Науката мисли преди всичко функционално. За нас това е толкова естествено, че отначало изненадано се питаме: а как другояче бихме могли да се мислим, без фантазията да се развихри най-необуздано? Езотериката мисли съдържателно. Това значи, че по отношение на действителността тя поставя не само въпроса „как”, а и въпроса „защо”. Това „защо” е въпросът за смисъла, който представлява всъщност брънката между света на формите на проявление и човека.

Смисълът обаче може да се разкрие като истина само пред отделния човек и затова на него му е чужда всякаква публичност. В това отношение езотериката е асоциална. Науката поставя пред себе си изискването да бъде достъп­на за всеки. При достатъчно дарба всеки, стараейки се, трябва да има възможност да овладее науката. Науката може да се препредава. Познанието – не. За съжаление често бъркаме познанието със съвсем маловажни и нецеленасочени комплекси от знания. Последните могат да се преп­редават, докато познанието никога не може да бъде резул­тат от старание. То е резултат от напълно личен, инди­видуален акт на разбиране, който е метафизичен по приро­да и с един замах игнорира всички изисквания на масата за “знание за всички”. Познанието винаги е резултат от личен опит и не може нито да се приема, нито да се предава.

Във всичко, което приемам от другите, мога само да вярвам, но никога не мога да го знам. Колкото и добри основания да имам да вярвам или да не вярвам в нещо, това няма никакво значение. Да вярваш, значи да не знаеш. Из­числяването на вероятността също нищо не променя. От тази гледна точка естествените науки приличат на голяма религиозна общност, в която постоянно се предъвкват трохите, останали от неколцина наистина знаещи, докато това знание се промени до неузнаваемост.

В никакъв случай обаче не искаме да подценяваме вярата, защото тя е най-важната предпоставка за получаване на знание. Да вярваш, означава да смяташ, че нещо по принцип е възможно. Ако смяташ, че е невъзможно, никога не можеш да го постигнеш. Вярата и познанието са различни стъпки. Те взаимно се обуславят, но всяка от тях си има собстве­ни основания, така че двете не бива да се смесват.

Така, както познанието винаги е било кауза на отделен човек, така и езотериката е кауза на малцина. Малцината, тръгнали по тясната пътека на разбирането, за да станат знаещи, образуват т.нар. езотеричен, вътрешен кръг (от гръцки: езотерос = вътрешен). Този малък вътрешен кръг е заобиколен от значително по-големия екзотеричен, външен кръг (от гръцки: ексотерос = външен). По-нататък, когато стигнем до закона за полярността, ще видим, че тези кръ­гове взаимно се обуславят и че всеки от тях дължи същес­твуването си на другия полюс.

Оттук следва, че езотеричният кръг няма мисионерска цел спрямо света. Истинската езотерика действа скрито и прави повече усилия да забулва съществуването си, откол­кото да се впуска в лов за нови членове. Затова, ако някое обединение или сдружение се стреми да се разрасне и да уве­личи членовете си, това е безспорен знак, че не става дума за истински езотерично обединение, макар името и рекла­мата да твърдят обратното.

Пазенето в тайна при езотериката няма нищо общо с притворството, а се получава от само себе си. Езотеричните учения сами се пазят в тайна, без външна помощ. Даден човек може да прозре определено знание и да го оползотвори за себе си, само ако нивото на съзнанието му е по някакъв на­чин адекватно на нивото на това знание. Човек, който не е учил физика, не може да разбере значението на една физическа формула. За него тази формула не значи нищо, дори когато за физиката тя е от епохално значение. Формулата сама пази тайната от непосветените. Затова и не е необходимо да се крие. Едва когато онзи, който я е видял, усвои добре физиката, тази формула може да му помогне да направи огромна крачка напред в познанието си. Същото се отнася и за езотеричното знание или за така наречените тайни учения.

В закодирана форма езотеричното знание е достъпно за всеки, но незнаещите не могат да го разпознаят. Тълпата не познава стойността на символите и затова ги смята за безполезна глупост. За да можем да виждаме, трябва първо да се научим на това („И светлината в мрака свети, а мракът я не обзе” (Йоан, глава 1).

Ако аз не мога да разчитам нотите, това не ми дава право да искам от композиторите да бъдат така любезни да пишат музика с букви или цифри, та да ги чета. По-скоро трябва да реша дали да си направя труда да науча ноти­те или завинаги да се откажа от задълбочено разбиране на музиката. Същото се отнася и за езотериката. Не е зада­ча на знаещите да се приспособяват с незнаещите. Те трябва само да са готови да помогнат на онези, които са ги по­молили за тази помощ. „Помолете и ще ви се даде, почукайте и ще ви се отвори.”

