпруга й ал­кохолик тя се чувствала самотна и не знаела какво да прави. Разбира се, мислела главно за собствени­те си нужди — как да прогони самотата и да намери щастие. Кейси й казал да смени подхода, когато на­мери сили за това:

„Направи нещо за някой друг! Направи жи­вота му щастлив, стойностен и тогава може да преживееш тези неща! Издигни се до съзнани­ето, че ако искаш да имаш живот, ако искаш да имаш приятели, ако искаш да срещнеш любов­та, трябва да направиш тези неща. Защото по­лучаваш само когато даваш” (1786-2).

През 1930 г. една четиридесети осем годишна же­на, също вдовица, писала на Едгар Кейси с молба за помощ. Част от писмото й гласяло:

„Овдовях преди петнадесет години и макар че съм доста заета, се чувствам самотна, копнея за другар. В живота ми има много мъже, но така и не срещам подходящия, когото да обичам доста­тъчно, за да се омъжа за него. Можете ли да ми кажете дали някога ще се омъжа отново? Това е въпросът, във връзка с който имам нужда от Ва­шата помощ. Ще направите ли това за мен? На­дявам се скоро да ми пишете кога мога да очак­вам тълкование…” (случай 1740-1, доклади).

По време на тълкованието Кейси отговорил, че са­мотата й се дължи на няколко причини. Тя била „с прилична външност, физически привлекателна [и] изключително умна”, но често избухвала, макар пос­ле да съжалявала за казаното. Притежавала талан­ти и способности, които имали нужда от изразяване и не й давали мира отвътре. Обвинявала другите за нещастията си. Жената била посъветвана да обър­не живота си в по-градивна посока, да използва по-положително способностите си, да се съсредоточи върху своите идеали, да поддържа добра физическа форма. Ако следвала тези насоки, всичко, от което се нуждаела в живота, щяло да дойде при нея, включи­телно желаният партньор.

На въпроса: „Къде е човекът, за когото ще се омъ­жа, и как мога да го срещна?”, една двадесет и чети­ри годишна жена получила следния отговор: „Това трябва да стане като естествена последица от общуване в ежедневието. Когато подготвиш ума и тялото си за изграждане на дом и семейство, той ще се поя­ви” (951-4). На един четиридесет и шест годишен мъж, който също търсел партньорка в живота, било напомнено, че трябва да поработи върху себе си. Кейси му поставил въпроса: „Щом не можеш да жи­вееш в мир със себе си, как ще живееш с другите?” (5392-1).

Шестдесет и осем годишен професор, който твър­де дълго живеел сам, се оплаквал, че в живота му липсват значими връзки и приятелства. Човекът пи­тал как може да се поправи това. Кейси го посъвет­вал: „Давай от себе си така, че да привлечеш хората, които се нуждаят от онова, което можеш да им да­деш” (3056-1). „Постоянно поддържай оптимизма си и помагай на онези, които са в по-лошо положение от теб — те са милиони!” (1540-6). Така отговорил Кейси на четиридесет и пет годишна жена, която ис­кала да разбере кои са „най-подходящите отдушни­ци” за самотата й.

Двадесет и шест годишна жена копнеела за съп­руг и деца, но й било казано, че били налице много други области, към които тя би могла да се насочи в момента—имала дарба на писател, учител, секретар­ка, вдъхновителка и дори проповедник. Кейси я на­сърчил да избере някое от тези поприща, докато се появи възможност за брак: „Използвай онова, което ти се дава сега, и Неговата благодат, Неговата ми­лост, Неговата любов ще те държат далеч от страха от самотата, от отчаянието; ще ти донесат радост в служене на ближния” (945-1).

След като загубила семейството си във войната и останала сама с шестнадесетгодишната си дъщеря, една четиридесет и пет годишна жена изпитвала ужас от деня, в който и момичето ще я напусне. През 1944 г. тя писала на Едгар Кейси с молба за съвет как да пребори тези страхове:

„Като че ли всичко се свежда до едно: чувст­вам се много самотна и изпадам в отчаяние, ко­гато си помисля, че само след няколко години няма да имам дори дъщеря си, за която да се грижа, да я наставлявам и да я обичам. Какво ми става? Получавам много комплименти, че съм привлекателна, дори чаровна, но в социал­но отношение съм кръгла нула. Разбира се, не съм в първа младост, а само младите момиче­та имат възможност да избират между множес­тво партньори от противоположния пол. Мъже­те, които познавам, до един са женени. Всички, които са се интересували от мен досега, са има­ли непочтени намерения. Имам чувството, че съм останка от отминала епоха — защото в днешната има само алкохол и разпуснатост. Но дълбоко в себе си зная, че постъпвам правилно, иначе бих загубила самоуважение, а просто не съм готова да платя такава висока цена, за да се харесвам на другите. Нима до края на живо­та си ще бъда сама и нещастна, а щастието ви­наги ще ме подминава? Има ли поне лъч надеж­да?” (случай 5728, доклади).

Кейси й отговорил, че тя притежава много неща, които може да сподели с другите. Насърчил я да из­ползва способността си да помага на околните да се отърсват от злободневните грижи. Подходяща идея било да събира малки групи хора, които заедно да изявяват таланта си, или да организира курсове по метафизика, тъй като имала вродена дарба да забав­лява и да води разговор. Освен това притежавала мистично излъчване и знаела много за тайните на непознатото. Талантът й да забавлява и вдъхновява другите идвал от едно нейно прераждане в Гърция. По време на живота си в светите земи пък се зани­мавала усилено с изследване на мистериите на жи­вота. Когато жената попитала: „Как да запълня ог­ромната празнина в живота си?”, Кейси отговорил: „Чети посоченото и започни с онова, с което същ­ността може да помогне в живота на другите и на се­бе си”.

Млада жена пък узнала от Кейси, че периодите й на съмнения, страхове и самота се дължат на това, че упорито потиска желанието си за себеизява. Тя била насърчена да престане да се подценява, да осъзнае, че единственият човек, който я спира, е тя самата, и да даде израз на талантите си (1968-5). Ма­кар че минали цели десет години, докато се омъжи­ла и родила две деца, тя била много доволна и бла­годарна, че е изчакала, докато намери подходящия съпруг. Веднъж писала на Гладис Дейвис: „Убедени сме, че това ни накара да ценим брака си повече, от­колкото ако се бяхме оженили на по-млада възраст”.

В случая с една петдесет и четири годишна дома­киня тълкованията давали да се разбере, че чрез са­мотата собственото й подсъзнание я подсеща да се обърне към себе си. По собствените й думи тя често се чувствала самотна и недоразбрана. Кейси й казал, че притежава писателски талант, особено в област­та на разказите и книгите за подрастващи момичета. Той бил убеден, че ще престане да се чувства са­мотна, ако развие дарбите и способностите, които притежавала на душевно ниво, но още не е използ­вала (2992-1).

На друга жена също било казано, че самотата й се дължи отчасти на това, че често потиска същността и способностите си. Това станало причина и за фи­зически дисбаланс, който допълнително влошавал депресията й и й внушавал усещането, че е „откъс­ната от хората и самотна, че никой не го е грижа за нея и тя не се интересува от другите” (3102-1). Освен препоръките във връзка с физическия проблем и съ­ветите да намери физическо и умствено равновесие, Кейси й напомнил, че „умът е строителят” и мисли­те постоянно оказват въздействие върху душевното и физическото състояние на човека.

През май 1944 г. една жена му писала: „Чувствам се сама на този свят, на петдесет и пет съм и оста­рявам в самота, въпреки че отчаяно се нуждая от се­мейство, любов и другарство… Пред другите си сла­гам щастлива маска и съм солистка в един хор, къ­дето пея с вдъхновение, но дълбоко в сърцето си съм едно малко, самотно дете…” (случай 5124-1, докла­ди). В тълкованието й се казвало, че тя твърде често е потискала талантите, желанията и склонностите си, понеже се е водила по мнението на другите. Това възпрепятствало личното й израстване. Ако започ­нела да се занимава с нещата, от които разбирала и които й били интересни, щяла да срещне бъдещия си съпруг. Ако обаче продължавала да потиска чувства­та си и да отбягва дейностите, с които наистина предпочитала да запълва времето си, щяла да оста­не сама до края на живота си.

В друг случай на тридесет и седем годишна дома­киня било казано, че самотата в живота й е резултат от това, че се чувства неразбрана и неоценена „дори от онези, които са близки със същността”. Била на­сърчена да започне работа върху духовните си иде­али и да култивира у себе си увереност, която щяла да й помогне в себеизразяването (2170-1).

След като децата пораснали и напуснали дома, петдесетгодишната им майка се чувствала самотна. Всъщност тя поискала тълкование, за да разбере дали със съпруга й трябва да се преместят в по-мал­ка къща. Кейси й казал, че една смяна на жилище­то може да й се отрази добре, но за да се отърси от самотата, трябва да помага на другите. Освен да поддържа връзка с любимите си хора, тя била по­съветвана да открие как да бъде от полза за позна­тите си (79-1).

Четиридесет и две годишна художничка пък полу­чила тълкование, според което подсъзнателно отла­гала да се омъжи, защото в много от предишните й прераждания изборът на неподходящ партньор й „донесъл объркване”. Кейси я насърчил да продъл­жи да преподава на деца, а с времето щяла да се по­яви възможност за подходяща връзка. На въпроса й какво да прави междувременно, когато се почувства самотна, й било напомнено, че всъщност никога не е сама:

„И докато анализираш себе си и проблемите си, не забравяй урока, който трябва да научиш тук и сега. Знай, че никога няма да си сама, ако се стремиш да бъдеш едно с Него. Защото Не­говото обещание е: „Никак няма да те оставя — с тебе ще бъда винаги”. И ако често се ослуш­ваш, може да чуеш в себе си онзи глас: „Аз съм, не бой се” (2397-1).

Една жена искала да разбере защо често се чувс­тва самотна и защо има толкова малко приятели и научила от тълкованието си, че не е изградила ис­тинска близост с никого. Вместо да се среща с тях на светски събития или в ежедневието, трябвало да им засвидетелства същата любов, която търсела за се­бе си. Имало много хора с по-малко късмет от нея и тя можела много да им помогне. В замяна щяла да намери любовта (2401-1).

Един мъж твърдял, че стеснителността е може би най-големият му проблем. Той бил посъветван: „От­пусни се, като правиш нещо за другите!” (5420-1). Когато попитал как да намери подходящото момиче, за което да се ожени, Кейси му отвърнал: „Постъпвай и живей, както подобава на човек, който заслужава този идеал, и той ще дойде”.

