Едно от най-фундаменталните изследвания в областта на лечебното изкуство е хомеопатията, така, както тя е развита и описана от Самуел Ханеман (1755-1843). Откакто съществува, та чак до днес противниците на хомеопа­тията я оборват също толкова страстно, колкото страс­тно я защитават привържениците й. По-нататък малко по-подробно ще се запознаем с хомеопатията. Не само за­щото сме изправени пред непосредствена опасност да й се издаде присъда, но и защото е необходимо спешно да се вне­се яснота за същността й в немедицинските среди. И най-вече защото хомеопатията е нещо много повече от чисто терапевтичен метод.

Ако се вгледаме по-отблизо, ще разберем, че хомеопати­ята, всъщност, е истинският целебен принцип на нашата Вселена. Това й значение легитимира и конкретното й те­рапевтично приложение. По-нататък ще изясним чрез при­мер по какъв начин езотеричният светоглед е в състояние да изведе прости и ясни взаимозависимости, които за ма­териално мислещия човек изглеждат логически невъзможни.

Основните нападки се отправят преди всичко към на­чина на производство на хомеопатич-ните лекарства. По­добен медикамент бил толкова „силно разреден”, че почти не съдържал полезни вещества. Медиите с очебийна негра­мотност демонстрират пред обществеността примера, при който капка от някаква субстанция се капва в Боденското езеро или в Северно море, разбърква се символично и после се твърди, че съдържанието на взетото от отс­рещния бряг шишенце с вода отговаря на хомеопатичното разреждане В 30. Още по-научно става привеждането на доказателства, когато от аптеката се купуват пет раз­лични хомеопатични лекарства. После те се анализират с модерни уреди, като се стига чак до атомната им структура, само и само да се докаже, че и петте шишенца с ле­карства не съдържали нищо друго, освен алкохол е някакви примеси.

Измамата е разкрита и законодателят шумно се заканва „в интерес на обществото” най-после да вземе някакви регламентиращи мерки.

За да не ставаме и за в бъдеще жертви на такива аргу­менти, които напълно се разминават с хомеопатията, пър­во да видим как се правят хомеопатичните лекарства. Из­ходна база за дадено лекарство може да бъде почти всичко, което съществува като вещество на този свят, но избо­рът се стеснява най-вече до вещества от три природни об­ласти – минерали, растения и животни.

Да изберем за пример беладоната. От плода на това растение се прави тинктура, която представлява изходно вещество и затова се нарича също първична тинктура (Символ ). От първичната тинктура се взима една част и към нея се прибавят десет части разтворител, например спирт. Двете съставки се разтръскват заедно. По­-точно, това разтръскване се състои от определен брой тръскания и се нарича потенциране. Резултатът от описа­ния процес се казва Бел. 01 и е първата децимална степен на растението беладона. От Бел. 01 също се взима една част и се разрежда с десет части разтворител. Получава се Бел. 02. Процесът на степенуване се повтаря по-нататък. Това може да се изрази чрез следната схема:

1 част Бел. + 10 части спирт = Бел. D1

(отношение 1:10)

1 част Бел. D1 + 10 части спирт = Бел. D2

(отношение 1:100)

1 част Бел. D2 + 10 части спирт = Бел. D3

(отношение 1:1000)

1 част Бел. D3 + 10 части спирт = Бел. D4

(отношение 1:10 000)

1 част Бел. D4 + 10 части спирт = Бел. D5

(отношение 1:100 000)

1 част Бел. D5 + 10 части спирт = Бел. D6

(отношение 1: 1 милион)

1 част Бел. D6 + 10 части спирт = Бел. D7

(отношение 1:10 милиона)

1 част Бел. D29 -Н 10 части спирт = Бел. D30

(отношение 1:1 квинтилион)

Нашата таблица стига до D0, макар че степенуване­то на дадено лекарство съвсем не е задължително да спре дотук. Всяко лекарство може да се получи в различна сте­пен – можем да получим Беладона D3, но също и Бел. D12, D30; както и D200, D500, D1000, D10 000. Според горната схема Беладона D200 отговаря на отношение от една част Бел. към толкова части спирт, колкото изразява числото 1 с 200 нули.