Сравненията, които посочихме, имат за цел да покажат, че езотериката, не е област от знанието като много дру­ги, които биха могли да се усвоят със старание. Езотериката не е сборно понятие за някакви данни, факти и фор­мули, които просто трябва да се наизустят, за да ги ползва човек.

Езотериката е път или пътека. Всеки път води към някаква цел. Да вземем за конкретен пример пътя, който во­ди от Мюнхен за Виена. Можем точно да проследим този път на картата, да пресметнем километрите, да се осве­домим в справочници за населените места, които се нами­рат по него, да видим снимки, направени от други, които вече са минали по него, да обсъдим всички подробности и така нататък.

Тези занимания с пътя „Мюнхен-Виена” може и да са много привлекателни и интересни, но с тях не можем да постигнем целта на пътуването – Виена. Ако наистина ис­каме да стигнем до Виена, трябва да тръгнем на път, да минем по този път, да се придвижим. Всички предварител­ни проучвания и информации могат да се окажат полезни, но никакви теории не могат да заменят изминаването на пътя. Този пример би трябвало да прави ясна разликата между простото трупане на факти и езотериката като път. Езотериката води към цел, която може да бъде пос­тигната, само ако човек се отправи на път.

Това е най-честата причина за грешките на онези, кои­то шумно защитават езотеричния светоглед, но не правят и стъпка по този път. Да вървиш по пътя, значи незабав­но да превръщаш в реалност всички, макар и най-малки зна­ния, значи постоянно да променяш собствения си живот и преживявания, отношението си, да си винаги различен, ви­наги нов. С една дума, езотерика значи развитие.

Тази необходима реализация аз наричам ангажираност на езотеричното учение, функционалните науки не ангажират занимаващия се с тях. Един химик може да направи сенза­ционно откритие и въпреки това да продължава да бие же­на си, да води процес срещу брат си, да ругае обществото и т. н. Животът и поведението му остават напълно неп­роменени след химическото му откритие.

Съвсем различно стоят нещата дори при най-малкото езотерично „откритие”. То има директно влияние върху всички области на съществуването, тласка към друга нагласа към света, моментално прави старите навици невъзможни. Ако някой вникне в астрологията например, той никога повече ня­ма да търси виновните във външния свят, няма да води про­цеси и т. н. (Тук трябва да подчертаем, че практикуването на астрологията и разбирането на астрологията са две съвсем различни неща. За съжаление, те рядко се срещат заедно.)

Тази ангажираност винаги е била причината, поради ко­ято екзотеричният външен свят така страстно се съпротивлява на проникването на езотерични истини в него. За­щото, макар и несъзнателно, тежестта на ангажимента се усеща много ясно. Хората са готови да приемат всяко ново откритие, стига то да е функционално и следователно да няма ангажиращи последствия.

От известно време се правят опити конфликтът да бъ­де преодолян с един трик. Този трик се нарича парапсихоло­гия. Привържениците й се опитват да смекчат предизвика­телствата на езотеричния светоглед чрез стерилната ме­тодика на науката. Какви ли не важни изчисления пълнят ар­хивите, но – слава Богу, те не могат да променят човека. Парапсихологията е лъжовна и страхлива, защото тя нито има смелостта на чисто материалистичната наука просто да загърби всички нематериални феномени, нито е готова да се задоволи само със собствените си открития и да си по­несе последствията. Парапсихологията непрекъснато души и разисква върху „надушеното”, но никога не смее да ухапе. Иронията на съдбата има грижата всеки сам да произнася собствената си присъда. Определението парапсихология, ко­ето тя сама си е избрала (от гръцки: пара = покрай, набли­зо), показва, че тя се разминава с психиката.

Езотериката като път

След като достатъчно ясно се разграничихме както от науката, така и от парапсихологията, можем да се обърнем към пътя на езотериката. Целта на този път е съвършенс­твото на човека, мъдростта, преодоляването на полярност­та, единението с Бога, uniomystica, химическата сватба, кос­мическото съзнание. Всички тези понятия са опити да се опише крайната цел на човешкия път. Сега тези понятия може би звучат като голи фрази, но се надявам, че по-нататъш­ните ни занимания ще ги изпълват с все повече съдържание.