Тридесет и шест годишна жена поискала тълкова­ние, защото се чувствала много самотна и безраз­лична към живота. Тъй като не била доволна от ра­ботата си, тя искала да знае дали има начин да на­мери „някакво подобие на удовлетворяващ, плодот­ворен, дори щастлив живот…” и дали би могла да се надява „на любов, брак и собствени деца”. Кейси й казал, че е много приятна личност, въпреки склон­ността си понякога да се нервира от „съвсем незна­чителни неща”. Притежавала художествени, писа­телски и актьорски способности, които реализирала в радиопредавания. А в миналите си прераждания често развличала другите или се занимавала с деца.

В настоящето обаче не използвала добре творчес­ките си способности. Кейси я посъветвал да си наме­ри работа, свързана с тези дейности, за да изразява себе си. Тълкованието я уверявало, че ако започне по-подходящи занимания, бъдещият партньор щял да я открие сам. Когато жената попитала кой е пра­вилният курс на действие, Кейси отговорил:

„Моли се ежедневно същността да бъде насоч­вана към дейности и решения, които ще са от по-голяма полза не само за нея, но и за да стане светът по-добро място за другите” (5248-1).

Според тълкованията някои хора сами се изоли­рали от другите с погрешните си реакции, макар да не го правели съзнателно. Четиридесет и девет годи­шен мъж, работещ в търговията с обувки, поискал през 1936 г. например здравно тълкование за проб­лема с кръвообращението си (1238-3). След като по­лучил нужната информация, човекът попитал: „Как­во ми има, че така и не успявам да завържа трайно приятелство?”. Кейси му отговорил, че притежава критичност и талант за консултант. По тази причи­на привличал мнозина, но когато го питали за мне­нието му, давал твърде сурови „оценки”. Било му напомнено, че когато хората идват при него за помощ, не бива да се възгордява от знанията си, а да напра­ви всичко възможно да им помогне.

Тридесет и една годишна художничка, която чес­то се чувствала неоценена, била насърчена да развие способността си да цени другите. Кейси й казал, че каквото посее, това ще пожъне. Препоръчал й след­ната молитва:

Господи, позволи ми да запълня мястото в живота на другите, което Ти си ми опре­делил, за да разберат, че животът е от Теб и в Теб (1823-1).

Едгар Кейси често е разисквал динамиката на универсалния закон за привличане на подобното. По-просто казано, човек привлича това, което излъч­ва. И за да не страда от отрицателните последствия, трябва да се замисли повече за отношението си към другите, да им дава онова, което би искал да получи в замяна:

„Ако искаш да намериш хармония в живота си, създай я в живота на другите. Ако искаш да познаеш приятелството, дръж се приятелски. Ако искаш другите да говорят и мислят добро за теб, бъди мил с всички. Защото, както се от­насяш и с най-незначителния от своите прия­тели или ближни, така се отнасяш и с най-доб­рите или с Бог, който е в теб” (2023-1).

Родителите на едно единадесетгодишно момиче научили от полученото тълкование, че тя ще се чув­ства най-добре в собствената си компания, което е голям дар, но трябва да я научат да бъде добра ком­пания и за другите. Момиченцето имало твърде кри­тични наклонности и ако не успеело да се освободи от тях, по-късно щяло да остане само. Тълкованието съветвало родителите да й дадат следния ценен урок: „да не обръща голямо внимание на чуждите недос­татъци, така както би искала и другите да не обръ­щат внимание на нейните” (2648-1).

На млада жена Кейси казал, че склонността й да омаловажава себе си и способностите си й носи мно­го самота. Той я насърчил да си възвърне духовната вяра, която имала по време на прераждането си в Рим. Съсредоточаването в личната духовност и вя­ра щяло да й донесе необходимата увереност, за да преодолее самотата (2803-2).

Един тридесетгодишен пилот научил от своето тълкование, че в повечето случаи е самотен, защото не смее да отдава любовта си. Той бил посъветван да внимава много как се отнася с околните, когато се чувства сам или е разстроен. Кейси му напомнил, че каквото отдава в емоционално отношение, това и ще получи:

„Ако искаш да имаш приятели, бъди друже­любен. Ако искаш да имаш любов, обичай дру­гите. Ако искаш да имаш надежда, проявявай я към ближния. Макар че може да има перио­ди, когато сякаш няма надежда, когато се чув­стваш потиснат, не съди околните за това. За­щото както прощаваш, така ще бъдеш простен; като се надяваш, работиш и проявяваш една или друга черта от характера си, ще бъдеш въз­награден — ако го правиш в духа на истината” (3184-1).

От своето тълкование счетоводителка разбрала, че е самотна заради бързия си и саркастичен ум. Тя толкова се страхувала от критики, че за да се пред­пази, често насочвала стрелите си към околните. Кейси й казал, че трябва да пренасочи умствените си способности към култивирането и прилагането на нови възгледи за живота (5098-1). С малко повече упоритост и постоянство можела да промени реакци­ите си към хората, а с това и техните към нея, и ни­кога повече да не остава самотна.

В някои случаи причината за самотата се крие в преживявания от минал живот. Такъв пример е ед­на държавна служителка, която често се чувствала самотна дори да се намирала в претъпкана стая. Кейси й казал, че част от тези чувства се дължат на прераждане по времето на кръстоносните походи (1183-1). Тогава семейството й често я оставяло да се грижи сама за дома, докато те отсъствали. Тълкова­нията показвали, че когато чувствала същата само­та, трябвало да я възприема като напомняне, че е време да се вглъби в себе си, и като възможност да потърси вътрешното си аз.

Тридесет и четири годишна жена, която постоян­но се изолирала емоционално от света около себе си, се чувствала самотна в самата си същност и колко­то повече хора имало наоколо, толкова по-самотна била. В тълкованието се казвало, че страхът да от­крие чувствата си идва от минал живот. Тогава ос­танала с разбито сърце и се заклела „никога повече в материалния живот да не обича онези, които мо­гат да я разочароват или да й причинят сърдечни терзания” (1747-3). Кейси я посъветвал да показва повече обич към другите и да започне да си създава приятелства. По този начин не само щяла да задово­ли своята нужда от любов, но и да помага на онези, които изпитват същата потребност.

Тридесет и една годишна разведена жена узнала от Кейси, че причината да дружи с хора, които не й допадат особено, е страхът й да остане сама. Бившият й съпруг бил „напълно неморален и безотговорен” пастор, но опасенията й не се дължали само на про­валения брак. От тълкованието ставало ясно, че в последното си прераждане жената участвала в изс­ледователска експедиция, но колегите й я изостави­ли и се върнали в родината си. Страховете й може­ли да бъдат преодолени със самоанализи и постоян­ство (958-3).

Един петдесет и три годишен мъж обичал хората и компаниите, но имал чувството, че те се отдръпват всеки път, когато направи опит да се сближи с тях. Често се случвало да е самотен дори сред тълпа и се затварял в себе си, защото усещал, че другите го изо­лират. Кейси му разяснил, че това се корени в негово прераждане като саксонец. По онова време той обичал всички да му се възхищават: „Там същността била по­читана от ближните си—и й харесвало! Но вместо да използва това, за да им служи по-добре, тя само му се наслаждавала и другите й обърнали гръб!” (3544-1).

Независимо дали самотата идва от минало пре­раждане, от детството или от физическо или душев­но заболяване, тълкованията на Кейси предлагат един и същи подход за решаване на проблема. На­пример на една четиридесет и седем годишна жена било казано, че усещането за самота и потиснатост се дължи отчасти на проблеми с храносмилането. Освен че й съобщил кои лекарства ще й помогнат, той й напомнил за могъщите способности на соб­ствения й ум. Посъветвал я да осъзнае връзката и единството си с останалата част от Творението. Всичко това заедно щяло да доведе до „по-добра фи­зическа и умствена нагласа в рефлексите на цялото тяло” (1100-34).

Човек със семейни проблеми попитал доколко дет­ството е създало у него способност за „нормален, щастлив брак” и получил следния отговор:

„Толкова, колкото същността позволява. За­щото, когато си бил дете, ти си мислил като дете, но сега, след като си станал мъж, добре ще е да оставиш детинщините и да не обвиняваш другите за тях. Защото всяка душа е същност— тяло, ум, душа. Тя ще използва волята си, за да приложи плодовете на духа върху околните ус­ловия и да се настрои на едни вълни с безкрай­ното. Ако се опита да злоупотребява с тях, ще си плати. Както е и при теб. Докато расте дърво­то, можеш да го насочваш и да му придаваш желаната форма. Така може да стане и с отдел­ната същност, докато се обучава и израства. Тя има същите онези черти, но и своя индивиду­алност…” (4083-1).

Мъжът обаче продължил да разпитва в същия дух: „Има ли някакви преживявания в юношеска въз­раст, които са отнели способността на същността за нормален, щастлив брак?”. Отговорът бил: „Чети каквото е дадено. Всичките ти проблеми са в теб”. Накрая, когато попитал: „Психоаналитично поглед­нато, каква е емоционалната възраст на същност­та?”, Кейси отвърнал кратко: „Около два месеца”.

Родителите на едно момченце научили от тълкова­нието си, че синът им е склонен понякога да се чувст­ва самотен. Кейси им препоръчал, когато тези момен­ти настъпят, детето да се обръща към музиката, коя­то за него щяла да има особено значение (3203-1).

Тълкованията често препоръчвали на хората, ко­ито търсят партньор, добре да помислят какво точ­но искат. Ако ставало дума за някой, който да задо­воли емоционалните или физическите им потребнос­ти, нямало да бъдат щастливи в брака. Най-подходя­щият партньор за семейство бил този, на когото да бъдат полезни и който също да им помогне. Според Кейси истинската любов не е просто емоция, а акт на отказване от себе си в служба на друг човек. Истин­ската любов е събиране на допълващи се части, ко­ито не са идентични. Това би позволило на двамата да изживеят един „по-полезен, по-пълноценен, по-… балансиран живот…” (364-7].

Когато едно двадесетгодишно момиче се поинте­ресувало в коя област ще работи бъдещият й съпруг, тълкованието отговорило: „Дали ще е уличен метач или президент, ти ще го познаеш! Не се избира по професия, а сърце откликва на сърцето и тяло на тя­лото” (308-13).

Когато тридесет и осем годишен мъж попитал ко­га е препоръчително да се ожени, Кейси отвърнал: „Препоръчително е по всяко време, стига да наме­риш подходящия партньор!”. А отговорът на въпро­са: „Срещнал ли съм вече подходящото момиче, за което впоследствие ще се оженя?”, бил: „Това зависи от теб. Вече си срещал някои, за които би могъл да се ожениш, но искаш ли?”. Сетне човекът помолил да му бъде разкрито името й, но Кейси му казал, че то­ва е решение, което сам трябва да вземе. Десет месе­ца по-късно човекът вече бил женен (622-7).

