Човеци сме и е човешко да ни боли. Болката е неизбежна в жизнения ни път. Човек се ръководи от два принципа-на моркова и тоягата.  Морковът е щастието и удоволствието, тоягата е болката.
Естествено е да се опитваме да се стремим към моркова и да избягваме тоягата.
Само че…опитите ни да избягваме болката не я отстраняват, а точно обратното-карат я да прилепне в душата ни и да остане там-скрита. Времето не лекува болката. С времето ние само се научаваме да я затваряме в капсули и да я прибираме някъде на скришно място в нас и никога да не припарваме близо до мястото на капсулата.
Това обаче ни прави все по-малко подвижни. На несъзнателно ниво ние започваме да се пазим от все повече участъци-любов, доверие, предадено доверие, неуспех в службата, приятелство…
Навсякъде, където сме получили болка от сблъсъка с реалността, сме капсулирали по малко или повече болка и сме си сложили обица на ухото да не припарваме в околовръст.
С възрастта физическото ни тяло става по-малко гъвкаво. Но загубата на физическа гъвкавост е несравнима със загубата на емоционална гъвкавост.  Няма справяне с болката, освен директната конфронтация с нея. Да се изправим и да я погледнем в очите. Да я изживеем, но този път докрай, тотално, изцяло.

Това я освобождава, това нас ни освобождава от нея. Завинаги. И ние отново можем да течем и ние отново сме подвижни.
Всяко неконфронтиране на болката създава замръзнали късчета енергия в нас.

Kaily