За да постигнем целта, е необходимо да опознаем езотеричните закони на Вселената и да се научим да ги разбираме. Напредването в знанията и промяната у човека трябва да вървят ръка за ръка. Човекът трябва да става по-съзна­телен, за да може все по-ясно да разбира истинската си за­дача и цел. По един такъв път средствата за ориентация са много необходими. Необходими са табели и знаци, които да дават информация по кръстопътищата накъде продължава верният път. Подобни помощни средства са езотеричните техники и дисциплини. Има ги в изобилие. Ще споменем са­мо най-важните: астрология, кабала, таро, алхимия, магия, йога, медитация, И Дзин. Всички тези дисциплини не са са­моцел, а помощни средства за ориентация, знаци по пътя.

Опасно е, ако хората бъркат пътепоказателите със са­мия път. Често срещаме чисти астролози, чисти кабалисти и какви ли не още специалисти, които вярват, че в сво­ята специфична област са открили ключа към света. За съжаление, тези хора са спрели край някой пътепоказател, който им е станал любим, и сами на себе си си пречат да продължат по-нататък. Езотеричните дисциплини трябва да освобождават човека от старите му вкоренени предста­ви, само че те твърде често се използват за създаването на нови. Можеш да смяташ, че си напреднал, а всъщност само да си сменил предмета на пристрастията.

Тук искам да добавя няколко думи за източните и западни­те техники. Всяко езотерично развитие завършва с разбира­нето на истината. Има само една истина. Тя е независима от време, култура и религия. В различните времена и култури ме­тодите за достигане до тази истина са се оформяли по раз­личен начин, но всички те са еднакво добри и полезни като по­мощни средства. Във всеки случай, човек е по-близо до систе­мите и символите на собствената си култура. Значително по-трудно и обикновено по-продължително е, когато западни­ят човек изминава пътя с помощните средства на Изтока.

Споменавам това, защото в момента заниманията с из­точни езотерични системи и религии са се превърнали в мо­да, която пречи на много хора да забележат, че ние на За­пад разполагаме също с богат избор от езотерични системи. Те имат предимството, че са по-добре пригодени към нашето мислене и нашите житейски навици.

Това е единствената причина, поради която във всички­те си трудове се позовавам почти изключително на чети­рите основни стълба на западната езотерика. Те са: астро­логия, кабала, алхимия и магия. Тези системи често се опре­делят като първоразредни науки, от които едва с течение на времето са се разбили науките от втори ранг (астроно­мия, химия и така нататък).

Езотериката е стара колкото човечеството. Винаги я е имало и винаги ще я има. От самото начало тя съхранява сбора от знания за Вселената, които са достъпни за човека. Нейните уроци не зависят от времето, те никога не биват коригирани, никога не се модернизират, никога не остаряват.

Нашата модерна наука не разбира, че цялото знание е винаги тук. Тя живее с илюзията, че с всяко ново откритие се приближаваме все по-близо до истината и че е само въп­рос на време, докато узнаем „всичко”.

От езотерична гледна точка нещата стоят по точно обратния начин. Знанието си е винаги тук, само че отдел­ният човек трябва да се развива, стремейки се към него, за да може да го познае. Илюстрирано с пример, това ще ре­че: творбите на Омир са написани отдавна, но всяко дете едва чрез обучението си в училище полека-лека се развива дотам, че да може да ги чете и разбира. За детето не е важно дали други преди него и колцина са чели Омир. То че­те за първи път в живота си Омир, когото са чели и преди няколко хиляди години.

Херметическата философия

Ако сравним действителността с кръг, то науката разделя кръга от периферията му навътре на множество сегменти, т. е. на специализирани дисциплини (медицина, физика, химия, биология и така нататък). Чрез изследването на тези специални области хората се надяват, че един ден ще се срещнат в центъра на Кръга. За съжаление обаче тази цел се отдалечава на все по-недостижимо разстояние, защото високата степен на специализация прави все по-трудно интердисциплинарното разбиране.

Езотеричните занимания започват не в периферията, а в центъра на кръга. Езотериката проучва универсалните закономерности. Веднъж разбрали ги, на нас ни остава само да ги проектираме върху различните сегменти на кръга, върху различните специални области. Това знание превъзхожда знанието на специалиста, защото то се отнася за всички останали области и може адекватно да подреди всички специалности в действителността.