Ето и един последен пример. През 1943 г. една тридесет и седем годишна жена напуснала работата, която обичала, за да си намери съпруг. Приятелка й била казала, че професията й на детегледачка „не й позволява да изявява талантите, които Създателят й е дарил”. През май същата година жената поиска­ла тълкование, като попитала дали е орисана да ос­тане сама, или има шанс да се омъжи. Интересува­ла се още няма ли да е най-добре да напусне дома си в Ню Йорк.

Било й отговорено, че до три години ще има въз­можност за голяма радост, ако се съсредоточи вър­ху целта на живота си. Тя обаче не била да бъде просто бавачка, а трябвало да осъзнае значимост­та си като „учител, другар, възпитател, като човек, който може да направлява не само духовното, но съ­що така и умственото, и физическото тяло на дете­то…” (2988-2). Била посъветвана да остане в Ню Йорк. След тълкованието, което не решавало проб­лема й със самотата, жената все пак изпитала об­лекчение, че не е нужно да се съсредоточава върху търсенето на съпруг, а може отново да се заеме с любимата си работа.

Месец по-късно случайно се сблъскала с бившия си работодател в един универсален магазин. Семейс­твото така и не било успяло да намери жена на ней­но място, така че настоятелно я помолили да се вър­не при тях. Тя писала на Едгар и Гъртруд Кейси за новата си нагласа: „И така, пак съм на старата си ра­бота — която напуснах преди четири седмици, — но се върнах като нов човек, с радостен поглед върху живота и работата си”.

В следващите няколко години не получили никак­ва вест от нея, но през 1958 г. тя написала на Гладис Дейвис писмо, част от което гласяло:

„Скъпа Гладис,

.. .Стана ми много приятно, когато научих, че си ме „търсила”; само че аз изобщо не съм на­пускала Ню Йорк — та как бих могла? В тълко­ванието на Кейси се казваше, че ще намеря брачния си партньор именно в този град. И то­ва трябваше да се случи през 1946 г., но ние се срещнахме 2 години по-късно. Все пак г-н Кей­си се оказа прав—както обикновено. След вре­ме със съпруга ми разговаряхме за тълковани­ето и открихме, че през 1946 г. и двамата сме отказали работа, която е щяла да ни срещне. Виждате ли? Но както и да е, вече съм г-жа [2988]…” (случай 2988, доклади).

Кейси отново се бил справил.

Зачатие и привличане на душите

 

За обикновения мъж или жена да станат родители, означава да се превърнат в проводник за една душа, която ще обогати живота им или ще ги направи нещастни — в зависимост от нагласата им в момента. Това звучи страшничко и онези, които не знаят нищо за кабала или отхвърлят идеята за прераждането, при създаването на потомство направо играят комар с живота.

Равин Филип С. Берг, Д.Ф. Директор на Международния изследователски център на Кабала

Едгар Кейси често е казвал на хората, че може би най-важната служба е съгласието им да станат родители на някоя идваща на Земята душа. Според него една от целите на душата е да създаде среда за дом, семейство и отглеждане на деца. В едно тълко­вание той отбелязва: „Защото няма по-голяма длъж­ност за същността от това да стане проводник, по който една душа да намери пътя си към материал­ния свят” (480-30).

Тълкованията потвърждават важната отговор­ност, с която родителите са натоварени. Според тях от родителите зависи какви точно души ще привле­кат за свои деца. Разбира се, привличането на ду­шите зависи от причинно-следствени фактори, ка­то минали преживявания и потенциалната среда и възпитание, които майката и бащата могат да оси­гурят в настоящето. Техните идеали и цели в момен­та на зачеването, както и през целия период на бре­менността, са от голямо значение за това каква ду­ша ще реши да се роди в семейството им. По тази причина Кейси често е казвал на бъдещите родите­ли, че имат възможност да станат проводници за душа, която да донесе светлина, любов и надежда на Земята.

Техните мисли, чувства и постъпки създават та­кава вибрация или енергийно поле, че само опреде­лен тип души могат да дойдат на Земята чрез тях. В общи линии, те стават физически проводник, който прави възможно проявлението на душата; този про­водник обаче трябва да е „настроен” на духовното развитие (и съответните нужди и уроци) на идваща­та душа. Кейси често е съветвал родителите, особе­но бъдещите майки, през цялата бременност да под­държат жизнерадостен, оптимистичен, одухотворен поглед върху живота, умът им да е изпълнен с вдъх­новяващи образи и мисли, като в същото време не оставят на заден план духовния си живот.

Влиянието, което родителите могат да окажат в процеса на привличане на душа, е обяснено много добре на една двадесет и четири годишна бъдеща майка. Тя задала серия въпроси за бременността и за още нероденото си дете. Когато попитала какво от­ношение трябва да поддържа през следващите месе­ци, отговорът бил:

„Зависи какъв тип характер желае същност­та. Повече красота, музика—ако това е желана­та характеристика; изкуство и други подобни. Ако пък искаш да бъде технически настроена, мисли за механика и работи с такива неща. И не се съмнявай, че това ще има въздействие, поне­же впечатленията дават такава възможност.

Ето нещо, което всяка майка трябва да знае. Нейната собствена нагласа определя до голяма степен характера на душата, която ще реши да се въплъти чрез тези проводници в конкретния период. Най-подходящото отношение е: „Ако ме обичаш и спазваш моите заповеди, и аз ще те обичам — както постъпваш с другите, така пос­тъпваш и с мен”. Странно ли ви звучи това? Не е ли то в съгласие с Божия план за сътворение­то? Значи, ако във въпросните периоди се под­държа тази настройка, тя ще привлече съответ­ния тип или характер душа, която търси изра­зяване” (2803-6).

Когато жената попитала: „Ще навреди ли на дете­то, ако работя извън дома?”, Кейси й напомнил как­ва важна роля играе тя за формиране на неговия ха­рактер по време на бременността:

„Зависи какъв тип личност се надяваш да ти се роди. Искаш да е обикновена, материално настроена, да мисли само за пари, за издигане в службата, за правене на това или онова? Не че външните прояви непременно ще бъдат таки­ва, но такава ще е истинската вътрешна нагла­са в душата на привлечената същност”.

На тридесет и четири годишна бъдеща майка Кейси казал, че отношението на всеки от двамата със съпруга й ще бъде определящ фактор за природата, нагласата и характера на детето, което ще донесат на този свят (457-10). Затова й препоръчал по вре­ме на бременността да чете някои пасажи от Библи­ята, особено Второзаконие 30, глави четиринадесе­та до седемнадесета от Йоан и историята на Анна от Книгата на Самуила. Жената го попитала: „Не е ли майката по-близо до Бога, когато носи дете?”, и той й отвърнал: „Ако се постави тъй! Ако ли не, това е просто физическо състояние”. В края на тълковани­ето й напомнил, че душата, която ще дойде при тях, е Божие дете, чието отглеждане и възпитание са по­верени на тях, „защото, запомни, душата, която ид­ва на Земята, ти се дава назаем от Господа. И следи­те, целите, които оставиш в нея, са това, което нак­рая изпращаш към своя Създател”;

Двадесет и три годишна бременна жена поискала да разбере каква нагласа е най-добре да поддържа до раждането и била посъветвана: „Бъди щастлива и поддържай очакване за онзи характер и нрав, които желаеш в поколението; знай с цялата си душа—как­то е и с другарството, — че това е проводник, чрез който Божията любов се проявява на Земята. Не дълг или задължение, а възможност да бъдеш слугиня Бо­гу” (2635-2).

През 1935 г. млада двойка получила потвържде­ние, че са заченали дете. Те били посъветвани да внимават с нагласите и постъпките си, както и с връзките и приятелствата, които завързват по вре­ме на бременността. Тъй като от тях зависело каква душа ще призоват на Земята, Кейси им казал постоянно да мислят за желанието си тяхното дете да ста­не проводник на надежда и благодат за хората (934-3). На друго семейство пък обяснил, че ако поддър­жат съответната нагласа, ще привлекат душа, коя­то ще бъде проявление на Божията любов на Земята (575-1).

На една жена, която дошла за тълкование след раждането на сина си, Кейси казал, че двамата със съпруга й са привлекли изключително дете поради прекрасното отношение, което са поддържали по време на бременността. Духовната история на бебе­то включвала някои важни минали прераждания, ос­вен това то притежавало рядък музикален талант. Родителите били уверени, че синът им непременно ще стане велик музикант, стига да бъде възпитаван и насочван правилно (4098-1).

Кейси обаче пояснява, че нагласите на майката и бащата по време на бременността са от изключител­но значение, но останалите роднини също могат да въздействат върху избора на идващата душа. Едно семейство например се преместило да живее у леля­та на жената, докато чакали бебето. След раждане­то на детето Кейси им казал, че това не е станало слу­чайно, а заради общите им преживявания в техен минал живот в Персия. „Защото всяка душа, всяка същност постоянно среща себе си. И дано всяка ду­ша разбере, че трудностите, които приписва на дру­гите, са причинени най-вече от собствената й същ­ност. Знай, че в тях срещаш своето его (845-4).

Кейси често казвал на хората, че трябва да осигу­рят подходящи нагласи на децата си не само през бременността и детството, но и във формиращите личността юношески години. Непрестанно им напомнял за важната роля, която трябва да играе ду­ховността в развитието на тяхното дете. Поради ди­намиката на свободната воля дори душа с голям по­тенциал би могла да се провали в някой живот, ако не й се дадат подходящите духовни напътствия.

В един от случаите родителите на единадесетгодишно момче научили, че ако дадат на сина си ду­ховната основа, за която копнее душата му, „пости­женията на тази същност в това прераждане могат да са велики!” (1700-1). Ако обаче през следващите няколко години пропуснели да култивират у него ду­ховни принципи, той щял да стане твърде материал­но настроен, себичен и накрая щял да донесе в жи­вота им много мъка.

Друга двойка поискала да разбере дали могат да направят нещо за умственото и физическото разви­тие на детето още преди да се е родило. Било им ка­зано да се стремят към „съвършено сътрудничество” помежду си и да не забравят правилните физически, умствени, морални и духовни нагласи. От тях зави­село каква душа ще бъде привлечена, както и потен­циалът й за развитие (903-8).

Неведнъж Кейси е използвал притчи от Библията, за да илюстрира важната роля на родителите в бре­менността и привличането, включително историята на Анна и тази на Исак и Ребека.