Известно е обаче, че при D23 вече не се съдържа нито една молекула от първичната субстанция (в нашия случай Бел.). Всичко, което се случва по-нагоре от D23, е само ри­туално разтърсване на спирта. В химическо отношение Беладона D30 по абсолютно нищо не се различава от Беладона D200 – и двете са чист спирт и, така да се каже, изоб­що не заслужават надписа „Беладона”. Въпреки това хомеопатията работи с тези „високи степени”. Ханеман е из­ползвал най-вече трийсетата степен и е провеждал с нея всички лечения.

Противниците на хомеопатията ще се зарадват, защо­то това доказва, че тя, всъщност, работи с „нищо”. Истинският хомеопат обаче използва D30, за да е сигурен, че няма нищо общо с материята.

За изчерпателност тук трябва да споменем, че има и така наречените С-степени (центимални степени), при които се разтръсква смес в отношение 1:100 (вместо 1:10 при D-степените). При С-степените, които, всъщност, са по-пър­вичните и които би трябвало да се предпочитат заради то­ва, естествено материалното ниво се напуска още по-бързо – от С-12 нагоре вече няма и атом от първичната субста­нция. Едно по-късно развитие на разработките на Ханеман са така наречените LM степени (Квинта-центимални степе­ни), които отговарят на високите степени, но които са по-удобни за използване в терапията. Свързаните с това професионални проблеми обаче в случая не ни интересуват.

Но ако обстоятелството, че в медикаментите не се съдържа „нищо” от това, което обещава надписът им, ни съз­дава известен проблем, то дозировката още повече увели­чава объркването. Ако на някой пациент му изпишат нап­ример D6, той вероятно трябва да взима от него по една доза на всеки два часа. Една доза винаги се равнява на се­дем капки или седем глобули. Хомеопатичните медикаменти съществуват не само в течна форма, но и като топче­та от млечна захар, така наречените глобули. В този слу­чай млечната захар замества разтворителя спирт.

От медикамент на трийста степен (DЗО) пациентът може да взима само веднъж на ден по една доза, D200 се взе­ма еднократно и шест седмици след това не бива да се взе­мат други лекарства. Свикналият с таблетки днешен човек изпитва много странно чувство, когато поема по седем капки от дадено лекарство или когато чуе, че трябва да се яви на преглед точно след шест седмици – и то при D200, „което, всъщност, е толкова разредено, че отдавна не съдържа нищо”.

Объркването още повече нараства, когато се случи хомеопатът да изпише, примерно, на съпругата на някой па­циент същото лекарство, което е изписал на самия него против ангина. Само че на съпругата му лекарството е из­писано против разширени вени. А когато тя се разболее от ангина, й предписват съвсем друго лекарство. Веднага се на­бива на очи също, че върху опаковките на медикаментите липсват каквито и да било указания какво лекуват.

Информацията като лечебно средство

При толкова много нелогичности, никак не е чудно, че за подигравачите е детска игра да представят хомеопатията като суеверие. От другата страна на медала обаче са успехите, които са толкова недвусмислени, че дори модни понятия като ефект плацебо, спонтанни оздравявания, автосугестия звучат като извинения. Да се подозира лекар, който в продължение на трийсет години работи в практиката си почти само с хомеопатични средства, че използва не нещо друго, а преди всичко въображението на пациенти­те си, е само признак на наивна глупост. Ако наистина бе­ше така, то школската медицина трябваше да се срамува, че се стреми да отбележи толкова много успехи с ефекта плацебо. Отговорът на въпроса, защо и животните чрез въображението си подкрепят с такава готовност успехите на хомеопатите, още чака научното си обяснение.

На това място биха могли да се приведат цяла пореди­ца чисто експериментални доказателства за ефективност­та на хомеопатичните лекарства – кристализационният тест на Пфайфер, капилярната динамолиза на Колиско, лекарственият тест на Фол и т.н. Само че тук не става въпрос да доказваме нещо на онези, които нито искат, ни­то могат да разберат. Аз по-скоро приемам като даденост няколкократно по-високата ефикасност на хомеопатията спрямо всички други методи на школската медицина. Защо­то тази ефикасност е факт, в който всеки може да се убе­ди, ако иска. По-интересни от всички функционални доказа­телства са разсъжденията, как и защо именно хомеопати­ята може да лекува и защо тя противоречи по всички точ­ки на обичайните представи на медицината.

Всички противоречия бързо се разрешават, ако разделим едно от друго две понятия – информация и носител на ин­формация. Да погледнем, например, магнетофонната касе­та. Тя се състои от пластмасова кутия и от лента с пок­ритие. С тази касета може да се запише, например, кон­церт или лекция. Лекцията или музиката са информацията, касетата е само информационният носител. Две касети, едната с лекция, другата с музика, по нищо нямаше да се различават една от друга, ако не носеха различни надписи.