Езотеричното мислене следва един основен принцип. Неговата езикова формулировка ни връща към родоначалника на езотериката Хермес Трисмегист1. Кръстена на не­го, езотериката се нарича още „херметическа философия”. Хермес Трисмегист, „трикратно Великият Хермес” е бил жрец и посветен в древен Египет. Подробностите от би­ографията му обаче се губят в мрака на историята. Той е събрал квинтесенцията на мъдростта в петнайсет тези, написани върху плоча от зелен ориенталски корунд. Плоча­та, която отдавна е изчезнала, влиза в историята под името „Тabulasmaragdina”. Ето и нейният текст.

Табула смарагдина на Хермес Трисмегист

1. Истинско означава без лъжа, със сигурност и най-искрено.

2. Онова, което е долу, е същото като онова, което е го­ре. И онова, което е горе, е същото като онова, което е долу, за да се осъществят чудесата на едно-единствено нещо.

3. И еднакви, като създадени от единствения Бог, са всички неща, дошли от представата на едно-единствено не­що. Значи, от това единствено нещо са родени всички неща, по негово подобие.

4. Бащата на това нещо е Слънцето, майката е Луната.

5. Вятърът го е износил в утробата си.

6. Кърмачката на това нещо е Земята.

7. Навсякъде до това единствено нещо е бащата на цяло­то съвършенство на света.

8. Енергията на същото това нещо е съвсем цялостна, както когато е било превърнато в земя.

9. Трябва да разделиш земята от огъня, тънкото от дебе­лото, много нежно и с голямо разбиране.

10. То се издига от земята към небето и се връща отново към земята и приема силата на горните неща и на дол­ните неща.

11. Тогава ще имаш красотата на целия свят. Всяко неразби­ране ще отстъпи пред теб. Това единствено нещо е най-силната сила от всички сили, защото то може да преодо­лее всички неясноти и да проникне във всяка твърдост.

12. По този начин е създаден светът.

13. Ще се появят прерасни подобия, чиято същност е опи­сана тук.

14. Името ми е Хермес Трисмегист, защото аз съм този, който притежава трите части на мъдростта на целия свят.

15. Каквото казах за делото на слънцата, в него не липсва нищо, напълно съвършено е.

Знам, че на пръв поглед този текст изглежда напълно непроницаем за модерния човек. Но причината не е текстът, а нашето разбиране. В тези петнайсет тези е събра­но цялото знание, което някога е било достъпно за човека. Текстът описва създаването на нашата Вселена и заедно с това и изнамирането на алхимическия камък на мъдреците. За онзи, който разбере целия текст, всички библиотеки ще станат излишни, защото той ще притежава цялата мъд­рост – „В него не липсва нищо, напълно съвършено е”.

Подобни твърдения могат да се изтълкуват като фантасмагории и да дадат достатъчно основание на някой на това място да скъса окончателно с интереса си към езотериката. Който обаче си направи труда да се зарови по-дълбоко в изучаването на херметическия език и символика, един ден сам ще проумее значението на този текст.

Законът на аналогията: каквото горе, такова и долу

Засега временно ни интересува само втората теза: „Онова, което е долу, е същото като онова, което е горе. И онова, което е горе, е същото като онова, което е долу, за да се осъществят чудесата на едно-единствено нещо.” Тези думи, които най-често за краткост се цитират с „Каквото горе, такова и долу”, са ключът към херметическата философия. Зад тях стои предположението, че навсякъде във Вселената, и горе, и долу „и на небето, и на земя­та”, в макрокосмоса и в микрокосмоса, на всички нива на формите на проявление действат едни и същи закони.

В обсега на нашите възприятия ние можем да разпозна­ваме само отрязъци от дадена последователност. Виждаме само малка част от спектъра на светлината, чуваме само честоти, които лежат в определена област. Някои живот­ни могат да възприемат звуци и цветове, които без технически средства са недостъпни за човека. Същото е и със си­лата на въображението. Можем да си представяме неща са­мо от средно голяма величина. Ако нещо е много малко или пък много голямо, често пъти можем да го изразим с форму­ли, но не можем да си го представим като нещо конкретно.

Така например, днес знаем, че един къс желязо се състои почти само от междинни пространства, около които кръжат атомни частици. Съотнесени, разстоянията между твърдите частици отговарят на разстоянията между пла­нетите в нашата слънчева система. Обаче колкото и доб­ре да знаем това, много трудно можем да си го представим, когато погледът ни спре върху някой масивен къс желязо.

Също както един вирус като самостоятелен организъм е твърде малък, за да си го представим, така и разстояни­ето от десет милиона светлинни години е твърде голямо за нашите представи. В разбирането си ние зависим от ед­на „средна”, съобразена с нас, хората, скала на стойности­те. Всичко, което излиза извън нея, е достъпно за нас или само с помощта на технически средства, или изобщо е не­достъпно.