Историята на Анна е разказана в Книгата на Самуила. Тъй като била безплодна и отчаяно желаела дете, тя се молела горещо за син и обещала да го да­де „Господу през всичките дни от живота му”.1 Ско­ро след това вярата й била възнаградена и тя забременяла. Очевидно през цялата бременност не е прес­тавала да се уповава на Бога и когато синът й се ро­дил, го нарекла Самуил2. Вярна на думата си, тя пос­ветила живота му на Всевишния. Когато пораснал, Самуил станал първият еврейски пророк и владетел на страната си. Едгар Кейси смятал тази история за важна, понеже Анна е живяла във време, когато Зе­мята се е нуждаела от „голямо духовно просветление” (5037-2) — време, което според него доста наподобя­вало неговото. Поради вярата си жената успяла да привлече на Земята велика душа, която била от го­ляма полза за цялото човечество.

От гледна точка на тълкованията, историята на Исак и Ребека по интересен начин онагледява въз­можността двамата родители да имат различни иде­али и нагласи към детето, което очакват. Според Кейси тези различни желания са се породили при за­чатието и са продължили през цялата бременност, в резултат на което „и двете нагласи са намерили из­раз”. Ребека родила близнаци, Исав и Яков, които се различавали много един от друг. Исав, любимецът на баща си, бил „косматият” и обичал да ловува. Яков, любимецът на майка си, бил тих и внимателен, а впоследствие станал родоначалник и предводител на Израилевия народ. Ето какво казва Кейси за двама­та братя:

„Макар заченати едновременно, родени ед­новременно, те са били разделени в целите, в надеждите си; единият държал на онова, което води до съгласие в тялото, ума и душата; другият задоволявал апетитите на физическото и умственото, без да ги съобразява с духовното… Мислиш ли, че единият е получил по-различ­но възпитание от другия? Възпитанието им е било едно, но реакциите им са създали физи­чески характеристики, които са се различава­ли в своето проявление” (281-48).

Кейси съзнавал, че зачатието може да е изцяло плътско дело, но отбелязвал, че в него има много по­вече възможности. Тъй като нагласите и идеалите на родителите са много важни още от момента на зача­тието, според него било най-добре хората да съзна­ват възможността да се превърнат в проводници за Божията любов и Божия дух на Земята. Без духовни идеали и висши ценности те като нищо можели да станат проводници на душа, която да желае хаос и дори унищожение на човечеството.

Това, че на едни родители могат да се спрат някол­ко души, е видно от примера с жена на име Телма. Двамата със съпруга й гонели четиридесетте и има­ли две деца. След раждането на по-малкото те поне две години се опитвали да заченат трето, но без ус­пех. Телма вече започвала да си мисли, че няма да имат други деца. Не след дълго обаче сънувала сън, който й подсказал, че скоро ще получи „неочаквана пратка”.

В съня седяла в тяхната дневна и отваряла изпра­тените й пакети с коледни подаръци, но съзнавала, че не е Коледа. Отначало не помислила, че сънят има нещо общо с бебе. Все пак не била успяла да забре­менее за трети път. Скоро след това двамата със съп­руга й се молили и медитирали заедно, за да разберат дали ще могат да имат още едно дете. Няколко дни по-късно Телма открила, че е бременна. Тъй ка­то знаела колко много набляга Кейси на мислите и нагласите по време на бременността, тя веднага се настроила към духовни мисли, вдъхновяващи чети­ва, медитация и молитви, в които непрестанно пов­таряла желанието им със съпруга й да привлекат подходящата душа.

През цялата бременност сънувала един и същи сън, който очевидно се отнасял за брат й. В действи­телния живот той често се чувствал потиснат — по­някога дори дотам, че да мисли за самоубийство, и в съня й я питал дали ще му позволи да дойде отново на този свят чрез нея, ако го направи. Отказала му и заявила, че вече работи с „пет същности”, които са я харесали за майка, и още докато изричала тези ду­ми, видяла пет фигури — на четирима мъже и една жена. Стояли до нея, само дето не можела да разли­чи лицата им. Разбрала, че това са душите, привле­чени от възможността да имат нея и съпруга й за ро­дители. Месеци по-късно, когато родила дъщеря, Телма нито за миг не се съмнявала, че тя е една от душите, които била видяла в съня си.

Едгар Кейси често съветвал родителите да обръ­щат внимание на сънищата си по време на бремен­ността. Те можели да им дадат не само практическа информация за детето и неговия пол, за датата му на раждане и здравословното му състояние, но и да им помогнат в избора на име, както и да предоставят сведения за миналите прераждания на тази душа. През 1925 г. млада жена дошла при него да разтъл­кува съня й и той й казал, че според съня тя не е фи­зически готова за бременност и трябва да се подготви или да вземе необходимите предпазни мерки. Же­ната не се вслушала в съвета му и след няколко сед­мици забременяла, но пометнала още в първите ме­сеци (136-22). След малко повече от година обаче ро­дила син.

В книгата си „Родени за живот” д-р Гладис Т. Макгари описва в същия дух сведенията, които сънища­та могат да дадат, включително за здравето и мина­лите прераждания. Д-р Макгари е една от основател­ките на Американската асоциация за холистична ме­дицина. Работила е като семеен лекар над петдесет години и неведнъж е имала случаи, когато сънища­та са давали точна информация. Един мъж напри­мер сънувал, че някакъв човек с бяла престилка го среща в хотелско фоайе и му подава нещо (човекът знаел, че това е спиралата на жена му) с думите: „Съпругата ти е бременна”. След като обсъдило съ­ня, семейството решило, че е безсмислен, понеже же­ната използвала спирала от шест години без никак­ви проблеми. Ала сънят се оказал пророчески. Лека­рите махнали спиралата минути преди раждането на тяхното дете следващата пролет.

В тълкованията се казва, че душата може до само­то раждане да избира дали иска да се роди в дадена ситуация, следователно има разлика между момен­та на зачатието и момента на влизането й в тялото. Очевидно тя може да променя решението си във все­ки момент не само до раждането, но и 24 часа след него. Много преди въвеждането на този термин в ме­дицината в поне едно тълкование се говори за син­дрома на внезапната детска смърт. В конкретния случай Кейси заявил, че малко след раждането душа­та е решила да напусне този свят, тъй като била стигнала до заключението, че средата на родители­те няма да й бъде полезна и ще е по-добре „да не под­държа съзнание в материалния свят” (2390-2). И продължил, че решението за напускане на тялото по­някога е възможно чак до тригодишна възраст.

През 1940 г. една тридесет и седемгодишна дома­киня поискала да научи дали сама е избрала роди­телите си. Кейси й отговорил: „По този въпрос може да се напише цяла дисертация” (2170). След това обяснил, че законите, които определят дали една ду­ша ще дойде на Земята, са два — законът за причи­на и следствие и законът за привличането. Първият има отношение към паметта на душата и към поуки­те, връзките и опита, които си е изработила в мина­лото. Действието на закона за привличането е като на универсален магнит — под негово влияние душа­та е притеглена към условията, които ще й осигурят желаните уроци. Вследствие на тези два закона же­ната била привлечена към своите родители, тъй ка­то вече имали общи преживявания, а и те можели да й осигурят подходяща среда.

Като последен пример ще дам този с едно семейс­тво, което поискало съвет и наставления как да ста­нат възможно най-добрите проводници за душа, ко­ято иска да се роди на този свят (341-48). Те били по­съветвани да се обединят и да работят върху общо­то си желание. Кейси им казал, че най-удачно е да оставят Бог да изпълни целите си чрез тях: „Така ще ви се даде такава душа, която да съответства на спо­собностите ви да дадете своя принос за човечество­то, за света; ще станете проводници тъкмо на онази душа, която е необходима в настоящето”. Нагласата, която всеки трябвало да поддържа, била: „Господи, използвай ме—тялото, ума, волята ми—като провод­ник за благодат на другите”.

Тълкованието ги уверявало, че Бог познава техни­те качества и способности и ще им изпрати душа, ко­ято би имала полза от възпитанието, което са способ­ни да й дадат. Двамата били посъветвани да посто­янстват с молитвите и медитацията през цялата бре­менност, да не забравят истинските идеали и във всеки миг да са изпълнени с надежди и очаквания. Също така трябвало да живеят целенасочено, със съзнанието, че Бог ще работи с тях, ако му позволят. Съпрузите се поинтересували дали може да пожела­ят дете от определен пол, но Кейси им казал, че ако наистина искат да окажат пълно съдействие, най-доброто желание било: „Господи, да бъде волята Ти”.

Почти година по-късно им се родило момченце, а след време тълкованията потвърдили, че тримата са живели заедно и в предишни прераждания, а сега просто подновявали старите си връзки.

Създаване на връзки между сродни души

 

Не се сещам за двама души, които са в постоянна вражда, но вярвам в теорията за преражданията и живея с надеждата, че ако не в това, то поне в някой следващ живот ще успея да прегърна приятелски цялото човечество.

Махатма Ганди

През първата половина на XX век хора от всякак­ви прослойки и религии идвали при Едгар Кей­си, за да получат съвет как да подобрят отношения­та си със своите съпруги, приятели, семейства, коле­ги и дори врагове. Независимо за какъв тип връзка е ставало дума или каква е била продължителност­та на трудностите в отношенията (и дори от други прераждания), Кейси е посочвал едни и същи прин­ципи за тяхното решаване. Според него създаване­то на душевно родство с всеки човек в живота ни е една от целите да бъдем на Земята.

Когато отношенията са крайно влошени, човек обикновено се пита: „Защо изобщо да си правя тру­да” и „Защо е толкова важно да се помирим с абсо­лютно всеки”. С годините, търсейки отговори на съ­щите тези въпроси, хората са открили много от причините, съдържащи се в тълкованията на Едгар Кейси:

• В крайна сметка всички връзки носят потенциал да бъдат значими и полезни, що се отнася до раз­витието на душата и личната трансформация.

• Чрез общуването с другите научаваме най-много за себе си.

• Взаимоотношенията ни се повтарят, докато не ре­шим проблема, поради който се влошават.

• Като души, които търсят цялостност, нашата цел е да постигнем душевно родство с всеки човек, ко­гото срещнем в живота си.

Да се замислим за момент за онзи човек, когото обичаме най-много, и да се запитаме какво е естест­вото на връзката ни с него. Като осмислим начина, по който го обичаме и го приемаме без всякакви ус­ловия, можем да си зададем въпроса какво всъщност усещаме. Вероятно става дума за пълна преданост, която ни кара да му желаем само най-доброто и да правим всичко възможно в тази насока. Следваща­та стъпка е да се запитаме кой вид любов поставя нуждите на другите над нашите. Ако успеем да доби­ем представа за естеството и динамиката на този тип връзка, значи сме разбрали какво точно ще изпит­ваме един ден към всяка душа на Земята. Според тълкованията на Едгар Кейси развитието на всяка душа ще приключи едва, когато тя се научи да обича по този начин.