Същото е и с книгите. Самата книга е направена от хартия, туткал и печатарско мастило. Съдържанието й обаче може да е изследване върху историята на Европа. Ако дадем тази книга на екип от учени с поръчката да я анализира до атомната й структура, ще получим списък, в който са изброени тежестта й, точните й размери, резул­татите от спектралния анализ, точният химически със­тав и така нататък. Само едно няма да се появи в резул­татите от анализа – историята на Европа. Съдържание­то на книгата, нейната същинска информация, се е изгуби­ло при анализа.

От гледна точка на противниците на хомеопатията ця­лото книгоиздаване трябва да е чиста измама, защото всички книги се състоят от, общо взето, един и същи ма­териал и носят само различни надписи. В лабораторията не е възможно с технически средства да се констатира, че различните заглавия отговарят на различни съдържания.

Информацията е винаги нещо нематериално и за прено­са й е нужен материален носител. Този материален носител може да се състои от най-различни субстанции – магнето­фонна лента, грамофонна плоча, хартия, дърво, камък, ме­тал, въздух и много други, но той винаги изпълнява една и съща задача. Едни и същи информационни носители могат да предават най-различни информации, една и съща информация може да бъде поверена на най-различни носители. Обикновено по-важна е информацията, а не материалния носител. Ако искам да се запозная с Гьотевия „Фауст”, от второстепенно значение е дали текстът ще бъде отпеча­тан на хартия, излян от метал или записан на лента. Важна е самата информация.

Ако намеря екземпляр от „Фауст”, този екземпляр ще е достатъчен за преноса на инфор-мация. Десет понататъш­ни екземпляра от същата книга няма да ми дадат повече информация.

Да отнесем тези прости примери към нашия проблем. Вече казахме, че когато има болест, болен е винаги човекът, а не материята. Материята като такава не може да се разболява, защото всяка материя е „болна” от себе си. В тялото само се отпечатват стъпките на болестта. Както вече подчертахме, ако искаме да лекуваме, винаги трябва да подхождаме с разширяване на съзнанието. Разши­ряването на съзнанието обаче е приток на информация. Ако дадено лекарство има претенцията да бъде „лечебно средство” (т.е. посредник на изцелението), то това лечебно средство трябва да пренася липсващата на човека информация.

Щом човекът като микрокосмос е съответствие на макрокосмоса, значи онова, което липсва в микрокосмоса човек, може да се открие в макрокосмоса. Всички принципи в макрокосмоса са индивидуализирани като минерали, расте­ния и животни. Същността на дадено лечебно растение е именно неговата индивидуалност, душата му като предста­вител на някакъв първичен принцип, изразен във физическия му организъм. Ако на болния му липсва даден първичен прин­цип (на немски обичайният лекарски въпрос е не „Какво Ви е?”, а „Какво ви липсва?”), той би могъл да бъде потърсен в макрокосмоса и липсващата информация да бъде дадена на болния. За това обаче е нужно информацията, която носят дадено растение, минерал, животно и т.н. да бъде отделе­на от физическата й форма на проявление, да бъде освобо­дена от материалните й окови. После освободената инфор­мация трябва да се свърже с подходящ информационен но­сител, за да може да се предаде по-нататък.

Точно това се случва при степенуването в хомеопатията. В описания процес стъпка по стъпка (!) се отделя най-същественото от растението, индивидуалността от физи­ческата му форма, като същевременно освобождаващата се информация се свързва с нов, неутрален носител – спирт, млечна захар. Колкото по-дълго се прави това, колкото по­вече нараства степенуването, толкова повече растението се разтоварва от материалната си обвързаност и толкова повече неговата информация може да се разгърне в немате­риалните пространства.

Затова със степенуването ефективността нараства толкова мощно, че от D200 се дават само две капки или топченца и неизлечими дотогава болести изчезват завина­ги. Ако по невнимание вместо две дражета се изпие цял фунт, няма да се случи нито нещо повече, нито по-малко. Защото, както казахме вече в примера с книгата, десет екземпляра от една и съща книга не могат да дадат пове­че информация от един том. Сто еднакви визитни картич­ки не казват нещо повече за адреса от една-единствена. И понеже истинският хомеопат се интересува само от ин­формацията, той обикновено работи със степени над D30, защото по-ниските степени трябва да минат по заобиколни физически пътища заради материалните им частици, поради което те се изписват и на по-чести дози.