Тук идва на помощ гениалният ключ „каквото горе, та­кова и долу”. Това изречение ни позволява да ограничим наб­люденията си и изследванията на закономерностите до дос­тъпни за нас области, за да пренесем после натрупания опит по аналогия и върху недостъпните нива. Аналогично­то мислене дава възможност на човека да се научи да разбира цялата Вселена без граници, Мисленето в аналогии не е причинно-следствено мислене и затова изглежда необичай­но за нашето време. По-нататък ще се занимаем още веднъж конкретно с приложението на този метод, използвай­ки примера на астрологията.

Аналогията „каквото горе, такова и долу” е оправдана само тогава, когато сме готови да признаем Вселената в нейната цялост за космос (от гръцки космос = ред). Всеки космос обаче се управлява от закони и в него няма никакво място за случайности.

Случайността като нещо непредвидимо и неподлежащо на закономерности би превърнала Космоса в хаос. Ако кон­струираме компютър, той сам по себе си ще бъде малък космос. Той е създаден по силата на закономерности и фун­кционирането му зависи от спазването на тези закономер­ности. Ако в него произволно вградим няколко транзисто­ра, кондензатор и реостат, които не отговарят на закономерностите на монтажната му схема, тези представите­ли на случайността ще превърнат целия Космос в хаос и компютърът вече няма да работи смислено. Същото важи и за нашия свят. Още при първото случайно събитие наши­ят свят би престанал да съществува.

Науката също се уповава най-често на закономерностите в природата, но заедно с това не се страхува да се ангажира с понятието случайност. Ако пуснем камък от оп­ределена височина, този камък не пада надолу случайно, а закономерно. Ако при падането си този камък удари по глава­та господин Х, то господин Х също ще е ударен от камък не случайно, а закономерно. Не са случайни нито фактът, че върху главата на господин Х е паднал камък, нито времето, когато това се е случило. Човек не се разболява случайно, не го блъска кола случайно, не се ражда случайно от бедни или от богати родители и така нататък.

Още веднъж: Няма случайност. Зад всяко събитие стои някакъв закон. Не винаги може да го разпознаем веднага. Но това не ни дава право да отричаме съществуването му. Камъните закономерно са падали надолу и във времената, когато хората още не са били открили закона за гравита­цията.

Ирония на съдбата е, че именно професионалните защит­ници на случайността – статистиците, не се лишават от удоволствието собственоръчно и методично, с възможно най-голяма точност да доказват несъстоятелността на понятието си за случайност. Статистикът смята, че, ако хвърли зарче, то съвсем случайно пада на цифрата 3, на 5 или на някоя друга. Ако обаче човек продължително хвърля зарове, сумата от всички числа ще даде закономерна крива, наречена нормално разпределение. Какво чудо ни се разкрива тук! Сумирането на отделни незакономерни случки дава закономерност. Закономерната траектория, по която пада дадено тяло, също не се състои от случайни отделни отсечки. Ако статистиците имаха право, трябваше да е вярна мисълта: Колкото по-често човек бърка сметката, толкова по-верен е резултатът. Подобна е логиката на дарвинистите, които се опитват да обяснят еволюцията със сумирането на генни грешки.

Закономерността на нормалното разпределение на едно голямо число говори от само себе си, че това разпределение се гради от отделни закономерни събития. В най-добрия случай можем да кажем, че падането на зарчето като от­делно събитие е твърде малко, за да възприемем веднага закономерната му детерминираност и че затова на нас, хо­рата, ни е необходима определена минимална величина на събитието.

Наблюдението на този свят ни кара да говорим за Кос­мос и да изключваме каквато и да било случайност. Между другото, още от думата „случайност” си личи, че първоначално тя е имала друг смисъл. Защото тя указва онова, ко­ето закономерно се случва на човек. Ако Космосът обаче представлява подредена цялост, то значи, че навсякъде ца­ри една и съща закономерност – и в големите, и в малките неща, и горе, и долу.

Тази аналогия е дала основания на Парацелз да приравни човека като микрокосмос с макрокосмоса. Човекът е точ­но копие на макрокосмическата вселена. Вън не можем да открием нищо, което не откриваме като аналогия и в човека. И обратното. Затова в храма в Делфи пише: “Познай себе си, за да познаеш Бога”.

СЪДБАТА КАТО ШАНС,  Торвалд Детлефсен