Но не бива мащабите на тази задача да ни съкрушават — според тълкованията има два фактора, които определят неизбежния ни успех. Първият е, че ние винаги привличаме точно онова, от което се нуж­даем в момента, а вторият—че всяка душа носи в се­бе си елемент на съвършенство, който само чака да бъде пробуден от човешката воля. В крайна сметка, дали ще събудим своето съвършенство и дали ще си извлечем поука от всяка една ситуация, зависи само от нас и от това дали ще предпочетем да прилагаме най-доброто, на което сме способни. Кейси често е скастрял хората, които са го питали какво трябва да правят в живота си: „Това е повтаряно безброй пъти — прилагай това, което знаеш днес, утре ще ти се да­де възможност за следващата стъпка. Защото то е стъпало след стъпало, поука след поука, малко тук и малко там!” (826-11).

През годините, когато е правел тълкования, Едгар Кейси е разисквал няколко стъпки за установяване на родство между душите: (1) научи се да обичаш и разбираш себе си; (2) постави си духовен идеал, кой­то да ти служи като пътеводна светлина; (3) започ­ни да работиш в тази насока, като използваш мак­симално знанията си до момента; и (4) очаквай про­мяната, за да се промениш и ти самият.

Да обичат и разбират истински себе си, за някои хора е трудна задача. Поради възпитанието, лични­те съмнения, ниската самооценка или отрицателно­то влияние на част от околните, те имат чувството, че не са достойни да бъдат обичани и няма кой знае какво да споделят с другите. За съжаление този не­гативизъм поражда трудни за преодоляване поведенчески модели, тъй като те се самозахранват. Чес­то хората с най-ниска самооценка имат властен ро­дител, началник-тиранин, критикуваща съпруга или неуправляемо дете. Кейси често е казвал на та­къв човек, че постоянно привлича хора със същото ниво на самооценка, тъй като „подобията се привли­чат”. Поуката тук е не да се отървем от подобни връз­ки, а постепенно да си изградим самоуважение, доб­ра самооценка и обич към себе си.

Динамиката „подобията се привличат” означава не само че всичко, което изразим в мислите и дела­та си, ни се връща, но също и че можем да видим соб­ствените си слабости и достойнства у другите. Или най-просто казано, хората, на които откликваме емо­ционално, буквално изпълняват ролята на огледало. Според Кейси най-много ни вбесява човек, у когото виждаме тези свои недостатъци, с които сме пропус­нали или изобщо отказваме да се занимаваме. И об­ратното — хората, от които истински се възхищава­ме, притежават онова наше качество, което бихме могли да използваме. Може би ви е трудно да възпри­емете тази идея, но не забравяйте, че и най-големият ви враг си има най-добър приятел, а, от своя стра­на, вашият най-добър приятел също има врагове. Защо? Отговорът е свързан с личните ни възприя­тия и със склонността ни да виждаме у другите ка­чествата, които сами притежаваме.

Според тълкованията, когато откликнем емоцио­нално (положително или отрицателно) на някого, мо­жем да бъдем сигурни, че от него ще научим нещо повече за себе си. Ако искаме да разберем върху как­во трябва да поработим в духовен аспект, трябва само да огледаме хората, които ни подлудяват. Ако пък искаме да разберем кое свое качество можем да развием, вглеждаме се в онези, от които истински се възхищаваме. Проумявайки тази динамика, ще придобием съвсем ново отношение към цялото човечес­тво. Кейси е вярвал, че когато осъзнаем истинската си индивидуалност, ще разберем, че сме дълбоко свързани един с друг, че Бог е нашият родител, а всички ние сме деца от едно и също семейство.

Според него втората важна стъпка в установява­нето на душевно родство е съзнателно да си изберем идеал. Най-простичко казано, идеалът е духовна подбуда или цел, която се превръща в основа на всичките ни постъпки. След като установим кой е най-добрият стремеж за нас, можем да го превърнем в база за поведенчески модели, различни от стари­те. Хората често откриват, че им е трудно да проме­нят една продължителна проблемна връзка. Причи­ната за това е, че лошото отношение и държане са се вкоренили дълбоко в тях и когато се сетят за съ­щия този човек, веднага усещат обичайния яд или раздразнение — дори когато той не е наблизо.

Кейси смята, че вместо постоянно да реагираме на предишни преживявания, можем след установя­ването на идеал да работим върху дадена връзка, като с това насочим развитието й в положителна по­сока. Например избрали сме великодушието за иде­ал. Тогава, вместо да действаме според старите си по­веденчески модели, ще си зададем въпроса: „Как би реагирал истински великодушният човек в такава ситуация?”, „Как се държи великодушният човек?” или „Как щях да се държа, ако бях великодушен?”. След като изградим в ума си образа на великодуш­ния (или на любящия, или на разбиращия) човек, от­там нататък остава само да постъпваме подобаващо. Когато човекът си набележи идеал и установи нови модели на поведение, те заемат мястото на предишните и постепенно започват да се задействат автома­тично.

Третата стъпка в създаването на душевно родст­во е процесът на прилагане. Постигането му е съвсем просто: „Защото това не е някакво велико дело, не в някаква всеобхватна форма. Просто бъди добър, бъ­ди внимателен, бъди кротък, бъди дълготърпелив, показвай братска обич…” (793-2). Тълкованията со­чат, че при мнозина между знание и прилагане съ­ществува голяма разлика. Кейси е вярвал, че когато нещо не се прилага, то не може да бъде истински осъзнато и следователно не подпомага промяната на същността. С други думи, едно е знанието като най-обикновена информация, а друго е то да се прилага, защото това води до личностна трансформация.

Последната стъпка в преобразяването на отноше­нията ни с другите е просто да поддържаме нагласа на откритост и лично очакване. Кейси е насърчавал хората да очакват промяната, за да могат да я осъ­ществят. Тълкованията винаги твърдят, че всички връзки могат да се преобразят, тъй като единствени­ят, когото човек може да промени, е самият себе си. А когато той се промени, по закона за привличане на подобията ще промени и начина, по който хората му отговарят. С други думи, най-ефикасният начин да подобрим отношенията си с другите е да станем ця­лостни вътре в себе си. Аспекти от горните стъпки за създаване на родство между душите могат да се отк­рият в много случаи от архивите на Кейси.

През 1941 г. двама младоженци дошли при него за съвет как да живеят и израстват заедно. Той им ка­зал, че са били заедно и в минали прераждания, та­ка че са способни да се допълват съвършено. Не бивало обаче да забравят, че във връзката им неизбеж­но ще има разногласия, и ги посъветвал: „Гледайте да не се сърдите един на друг по едно и също време”. За да работят заедно, трябвало да си намерят общи идеали и цели: „Подходът, начинът на мислене мо­же да не са едни и същи, но целта, желанието, на­деждите, благополучието на двамата трябва да бъдат каквито подобава за такъв съюз — единият да гледа за другия” (341—48). Накрая ги насърчил да си бъдат „помощници”1 и винаги да поставят благополучието на другия над своето.

Една двадесетгодишна жена се тревожела, че по­ради семейни и регилиозни различия между нея и годеника й може да се появят разногласия. Кейси й казал: „Запомни, ти се омъжваш за един човек, не за семейство и не за църква!” Ако двамата с бъдещия й съпруг поставели връзката си над своите семейства и положели искрени усилия да следват Божията во­ля в живота си, нямало да имат никакви проблеми. Освен да не забелязват много-много недостатъците, а да се съсредоточават в добродетелите на другия, на двойката било напомнено: „Отношенията ви трябва да са равнопоставени, не четиридесет на шестдесет, не двадесет на осемдесет, а петдесет на петдесет и всеки трябва да се приспособи към особеностите на другия” (1722-1). Тълкованието им обещавало, че ако полагат всички усилия да създадат един хубав, ра­достен, стойностен и духовен съвместен живот, окол­ните ще бъдат подтикнати да направят същото.

Тридесет и една годишна жена, която имала мно­гобройни проблеми в отношенията си с роднини и приятели, била посъветвана да не забравя, че ако иска нещо от другите, трябва първо сама да им го да­де. Освен това Кейси й обяснил, че недостатъците, които вижда в околните, са отражение на нейните собствени и само тя може да внесе положителни про­мени в отношенията си с всички. Колкото до поддър­жането на подходяща нагласа и очакване, в тълко­ванието се казвало: „Недей все да си казваш: „Знам какво ще кажат и ще направят, но ще гледам да се справя възможно най-добре”. Забрави това! Знай, че с какъвто дух правиш нещата, в такъв дух реагират околните!” (1688-9).

Джо и Кристин признават, че що се отнася до съз­даването на духовно родство в брака им, двамата най-сетне били на прав път. Били семейство от шест години, като и двамата били развеждани по два пъ­ти. Джо бил стигнал до заключението, че с предиш­ните му съпруги също са били сродни души, но едва откакто е с Кристин, се променил достатъчно, за да е способен на здрава връзка, макар предишните му бракове да траяли над петнадесет години. И в двата имало и трудности, и хубави моменти:

„Преживяхме много предизвикателства и емоции. Научихме се да мразим, да прощаваме и отново да мразим, този път по-силно. Накрая и двата ми брака преминаха в безразличие на всички нива—което никак не е полезно. Карах­ме се за всичко. Всеки от нас превърна в своя цел да задоволява всяко желание, което изпъл­зеше от ума му. С Божията милост се разделихме и продължихме напред, но с всяка следваща връзка бях тласкан нагоре, за да намеря отго­вори на някои въпроси и да открия по-възви­шена цел в живота”.

Понастоящем Кристин и Джо смятат, че приятел­ството и общият им интерес към духовното са двата най-силни стабилизиращи фактора в техния живот. Убедени, че връзката им е много по-отдавнашна, от­колкото си спомнят, те си направили тълкования при медиум и научили, че са били заедно като брат и сес­тра в Италия и като семейство лечители по времето на Исус. В сегашния си живот пък се познавали трина­десет години, преди да се оженят. И за двамата нас­тоящата връзка е процес на учене. Кристин казва:

„Вероятно от никой друг не съм научила тол­кова неща, колкото от Джо. Първото, което ми идва наум, е, че връзката ми с него ме направи по-добър човек. Преди бях малко отмъстителна, но откакто го срещнах, той е моята будна съ­вест. Действително с негова помощ станах по-добра. Също така той ме запозна с материалите на Едгар Кейси и ми представи живота в съв­сем нова светлина. Не зная дали съм успяла да го науча на нещо, но веднъж той заяви, че има усещането, че е срещнал себе си”.