Който е разбрал степенуването като постепенен „про­цес на одухотворяване” на материята, той ще разбере и разликата между разреждането и степенуването на дадено вещество. Затова сравнението с едната капка в Боденското езеро няма нищо общо с хомеопатията – при нея не става въпрос за разреждане на веществото. Главното е неговото степенуване. Хомеопатията в смисъла, който вла­га в нея Ханеман, не е терапия „със съвсем малки количес­тва лекарство”, а терапия без материални лекарства.

Изрично подчертаваме казаното по-горе, защото група „критично” настроени хомеопати шумно се изказва против високите степени и чрез материални теории иска да напасне ниските степени към мисловната система на школската медицина. Само че приспособяването на езотеричните дис­циплини от техни некомпетентни последователи е винаги предателство и само свидетелства за професионалните неврози на онези, които го извършват. Още Парацелз е казал: „Онова, което дъвчат зъбите, не е лекарство; никой не може да види лекарството. То не е в тялото, а в силата.”

Принципът на подобието

След направения по-горе опит да опишем производство­то и въздействието на хомеопатичните средства, стигаме до същностния проблем: как да установим каква информа­ция липсва на болния и как да разберем в какво точно се проявява тази информация в макро-космическата сфера? Отговор намираме в Класическата формулировка на Хане­ман „Similasimilibuscurantur”, или „Подобното се лекува чрез подобно.”

Това указание за подобност е ядрото на хомеопатията и неговата валидност далеч надхвърля границите на лечеб­ното изкуство. Конкретното му изпълнение протича по следния начин. Почти всяка срещаща се в природата субс­танция е отровна. Отровността на различните субстан­ции се различава само по дозата, необходима, за да се пре­дизвика отравяне. Така например за отравяне с готварска сол е необходимо значително по-голямо количество, откол­кото с живак. Но всяка субстанция от определено количес­тво нагоре предизвиква отравяне в човешкия организъм.

Хомеопатията си служи с изпробването на лекарства върху здрави хора; човекът взема от дадена субстанция (минерал, растение и др.) дотогава, докато здравият му ор­ганизъм заболее. Всички появили се междувременно симпто­ми се наблюдават и се протоколират до най-малката под­робност. Така се получава картината на отравяне и съот­ветно лекарствената картина на всяка субстанция. Наис­тина, подобна, създадена чрез отравяне картина на болест­та показва само индивидуалната, субективна реакция на тя­лото към определена субстанция. Но чрез повторното изп­робване на същата субстанция върху различни индивиди може да се създаде характерна картина на въздействието на дадено средство.

При лекарствения тест здравият човек взема лекарст­во и се разболява от него. Когато лекарят открие болен, чиято сума от симптоми показва голяма прилика с карти­ната на болестта, предизвикана от определено средство, изпробвано върху здрав човек, значи това средство е „similе”, т.е. вярното лекарствено средство, което е в със­тояние да излекува болния. Само че болният получава леко­витото вещество не в материална (отровна) форма, а пре­работено чрез степенуване.

Да повторим още веднъж. Дадено лекарствено средст­во, например беладона, поради отровното си въздействие предизвиква у здрав човек болест с характерни симптоми. Ако при болен, който не е взимал беладона, се появява съв­купност от симптоми, които са подобни на картината на отравяне от беладона, значи беладона в степенуваната си форма е подходящото лекарство за този пациент. Защото „Similasimilibuscurantur“ – подобното се лекува чрез подобно.

Тук отново се проявява цялото значение на закона за по­лярността. Онова, което е отрова за здравия, за болния е лекарство. Не е случайно съвпадение, че в гръцкия език ду­мата рhагmаkоn означава както отрова, така и лекарство.

Пионерите на хомеопатията са изпробвали върху себе си няколко хиляди различни лекарства, за да установят по опи­сания начин симптомите на отравянето. Лекарят сам се е разболявал и е ставал състрадающ. Думата хомеопатия идва от hоmоion – подобен и pathein – страдам. Така, както отровата чрез степенуването се превръща в лекарствено средство, така и лекарят, който доброволно се отдава на болестта, се превръща в истински изцелител, защо­то в страданието той става подобен на болния. Още на това място веднага се сещаме за Христос – бог, който доб­роволно става човек, за да спаси хората чрез страданието, което изпитват те, т.е. по хомеопатичен път.