Ето какво разказва тя за един от проблемите, кой­то преодолели заедно. Синът й от предишен брак жи­веел с баща си. И тя общувала с него, но не искала да има нищо общо с бившия си съпруг. С течение на времето сънувала, че трябва да общува с него и да му прости. Въпреки насърченията на Джо в тази насо­ка, Кристин упорито отказвала да го направи. В да­ден момент получила писмо от адвокат, който я уве­домявал, че бащата на момчето иска да промени пра­вата й за посещения и да я съди за издръжка на де­тето. Това я вбесило, още повече че той имал доста повече пари от нея и цялата тази идея й се сторила просто абсурдна. Джо се опитал да я убеди, че тряб­ва да се разбере с бившия си съпруг, преди да се е на­месил съдът, но тя просто отказала да се занимава с това.

Когато делото влязло в съда, дори адвокатът на бившия съпруг се удивил, защото съдията се произ­несъл в негова полза. Кристин била осъдена да пла­ща издръжка. Било й трудно да проумее ситуация­та, но Джо я убедил, че ще е най-добре да погледне на това като на част от обучението на нейната същ­ност. През следващите девет месеца тя упорито се молела за себе си и бившия си съпруг, а Джо насър­чавал двамата да започнат някакъв диалог. Когато дошло време в съда да се обсъждат разходите за ко­лежа на детето, Кристин и бившият й мъж вече се били разбрали и по думите на Джо напуснали зала­та с усмивка и ново отношение един към друг. Отто­гава се опитват да си съдействат във всичко, свър­зано със сина им.

Що се отнася до онова, което е научил от съпру­гата си, Джо признава, че поради духовното им из­растване двамата имат повече сходства, отколкото различия. Най-голямата им разлика е, че той е по-емоционален, а тя има рационален подход към поч­ти всичко. Все пак всеки от тях се е научил да допъл­ва емоционалния облик на другия. И което е най-важно, Джо смята, че Кристин изключително много му е помогнала да опознае себе си:

„През годините на съвместния ни живот тя ми показа много повече неща за самия мен, от­колкото съм научил през предишните четири­десет и осем години. Най-сетне се виждам та­къв, какъвто съм, особено онези дразнещи нещица, на които отдаваме такова голямо значе­ние във връзките си. Понякога ме боли да се виждам такъв, но съм й благодарен, че се ста­рае да бъде мое огледало. Кристин казва, че съм й помогнал да се оправи с множество трудни си­туации и хора, като полага усилия да ги гледа откъм добрата им страна… За мен нашето при­ятелство с течение на времето се превърна в константа”.

През 1939 г. Едгар Кейси казал на двадесет и ед­на годишен водопроводчик, че не е дошъл случайно на Земята, нито пък случайно е създал отношения със сегашните си приятели и колеги — за него това било средство за лична трансформация и израства­не (2030-1). Колкото до това как да подобри отноше­нията си с тези хора, трябвало да открие начин да превърне общуването си с тях в „красиво преживя­ване”. Също така бил посъветван постоянно да си за­дава въпроса: „Какво мога да направя и какъв тряб­ва да бъда за другите, та познанството или приятел­ството им с мен да ги направи по-добри, да им пока­же защо са дошли на този свят”.

Тридесет и пет годишен счетоводител се интере­сувал дали — космически погледнато — дължи нещо на семейството си и ако да, какво. Кейси му отгово­рил, че човек има дълг към всеки член от семейство­то си, както и те към него. Най-общо казано, задъл­жението било да усъвършенстват себе си и взаимо­отношенията си, да живеят така, че възможността да бъдат заедно да ги направи по-добри хора. Колко­то до осъществяването на тази задача, той трябвало да помни, че на света няма нищо по-силно от собст­вената му свободна воля (1432-1).

По същия начин двадесет и четири годишен мъж узнал, че притежава скрити способности „да сътво­ри много добро или много зло” (633-2). Тъй като не­избежно щял да срещне себе си във всичките си от­ношения с околните, той бил насърчен да им оказва градивно влияние и да превърне спокойствието, хар­монията, красотата и любовта в основни фактори в своя живот.

На родители, които поискали да научат кой е най-добрият начин да отгледат своя син, да направят живота му щастлив и полезен, Кейси казал, че най-градивното е да осигурят на детето духовна основа, която ще бъде с него до края на дните му. Посъвет­вал ги да бъдат верни на онова, което искат да въз­питат у сина си, „никога да не правят нещата, които не желаят той да прави, и никога да не казват това, което не желаят той да казва” (1551-2).

Фактът, че създаването на родство между души­те е основна цел на земното ни пребиваване, е обяс­нен най-добре в тълкованието, направено през 1938 г. на един шестдесет и седем годишен мъж. Той бил уверен, че е на прав път, и получил следния съвет: „Не сещай умора в правенето на добрини” (1598-1). Кейси му напомнил, че в човешките взаимоотношения има само един идеал и той е: „Обичай ближния като себе си”. Човекът попитал как да служи най-доб­ре на хората и бил насърчен да дава светлина на оне­зи, които седят на тъмно, да носи надежда на обезсърчените, да помага на заблудените. Ако правел те­зи неща както трябва—без да налага вижданията си на другите, но да им помага да открият значимото за себе си, — с негова помощ те щели да намерят себе си и да осъзнаят връзката си с Твореца.

Пример за себеоткриване в личните отношения е историята на Тим и Карл. Двамата са тридесетго­дишни хомосексуалисти и са заедно от три години. Открили, че както сходствата, така и различията между тях им помагат в духовното развитие. Според Карл различията са им позволили да разширят гле­дищата си за живота. Положителните сходства им действали добре, но еднаквите отрицателни модели на поведение понякога ги поставяли пред големи предизвикателства. По думите на Карл, те си прили­чат в много отношения и все още успяват да се до­пълват взаимно:

„Тъй като става дума за еднополова любовна връзка, на пръв поглед в нея няма обмен на противоположности, допълване на Ин с Ян, на мъжки и женски енергии. Въпреки това ние се допълваме на нива, много по-дълбоки от физи­ческото. В някои отношения умствените, емо­ционалните и духовните ни процеси протичат съвсем различно”.

Свързват ги любовта към новите знания, духов­ността и задушевните разговори. Тим смята, че от съвместния им живот е научил повече за любовта — не само към другия, но и към себе си. Той казва за връзката си:

„Карл е моето „спасително въже” в моменти­те, когато съм полагал огромни усилия да за­пазя личната си цялост. Някои от най-силни­те му качества са тъкмо онези, които се опит­вам да развия у себе си. В личните ни борби ту единият, ту другият се превръща в „скалата”, „опората” и „огледалото”. Той ми напомня кой съм и какво съм всъщност, подкрепя ме, кога­то залитам, а трябва да надскоча себе си. Съ­щевременно за мен не е важно какво съм нау­чил от Карл, а какво съм научил за себе си от нашата връзка. Сега се виждам по-ясно. За­почнах да осъзнавам някои свои схеми на по­ведение, които не харесвам, и да ги променям. Една от най-големите поуки, които извлякох, е, че мога да се открия напълно пред друга ду­ша, без да загубя себе си или своята индиви­дуалност. Мога да се чувствам по-пълноценен и силен, като работя върху личното си разви­тие, но едновременно с това да съм дълбоко свързан с друг човек”.

През 1943 г. Едгар Кейси казал на една четириде­сет и три годишна жена, че тя и съпругът й са про­дължили връзката си оттам, откъдето са я прекъсна­ли в предишното си прераждане в светите земи. Тъй като тогава не успявали да постигнат единодушие по който и да било въпрос, положението било запазено и в настоящето. Кейси я уверил, че могат да направят много, за да си помогнат взаимно. За да започ­нат преобразяването на връзката си, били посъвет­вани следното: „Работете заедно! Намерете онези не­ща, в които сте единодушни, и наблягайте на тях по­вече, отколкото на разногласията си” (2792-3).

Друга двойка била насърчена да осъзнае, че се до­пълват. Разбира се, те не били еднакви, нито пък мислели еднакво, но заедно можели да постигнат много в развитието си (1100-31).

Двадесет и три годишен проповедник бил окуражен да се превърне в проводник на благодат за дру­гите. Ако извадел на преден план всичко най-добро, което можел да даде, той щял да бъде като „мая” за ближните си. Кейси му казал да не съди никого—ни­то себе си, нито тях, — а да се пази „неопетнен” от земните грижи. Ако положел усилия във всички те­зи насоки, славата на Създателя щяла да се прояви чрез него на Земята (3188-1).

Една жена, която имала трудни отношения с раз­лични свои роднини, била насърчена да поработи върху обръщане на ситуацията: „Не чакай резултат за един ден, нито дори за седмица. Никой не може днес да сее, а утре да жъне. Хората жънат каквото са посели, но след като посятото узрее. Защото какво­то посееш, такова и ще пожънеш” (971-1). Кейси й казал, че ако се опитва да постъпва правилно, с пра­вилния дух, доброта и търпение, задължително ще постигне успех.

Тълкованието на четиридесет и шест годишна же­на казвало, че в крайна сметка душата задържа са­мо онова, което отдава. Предвид това, тя трябвало да внимава как се отнася с другите—колкото търпение, обич, доброта и нежност проявявала, толкова щяла и да получи в замяна (5259-1). На друга жена било обяснено, че в отношенията с майка й са се появили напрежение и трудности, защото двете често не ус­пявали да се разберат правилно. Трябвало да оставят разногласията настрана и да започнат отначало, ка­то открият онези неща, по които били единодушни (2706-1).

Историята на Уейн и Рут, които са женени от поч­ти петдесет години, е пример за двама души, успели да работят заедно. Отгледали две дъщери, професи­ята им била една и съща, цял живот имали общи преживявания, пътували заедно и външните наблю­датели ги смятали за много привързани един към друг. Житейският им път ги превел през тридесетго­дишна кариера във военноморския флот, през любов към музиката, през преподавателска работа и адми­нистративни отговорности в една организация с иде­ална цел и дори през двегодишна оскъдица по време на плаване с платноходка. И все пак съвместният им живот не е бил лесен в началото.

Макар че още при първата си среща усетили сил­но привличане, Уейн бил по-затворен, избягвал об­ществените контакти и изглеждал много вглъбен в музиката. Рут пък имала по-разностранни интереси, обичала да бъде сред хора и била много по-общител­на. Въпреки различията в средата и характерите си, една година по-късно двамата се оженили. Според Рут по време на шестмесечния им годеж и през пър­вите пет години след сватбата често имали разгоре­щени спорове и си казвали грозни неща. Освен сва­дите, първото им голямо предизвикателство било, че свекървата правела всичко възможно да съсипе бра­ка им.

В началото моделите им на поведение също се различавали. Уейн винаги действал бавно и целена­сочено. Бил абсолютен перфекционист и често нас­тоявал да довършва нещата, дори когато нямало ни­каква нужда от това. Рут пък била склонна да си ва­ди бързо заключения и да действа. По нейни думи заради тези различия двамата бързо стигнали до из­вода, че „трябва или да се научим да се спогаждаме, или да се разделим”. И започнали да разговарят, вместо да спорят.

Скоро Уейн осъзнал, че трябва да вземе решение коя връзка е по-важна за него — с майка му или с жена му. Избрал брака си. Също така двамата раз­брали, че могат да се учат един от друг, и всеки за­почнал да смекчава крайностите в поведението си. Днес Рут и Уейн са убедени, че възможността да бъдат заедно ги е направила по-добри хора.

С течение на времето общуването им така се по­добрило, че двете им дъщери разказват как в дет­ството си вечер заспивали от гласовете на родители­те си, които си „бъбрели” от другата страна на сте­ната, а сутрин се събуждали от същите звуци. Дори и сега двамата обичат да са заедно и да си говорят за любими неща:

„Общият ни интерес към духовното, красота­та на природата, британските острови, Ориен­та и библейските истории е много силен. Прив­личат ни градинарството и работата с дърво. Обичам да слушам как Уейн свири на кларинет, а той все още се радва на организаторските ми способности”.

Рут вярва, че връзката между сродни души про­дължава в много прераждалия, включващи различ­ни типове отношения, и отбелязва: „Те си помагат взаимно в работата върху кармичните модели. Да се надяваме, че го правят по положителен начин”. Свързва ги кариерата във флота и любовта към вет­роходството, имали са прераждане като братя и са работели заедно на голям кораб. В друго пък са би­ли съпрузи и са живели в рибарско селище на бри­танското крайбрежие през XIV век.

Демонстрирайки дълбоката им обич и свързаност един с друг, след тридесет години пътувания и мес­тения от град на град, когато се пенсионирал, Уейн казал на Рут: „Ти ме следва през последните триде­сет години, през следващите тридесет е мой ред да те следвам”. Това обещание ги завело за две години на Бахамите, където работили духовни групи за личнос­тна трансформация. В резултат на него те намери­ли и последната си професия на съдържатели на малко хотелче. Рут се усмихва и казва: „През послед­ните четиридесет и три години правехме всичко въз­можно да се подкрепяме”.

В потвърждение на факта, че родството между ду­шите се изгражда в течение на много прераждалия, в тълкованието на двадесет и осем годишен адвокат, който мислел да се ожени, се казвало, че щастието не е нещо, което просто съществува, а е преживяване, което може да се създаде. Кейси обяснил на двойка­та, че ако решат да се оженят, трябва да живеят та­ка, че винаги да могат да разчитат един на друг. По­съветвал ги да се държат така, че никога да не се ра­зочароват взаимно. Ако живеели по този начин и поддържали подходяща нагласа и насоченост в духовното, те непременно щели да постигнат щастие, спокойствие и удовлетворение в брака си (939-1).

Мъж отишъл при Едгар Кейси за тълкование, за­щото семейните му отношения не били особено доб­ри. Оплаквал се, че със съпругата му нямат почти ни­що общо. Искал да разбере как между тях да се съз­даде дух на сътрудничество, обич и добра воля дори само заради децата. Кейси му задал въпроса: „Няко­га минавало ли ти е през ум какъв мъж би искал да имаш, ако беше на мястото на жена си”. Насърчил го да постъпва както би го правил в подобна ситуация и разногласията им щели да отшумят (3411-1).

Двадесет и една годишна художничка попитала дали не трябва да прекрати отношенията си с прия­тел, който имал много тежък характер. Кейси я по­съветвал да не го прави, а да поработи върху връз­ката им, защото никой няма прекалено много прия­тели и всеки е важен сам по себе си (1828-1). На друг човек пък казал, че най-добрият начин да преобър­не отношенията си с някого бил да не забелязва твърде недостатъците, а да се съсредоточава върху добродетелите му (2925-1).

На мъж, който искал да възстанови хармонията в семейството си, Кейси разяснил, че не бива да нала­га своето и да кара другите да мислят като него, за­щото човек може да промени единствено себе си. По­съветвал го да търси хармонията вътре в себе си, да не се опитва да променя другите или да ги обвинява за онова, което се случва в живота му. Хармонията липсвала в семейния му живот, защото собствената му хармония била разстроена. Ако успеел да проме­ни себе си, и семейните му отношения щели да се оп­равят (4733-1).

Тридесет и шест годишна жена потърсила съвет по брачни проблеми. Тя научила, че вместо да пра­ви опити да промени съпруга си според своята воля и критерии, трябва да постъпва с него така, както би искала той да постъпва с нея. Ако искала да му вну­ши духовните си истини, не трябвало постоянно да му натяква за тях, а да му ги демонстрира с личен пример. Когато жената попитала как да се справят с предизвикателствата във връзката си, например финансовите, била посъветвана да намери начин да обсъдят проблема „не в яд и гняв”, а така, че да го разрешат заедно (585-1).

Като последен пример от тълкованията на Едгар Кейси ще вземем този с една двадесет и три годиш­на жена, която дошла за съвет относно предстоящия си брак. В началото на тълкованието Кейси заявил, че желае да предостави информация, която да е „най-полезна за душевното и умственото развитие и на два­мата” (480-20). Сетне казал, че като бъдещо семейст­во биха могли да се допълват взаимно само ако не заб­равят, че в брака всичко е „петдесет на петдесет” — иначе между тях щели да се появят разногласия.

Жената научила, че има естествена склонност да командва в семейството. Кейси я предупредил да внимава с това и по никакъв начин не се опитва да засенчва способностите или постиженията на съпру­га си. Било погрешно единият да е подчинен на дру­гия във всичко, а трябвало да споделят като равни най-доброто, което имат в себе си.

Посъветвал двойката когато имат разногласия, никога да не „роптаят” един срещу друг, а „винаги да обсъждат добре нещата”. Освен това било хубаво всеки в свободното си време да се интересува от заниманията на другия също както от своите. Не било лошо интересите им да са различни, но трябвало да си сътрудничат във всеки възможен случай и така да планират задачите си, че да имат време един за друг, за работа, за развлечения и възстановяване, като си помагат във всички тези дейности. Докато си сътруд­ничели, бракът им щял да бъде полезно преживява­не и „най-главното влияние” в живота им.

В идеалния случай домът им щял да се превърне в земно отражение на „небесния дом” — място, „кое­то ангелите ще копнеят да посетят и ще им се иска да бъдат гости”. Там нямало просто да се почива, да се спи или яде, а всеки, който влизал, щял да усеща в енергията на техния дом святост, подкрепа и на­дежда. Колкото до създаването на хармония в брака им, били посъветвани да се разделят с мисли от ро­да на: „Ще го направим утре… ще започнем идната седмица… ще се погрижим за това догодина”, а да работят заедно всеки ден, за да могат полека-лека да изградят един съвършен съюз. Най-добрият подход бил всеки път, когато имат съмнения или страхове, да ги обсъждат и решават след медитация и молит­ви, за да може Създателят да им помогне. В случай че следват тези съвети, бракът им щял да бъде бла­гословен и плодотворен, а те щели да станат провод­ници на Божията благодат на Земята.

През годините, в които се е занимавал с тълкова­ния, Кейси е съветвал хората, че не е толкова важно какви са в социално отношение, а как са използва­ли възможността да бъдат с другите в живота им. Той вярвал, че в търсенето на завършеност душата неизбежно ще изгради родство с всяко човешко съ­щество, с което влиза в контакт. Предизвикателството е, че някои от тези връзки ни тласкат към личнос­тна промяна и трансформация посредством трудния процес на индивидуално приложение. Въпреки това Кейси е уверявал хората, че в каквито и отношения да се намират с даден човек, те винаги могат да бъ­дат по-добри. Очевидно всеки от нас е извикан на то­зи свят, за да промени своето ъгълче и да преобрази поне една връзка в даденото прераждане:

„И ако душевната същност не направи света по-добър, ако не направи своето ъгълче, свое­то местенце в него по-добро, малко по-изпълне­но с надежди и братска любов, с доброта и дълготърпение, с думите и делата на същността, животът й е бил провал; особено що се отнася до израстването. И целия свят да си спечелил, кол­ко нищожен ще се чувстваш, ако не си изпълнил целта, за която си дошъл в него!” (3420-1).

Душевното ни родство със Създателя

 

Те не са от света, както и Аз не съм от света… да бъдат всички едно, както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас, за да повярва светът, че Ти си ме пратил. И славата, която Ти Ми даде, Аз я дадох на тях; за да бъдат едно, както и Ние сме едно.. “

Исус от Назарет, Евангелие от Йоан (17:16, 21-22)

Според Едгар Кейси едно нещо свързва цялото човечество. Най-просто казано, това е фактът, че има само един Бог и всяка душа е негово дете. Но по тъжна ирония именно религията, структурата, която поначало е предназначена да обогатява връз­ката ни с Бога, често ни разделя. В резултат мнози­на, разочаровани от човечеството, са се отказали от вярата си. Когато засягат този проблем, тълковани­ята се съсредоточават не във формите на различни­те религии или догми, а в това, че всяка душа тряб­ва да се научи да проявява живия дух на Земята. В отговор на въпроса коя е правата религия Кейси от­говаря:

…..каква е разликата… Истината… идва от едно място. Нима няма листа от дъб, от ясен, от бор? Те просто изпитват нужда да преживеят едно или друго…

Всеки има своето място. Не търси недостатъ­ци на никого, а гледай да показваш колко добър бор, ясен, дъб или лоза си” (254-87).

В същия ред на мисли Кейси казал на един тридесетина годишен финансов брокер, че Създателят е източник на всичко съществуващо и първият урок от всяко духовно пътуване трябва да бъде: „Едно, Ед­но, Едно, Едно; единство в Бог, единство в отноше­нията между хората, единство в силата, единство във времето, единство във всяко усилие — единство, единство” (900-429). Но в тълкованията за същия чо­век се признава, че за някои хора това единство е съ­що толкова непонятно, колкото триизмерната реал­ност за едно двуизмерно същество. До него се стига само с индивидуалното израстване и развитие на ду­шата.

През 1941 г. един писател се заинтересувал защо Бог изобщо е решил да създаде душата. Кейси му отговорил, че всичко се дължи на Божието желание да търси израз и другарство (5749-14). Идеята, че Бог може да се нуждае от компания, на пръв поглед изглежда странна, но всичко си идва на мястото, ко­гато си спомним, че Бог е любов. Кейси често повта­рял, че любовта се изразява най-добре, когато дава­ме, без да мислим какво ще получим. Следователно любовта може да се прояви само в отношенията ни с другите. Душата, от друга страна, се намира в ма­териално тяло, за да усети динамиката на закона за причина и следствие. Накрая тя се научава да проя­вява съвършената любов и с течение на времето ста­ва достоен другар на Бога.