Въпреки че невероятно много вещества са изпробвани, за да се установят лечебните им свойства, остават още много, които трябва да минат през същия тест, макар то­ва все повече да затруднява намирането на правилното „по­добно” лекарство при всеки отделен случай. Но хомеопати­ята ще си е свършила работата докрай, едва когато цели­ят макрокосмос е изследван за всичките му отровни и ед­новременно лечебни въздействия.

Работният метод на хомеопатията би станал по-ясен, ако си припомним онова, което казахме във връзка с астро­логията за разболяването от някой първичен принцип. Човекът като микрокосмос съдържа в себе си сумата от всички първични принципи под формата на немате-риални единства. Макрокосмосът също съдържа тези първични принци­пи, но в тяхната паднала, грешна форма, оковани в тъмни­ната на материалния им начин на проявление. Падението от царството на идеите до царството на материята пра­ви принципите отровни, защото отровното е противоположният полюс на здравото, доброто, святото, ето защо, по-горе казахме, че материалните субстанции никога_не_могат да лекуват – защото те самите още не са освободени.

Ако здрав човек приеме първичен принцип в неговата ма­териална форма на проявление, той се отравя и се разболя­ва. С болния се случва същото. В болния един от „негови­те” първични принципи изпада до материалната си форма, „изглупява” (Фриче) и се материализира в тялото като ве­щество. Този овеществен първичен принцип отравя човека и той се разболява. У него въпросният първичен принцип липсва на невеществено ниво. За сметка на това той пре­живява отровното му въздействие на телесно, материално ниво.

Трудната задача на хомеопата се състои в това, да открие от кой първичен принцип се е разболял болният и да му даде този липсващ първичен принцип като лекарство. Лекарството произлиза наистина от макрокосмоса, но чрез степенуването то_бива освободено и се завръща към нематериалната си форма. Болният получава онова, което му липсва. Тази информация има грижата от телесната област да бъде отлъчен овещественият и станал отровен първичен принцип. Отлъчването може да се измери експериментално. Например, на пациента се дава доза sulfurD200 (сяра); внезапно тялото му отделя шестстотин пъти по­вече сяра, отколкото е нормално (до 5,76 грама дневно).

С принципа за подобието Ханеман е формулирал валид­ността на един първичен принцип. Лечението може да се осъществи, само когато има подобие – поради което ефективността на всяка терапевтична система може да се прецени по това, дали е съобразена с хомеопатичния прин­цип или не. Традиционната медицина мисли алопатично, т.е. тя се опитва да лекува чрез противоположното – percontrariа. Принципът на противоположностите противоре­чи на световния закон. Съпротивата винаги ражда съпротива. С него може да се преследва ефект, но не и изцеление. Всички велики лекари са го знаели. Още двеста години преди Ханеман Великият Парацелз е казал: „Една болест по никакъв начин не може да бъде излекувана percontrariа, т. е. чрез противоположното средство, а само с помощта на по­добно” (sedquodlibetsuosimile).

В “Парагранум” Парацелз пише: „Ако знаеш, че дадена болест има арсеникова характеристика, това подсказва какво да бъде лечението. Защото арсеникът лекува арсеник, антраксът антракс – както отровата лекува отрова. За­това и човек лекува човека – защото анатомията им е ед­на и съща. Еднаквата анатомия лекува взаимно.” Парацелз е познавал принципа на подобието, но не е знаел за произ­водството на лекарства чрез степенуване. Вместо това той е преработвал лекарствата си алхимически. При алхимическото приготвяне на лекарството протича същата трансформация от отрова в лекарство, но по друг начин, различен от степенуването.

В заключение пак ще припомним скицираната в предна­та глава астротерапия, чиято хомеопатична структура се­га може да бъде разбрана още по-добре. Ако някой страда от Сатурновия принцип, като лекарство ще му бъдат пред­писани също Сатурнови принципи. Затова склонният към депресии се нуждае от черна стая, а не от пъстри цвето­ве и така нататък.

Общ е възгледът, че всяко болестно състояние е микрокосмическо повторение на онова, което наричаме грехопа­дение и затова всяко лечение също трябва да бъде един малък процес на спасение.

СЪДБАТА КАТО ШАНС,  Торвалд Детлефсен