Тълкованията често напомнят на хората за тях­ната духовна същност. Според Кейси човекът не е материално тяло, а по-скоро духовно същество—сът­ворено по образ и подобие на нашия любящ Съз­дател, — което има физически преживявания на Зе­мята. С други думи, душата може да преживее мно­жество прераждания в материалния свят, но е нещо много повече от тяло. Както се казва в Светото писа­ние, душата е създадена по Божи образ (Битие 1:26) и следователно духът е нейното естествено състоя­ние. В процеса на сътворението Бог е дал на всяка душа пълна свобода на волята и възможност за себеизразяване.

Поради това в природата на душата е да търси — да търси истинската си идентичност и своята връз­ка с цялото. За съжаление може цял живот да тър­сим, без дори да разберем какво. А по думите на Кейси това в крайна сметка е връзката ни с Творе­ца. Основният въпрос, който душата неведнъж си задава, е: „Коя съм аз”. Този въпрос се отправя по безброй начини, докато душата избира различни­те прераждания с надеждата да срещне себе си. Кейси е вярвал, че когато този процес завърши, всички души ще осъзнаят своята идентичност и другарството си с Бога.

През 1935 г. той казал на една тридесет и седем го­дишна учителка, че онова, за което е била повикана на Земята, не е никак трудно: „Просто бъди добра, бъди търпелива, показвай любов към ближния си”. Ако живеела по този начин, щяла да стане проводник на духа и с течение на времето да осъзнае, че част от нея е Божие дете. Кейси й обещал: „Тогава ду­шата трябва да се върне — и ще се върне — при своя Създател. Тя е частица от Съзидателната сила, припламнала в материалното, в плътта” (272-9).

На друга жена напомнил, че крайната цел в жи­вота на всяка душа е човекът да се събуди за исти­ната на своята духовна същност, като с това стане „достоен другар” на Твореца. Посъветвал я всеки път, когато си зададе въпроса: „Защо съм на тази Земя?”, да погледне онези, които са били изпратени в живо­та й, за да може тя да ги обича и да им служи. Ако ги приемела с радост, те щели да се превърнат в сред­ството, чрез което да намери себе си.

„Не в себичност, не в злоба, не в гняв; не в ни­кое от онези неща, които разделят Аза от Съзи­дателните сили или Енергията, или Бога. Но простотата, нежността, скромността, верност­та, дълготърпението, търпеливосттпа са ка­чествата на душата, които тя разпознава в пъ­тищата и делата си сред хората” (518-2).

На седемдесет и шест годишен занаятчия Кейси обяснил, че дали душата ще напредне, или ще изос­тане в развитието си в даден живот, зависи от това доколко се е посветила на любовта и служенето на другите (1767-2).

Петдесет и една годишна домакиня и майка попи­тала как най-добре да съветва и напътства двадесет и осем годишния си син, който имал проблеми. Кей­си й казал да поставя любовта и подкрепата над властта и налагането: „в любяща търпимост, в любящо приятелство и винаги бъди готова да помогнеш, когато трябва или когато можеш” (255-12). Тя щяла винаги да обича и да съветва сина си, но нямало как да живее живота му вместо него. Било й напомнено, че всяка душа трябва сама „да намери пътя си към своя Бог”.

На петдесет и една годишна гувернантка пък тълкователят казал, че „всичкият закон” се изразява в следното: „Обичай Господа с цялото си сърце, с це­лия си ум, с цялото си тяло и обичай ближния като себе си” (1250-1). А на двадесет и седем годишен пи­сател той обяснил, че животът на Исус е послужил за пример на всички хора независимо от религиозните им убеждения. В това отношение Исус е „по-голям брат” на всяка душа на Земята. Когато човекът по­питал как да заживее съгласно този пример, Кейси отвърнал:

„Не с велики прояви на мъжество, не и с въз­хваляване на знанията или силата ти; а с неж­ността на духовното: любов, доброта, дълготърпение, търпеливост; тези неща ти е показал твоят брат и ако ги прилагаш ден след ден в де­лата си с ближния, може да станеш едно с Него и Той е предопределил, че така ще стане! Нима ще се отделиш от Него? Защото нищо на небе­сата, на Земята или в ада не може да те отдели от любовта на твоя Бог, от брата ти, освен ти са­мият!” (849-11).

В други тълкования този модел на поведение, кой­то е наследство на всяка душа, е описан като „съзна­нието в душата, отпечатано в ума, което чака волята да го пробуди за единството на душата с Бога” (5749-14).

На шестдесет и една годишна вдовица, която тър­села посока в живота си, било обяснено, че като Бо­жие дете притежава част от съзнанието на Господа и като цел на живота си трябва да възприеме провяването на любовта на Създателя. Ако живеела съг­ласно най-доброто, което осъзнавала в момента, „малко тук, малко там, ред след ред, урок след урок”, тя постепенно щяла да осъзнае своя духовен източ­ник (3003-1).

Тридесет и седем годишна жена търсела другарст­во и брак, за да се почувства пълноценна. Тя получи­ла съвет: „Знай, че душата е сродна повече на универ­салното съзнание, отколкото на някоя отделна лич­ност” (2988-2). В същия ред на мисли на група хора, които работели върху материалите на Кейси, било ка­зано: „…защото Той е самотен без теб” (254-76). Кей­си ги насърчил да намерят начини да служат на дру­гите и да се обичат „така, както Той ви е обичал”.

Повикът да се обичаме, както ни обича Създате­лят, не е изненадващ, като се има предвид, че всич­ки сме негови деца. Тълкованията подсказват, че ще стигнем до това ниво на съзнание само ако си про­тегнем ръце:

„Та в пътуването на душата през времето и пространството, от този живот в следващия, целта е да й се дават нови и нови възможности да изразява онова, което оправдава хората в от­ношенията помежду им — милосърдие, любов, търпеливост, дълготърпение, братска обич” (938-1).

Най-малкото фактът, че всички сме деца на любя­щия си Творец, би трябвало да ни внуши чувство за огромна отговорност. В най-общи линии тази отго­ворност е да се научим да обичаме ближния. Въпро­сът доколко се осъществява тази цел може би е из­разен най-добре през 1932 г. пред една група, кога­то Кейси ги запитал: „…вие готови ли сте да дадете отчет за онова, което сте направили с възможности­те си на Земята като Божии синове?” (364-7).

Несъмнено целият свят би се преобразил, ако все­ки човек можеше изведнъж да осъзнае, че крайната цел на съществуването му е да се научи да обича. Според Кейси става дума за напълно реална възмож­ност, а не за някаква утопия. Това съзнание ще поз­воли на всички души да намерят своята завърше­ност и най-сетне да разберат, че тъй като сме нераз­ривно свързани със Създателя от зората на сътворе­нието, ние сме сродни души с Него.

Епилог

 

Откакто съществува човечеството, винаги е има­ло хора, които търсят липсващия елемент от жи­вота си — елемент, който вярват, че могат да наме­рят в някой друг. Тази идеализирана представа за от­ношенията между хората често е била описвана ка­то търсене на „половинката”, на „душата-близнак” или на „сродна душа”. Мнозина са убедени, че връз­ката между сродни души е идеалното партньорство, което по някакъв начин ще направи живота им пъл­ноценен —идея, популяризирана в съвременното об­щество.

Едгар Кейси определено е съгласен, че има хора със сродни души, но възгледите му са доста по-раз­лични и в крайна сметка по-полезни.

Той е смятал, че отношенията между сродни души не са нещо идеално, а са по-скоро постоянен процес на учене и израстване. Според него съвършени връз­ки няма—те трябва да се създадат. Макар в опреде­лен момент да изглежда, че някои хора имат идеал­ни отношения, от информацията в тълкованията става ясно, че тези отношения са се развивали с те­чение на времето, докато хората са се учели да рабо­тят заедно. Често се случва човек да изостави труд­на връзка с партньор, за да се събере с предполагае­мата си „сродна душа”, но скоро да открие, че и с нея се появяват същите предизвикателства и трудности.

В повечето случаи причината не е в конкретната личност — тя просто ни позволява да се сблъскаме с уроците, които са ни нужни за израстването на ду­шата ни и личностната ни трансформация.

Десетилетия наред Кейси е давал на хиляди хора практични и полезни съвети как да изградят връз­ка със сродните души в живота си. Независимо дали е ставало дума за семейна двойка, за приятели, род­нини или просто за двама души, които имат труднос­ти в общуването помежду си, Кейси е смятал, че трябва да им се помогне да постигнат крайната цел —да надскочат себе си, да се променят и да израснат. В идеалния случай възможността да бъдат заедно подтиква хората да станат по-добри.

Поради ясновидските си дарби Кейси е можел да проследява развитието на контактите между инди­видите във времето и да описва как миналите прераждания и фактори влияят върху настоящето. Вза­имоотношенията между сродни души са непрекъс­нат процес, който душата подновява в различни мо­менти и места. Той помага на хората да опознаят се­бе си и да усетят връзката си със Създателя. Родство на душите може да има не само между сексуални партньори, но и между родители и деца, приятели, роднини и дори колеги. Поради това всеки човек има много сродни души, които му помагат в личностно­то развитие. Разбира се, всяка връзка между сродни души си има своята цел, но иначе са съвсем обикно­вени отношения между хора, които са свързани по особен начин.

Кейси често ги наричал „спогодба петдесет на пет­десет”, в която главният въпрос е не „какво ще полу­ча”, а „какво мога да вложа”. Затова тълкованията обясняват, че истинската любов всъщност не е страст, желание или дори привързаност—тя е акт на себеотрицание; отдаване на най-доброто, което при­тежаваме. Макар че не всяка връзка протича глад­ко, всички крият възможности да се превърнат в по­лезно преживяване. Естествено, дали човек ще про­дължи връзката „в радости и скърби”, зависи само от него. Неведнъж Кейси е напомнял на свои клиенти, че способността за личностни промени е у самите тях. Въпреки че миналите прераждания създават различни възможности и вероятности, в крайна сметка хората градят своя живот единствено по си­лата на свободната си воля.

За душата дългият процес на връзки, преживява­ния и прераждания е нещо като учебна програма за личностно израстване и развитие. Кейси е вярвал, че тъй като всички сме деца на любящия Творец, целта на земния ни живот е да се научим да обичаме — и накрая всички души да станат сродни. Всъщност колкото по-пълноценна става една душа, толкова по-лесно й е да се свързва с другите. Хората усещат ду­ховно привличане един към друг не защото ще се до­пълват идеално, а защото връзката им би могла да тласне и двамата напред в личностното им развитие. Погледнато от този ъгъл, търсенето на сродна душа всъщност е търсене на завършеност на индивида. Но истинска завършеност може да се постигне само ако душата осъзнае духовния си източник. Така че тър­сенето на сродна душа всъщност е търсене на Бога.